Тя не помръдваше.

– Не ми прави номера, смахната вещице! Ето, донесох ти дъски. Стопли си проклетите кокали.

Нямаше никакво движение и след тази новина, затова тя се наведе и я погледне. Тогава видя тенджерата и тавата. Измърмори нещо и побутна старицата.

– Дюрдане... Дюрдане! Ставай!

От устата й се изниза дълбок гърлен стон, като от седмия кръг на ада.

– Ставай! Ставай! – още веднъж я разтърси Емине.

Отвори клепачи. Черните й очи отначало гледаха безизразно. Прошепна:

– Емине!

– Емине, я! Какво си мислиш! Хайде ставай да разпалим този огън. Току-виж, като се върне от Ат Мейданъ, Назенин пипнала нещо и го донесла за готвене. И на чорба съм навита. Ей такава, топличка.

Дюрдане се изправи. Устните й още потреперваха. Емине си помисли, че се е простудила. Начаса хвърли една-две дъски в жаравата на огъня.

– Дойдоха, Емине!

Ръката на Емине увисна във въздуха. И бездруго се беше досетила по тенджерата и тавата.

– Пак ли?

– Да, пак!

– Виж какво, смахната вещице! Разправяй ги на другите, те могат да ти повярват, но Емине няма да се залъже с приказките ти за разни пшеници!

– Дойдоха! – изпъшка отново старицата. – Показаха ми бъдещето!

Емине й отговори с кръшен смях.

– Бъдещето, а? Като преди седемнадесет години ли? И преди седемнадесет години, в деня, когато се роди, те ти показаха бъдещето на принцеса Михримах. Нали нямаше да узнае какво значи любов? И изобщо нямаше да бъде щастлива? Нито щяла да обича, нито ще бъде обичана... Я се заслушай, вещице! Не чуваш ли тъпаните! Цял Истанбул е на крака. Сватба има, сватба!... Виж, дъщерята на султана се жени. Къде останаха онези страшни предсказания, а? Боже, боже!

– Видях го, Емине! Видях го, ти казвам! – Старицата сграбчи Емине за двете рамена и я разтресе. – Всичко видях! Повярвай ми! Показаха ми бъдещето й!

Емине се изуми от силата на тази старица, която не можеше да стои права на краката си. „Аллах да я накаже!“– измърмори си наум. Мразеше тези нейни занимания с духове и орисници. Не искаше ди и ги споделя. Жлъчката й се пукаше от яд. Назенин беше същата като тази. Реши при първа възможност да се отърве от двете откачалки. „Иначе и аз някой ден и аз ще лудна!“ От двадесет години всеки божи ден вземаше такова решение, но ето че все не ставаше. Нещо сякаш й връзваше и ръцете, и краката. Така поне го усещаше.

– Остави ме! – опита се да отблъсне ръцете на старицата, но не успя. Пръстите на Дюрдане се бяха вкопчили в нейните като стоманени ножове.

– Стискаш ме, по дяволите, пусни ме! Ще ми изгният месата!

– Видях го, Емине! Показаха ми го! Видях бъдещето на единствената дъщеря на султан Сюлейман и московчанката Хюрем. Знам го вече. Показаха ми го!... Показаха гооо!... Показахааа!...

– Така ли? – извика Емине и скочи на крака. – Така ли? Я да видим какво ти показаха? Ха, спри, не ми го казвай! Първо да узная другото. Кой дух ти го показа това бъдеще? Оня със зелената шапка или другият с червената опашка! Или третият, който ти взема ума от главата? Или дето не излиза от леглото ти?

Тъкмо щеше да избухне в смях, когато с ужас забеляза как черните очи на старицата започнаха да се превръщат в бели дупки...

– Показаха миии... – настоя Дюрдане. Гласът й отново не беше нейният.

Емине взе да отстъпва назад, назад, към вратата.

– Какво ти показаха? Какво има в бъдещето й, а? Какво е бъдещето на Михримах?

– Кръв!... – изстена старицата.

Тялото й отново се тресеше в ужасни гърчове.

– Предателство!

Ръцете на Дюрдане внезапно се протегнаха като изстреляни от пружина към Емине, като че ли се опитваха да я сграбчат.

– Сълзи!

Емине отвори вратата.

– Разправяй ги тия на шапката ми, вещице! – извика оттам. – Кой-е по-щастлив на този свят от принцеса Михримах? Необятната столица празнува нейната сватба. Всички се смеят и танцуват. И ти, и откачалката Назенин преди седемнадесет години отворихте ей такива злобни усти, в деня, когато тя се роди. Изрекохте същите лъжи. Кръв, предателство, не знам още какво... А къде, къде са тези лъжи? Дъщерята на султана е щастлива, много щастлива. Набийте си това вече в главите...

Емине имаше намерение да продължи с крясъците си, но Дюрдане започна да си върти главата така, като че ли щеше да се откъсне. Все по-бързо и по-бързо...

– Смърт! – изръмжа беззъбата й уста, разхвърчаха се лиги.

Пред нея съскаше не Дюрдане, а сякаш някаква змия.

– Олеле! Олеле!... Смърт! Кръв!... Сълзи!... Черни като катран облаци!... Ох, горкото момиче!... Нещастната принцеса!... Недолюбената Михримах!...

Емине не можа да издържи повече, изхвърча навън и хукна да бяга като луда! Никога повече нямаше да се върне в онази съборетина!

АТ МЕЙДАНЪ

Истанбул, ноември 1539 г.

Сватбата беше за чудо и приказ. Османската империя ознаменува победата с три щастливи празненства. Единствената дъщеря на падишаха, красавицата на красавиците – принцеса Михримах – се омъжи за новоизгряващата звезда Рюстем паша. Направиха сюнетите и на принц Баязид, и на принц Джихангир.

Трите тържества се проведоха в двореца на Ат Мейданъ. Любимеца Ибрахим паша вече беше забравен, но издигнатият от него дворец, който оповестяваше на света, че е по-могъщ, по-богат и по-далновиден от султан Сюлейман, си стоеше на мястото.

Още нещо беше забравено. Прякорът на жениха на Михримах изчезна Въшльото Рюстем, появи се Щастливеца Рюстем.

Още като настъпи хиляда петстотин тридесет и деветата зима, Михримах знаеше, че сватбата й ще се направи през тази година. Само че никой не й казваше месеца, седмицата, деня. А и тя не питаше. "Бедата беше наблизо, но кога?

Разбра едва когато принц Джихангир се втурна в стаята й с два реда сълзи от двете очи. Момченцето се мяташе от едно място на друго. И Михримах, и Нурбану, която вече също като Есма не се отделяше от нея страшно се разтревожиха. И трите момичета се хвърлиха към него.

– Моят принц! Моят шах!

– Ще ме заколят!

– Какво!?

Писъкът нададе Нурбану. Обзета от ужас извика:

– Никой тебе няма коли!

Нейният вик заглуши писъците на момченцето. За миг дори Джихангир спря да крещи и се загледа в това странно, но много красиво момиче.

Михримах притегли братчето си по-наблизо и се опита да го успокои.

– Може ли такова нещо?

– Може! – викна отново Джихангир. – Мен ще ме заколят!

Сълзите се стичаха по прелестните му бузки. Слабото му болнаво телце се тресеше в ридания. Михримах имаше чувството, че късат, чупят нещо вътре в нея. Колкото пъти погледнеше Джихангир, толкова пъти я обземаше това усещане. Направо кръв капеше от сърцето й. „Ах, горкичкият ми принц!“ – си каза безгласно. А като въздъхна дълбоко, приласка братчето си:

– Няма да те оставя на никого! Никой няма да те заколи!

Момченцето прегърна кака си през талията с дълбока надежда.

– Няма да ме оставиш, нали?

– Няма да те оставя, скъпи! •

Риданията на Джихангир полека-лека преминаха във въздишки, така проблемът беше решен. Гувернантката му Фатма влезе съвсем разстроена и от нея разбраха, че въпросното колене било празник за сюнета.

– Господарят издаде ферман вашата сватба и празникът за сюнет на Баязид хан и Джихангир хан да се направят заедно през месец ноември.

Михримах си помисли с горчивина: „Всъщност ще заколят мен!

След това настъпиха последните отпори на Михримах и Джихангир.

С повод и без повод той се разплакваше:

– Няма да им дам!

А Михримах, за да се отърве от Рюстем, разказа на майка си какво се е говори за бъдещия й съпруг по дюкяните, по пазарите. Даже с изчервено лице веднъж й спомена, че доста често посещавал банята.

– Какво лошо? – сопна се Хюрем. – Наричаха го Въшльото, а ето на, той си поддържа чистотата.

– Не е това, валиде! – непокорно вдигна глава Михримах. – Там правели други неща...

Хюрем се загледа недоумяващо в дъщеря си. А като разбра за какво става дума, отрече:

– Няма вече! – И повтори няколко пъти: – Няма вече! Няма вече! Клевета е! Бяха наклеветили човека, че дори е прокажен, забрави ли?

Не го беше забравила, разбира се, но измислената лъжа не й донесе никаква полза. Една въшка беше избавила Рюстем, а нея я беше съсипала.

Загубила надежда в майка си, реши за последен път да си опита шанса по друг начин.

Баща й нямаше да отхвърли вече обявения си ферман, но беше справедлив човек. Той беше султан Сюлейман! Не позволяваше крадецът и престъпникът да свличат кожата на държавата, нито пък да ограбват залъка на сираците.

– Много ми е тежко, господарю! – изправи се тя един ден пред баща си.

Падишахът се стресна.

– Болна ли е моята Михримах?

– Не е болна, само че се срамува – наведе глава.

„Аха, оная работа!“ – помисли си Сюлейман. Дотам ли опряха нещата в навечерието на сватбата? Не й ли бяха обяснили нищо по този въпрос разните му там гувернантки, наложници? Той дори разреши на Рюстем да влиза в двора на харема, в Розовата градина. Само и само Михримах да разбере, да научи някои неща.

– От какво се срамуваш? – продума тихо. За повече не посмя да попита. – Ще кажа на Хюрем ханъм да прояви малко интерес по този въпрос. Сконфузи се, като видя, че баща й я разбира погрешно: – Не! Не е това, което си мисли господарят!

– Виж ти, виж ти! – разсмя се чистосърдечно Сюлейман. – От къде на къде нашата дъщеря ще знае какво смята баща й, та казва, че не било така? Виж я ти хитрушата. Тогава за какво става въпрос?

Михримах раздвижи устни, опита се да каже нещо, преглътна и изстреля думите.

– Такова... Срам ме е от Рюстем.

„Никой не е поговорил с това момиче!“ – си рече наум. А на Михримах добави, притеснявайки се да я погледне в очите:

– Отначало е така... Плахост, срам... после изчезва.

Явно този неин баща, който от половин дума се сещаше какво му казва, днес не можеше да разбере нищо.

– Такъв срам не изчезва.

– Изчезва, изчезва. И майка ти навремето се срамуваше от това, но изчезва.

– Татко! – тропна с крак Михримах.

Тогава Сюлейман разбра, че става въпрос за нещо сериозно. Вгледа се внимателно в очите на дъщеря си.

– Срам ме е от Рюстем. Защото той е крадец. Този срам изчезва ли?

– Какво?

Ох! Зарадва се Михримах, че долови гняв в тона на баща си.

– Да! Той е един крадец!

– Дава ли си сметка нашата дъщеря какви ги говори?

– И то много добре! Защото си приказвах и с него по този въпрос.

– Еее?

– Нали разбирате? Казах му да не краде повече! – измънка Михримах.

Султан Сюлейман стана от дивана, на който седеше.

– Виж го ти нашия зет! Що за дързост да се забърква с кражби, деградира така! Как ли го прави? Какво ограбва този проклетник!

– Парите на хората!

– Какво!?

Тонът на падишаха беше по-скоро израз на изумление, отколкото на гняв.

– Какво каза, че крадял, Михримах?

– Парите на хората, господарю! Той е крадец! Не ме посрамвай, не ме давай на един крадец!

Ох, ето че го каза най-сетне! Камък падна от гърба й, усети го

– А ти как разбра за това, дъще? Някой ти каза ли? Да не е клевета. Има стотици, хиляди, които не могат да понасят Рюстем.

– Не! – реагира моментално Михримах, преди да е отшумяло действието на думите й. – Сам ми го сподели.

Падишахът напълно се обърка.

– И как е вършел тази проклетия?

– Правел я, и то от доста време! – започна да му обяснява тя. – Подхванал я в Диарбекир. Ако някой по някакъв наложителен повод му тропнел на вратата, той не му свършвал работата, преди да получи пари.

Михримах забеляза как изражението на падишаха се промени. Буреносните облаци се разпръснаха, на тяхното място грейна закачлива истинска усмивка.

– На това се казва рушвет, Михримах, а не кражба! Вземал е рушвет!

– Рушвет ли, кражба ли – все едно! Не е ли престъпление да посягаш на нещо, над което нямаш права? А на всичко отгоре, и да се хвалиш с това наляво-надясно. За всяка работа си имало отделна цена. Някоя за едно акче, друга – за хиляда!

– Гледай ти! Твоичкият определил и ценоразпис за рушветите, а?

Не й хареса тази дума „твоичкият“, но въпреки това кимна за потвърждение.

– Той е крадец! Господарю, не ме давайте на крадец, не ме карайте да се срамувам! – примоли се тя отново.

Султан Сюлейман дълго време се разхожда умислен из стаята. Знаеше, че рушветът и злоупотребите нарушават всички правила на Великата Османска империя. Дори везирите от Дивана престанаха да подават ръка на онези, които безогледно очакваха помощи и услуги от държавата. Колко пъти самият той предупреждаваше Ибрахим паша: