– Недей да правиш тези работи, зетко!

Как Любимеца Ибрахим беше забогатял толкова много? Ами Искендер Челеби – ковчежникът, на когото имаше пълно доверие? Керваните на двореца, златото нямаха чет и брой! След като уби този човек, Ибрахим се опита да присвои богатството му, но навременната намеса го прехвърли в хазната.

Осведомен за всяко нещо поотделно и общо, той си оставаше безпомощен. Трябваше да отсича ръцете, които посягаха към рушвета. Коя по-напред? Като им отсечеше ръцете, тези хора се вторачваха в хазната. Ограбваха докрай Великата Османска империя. Затова обичаше Искендер Челеби. Той вардеше хазната като очите си. Не беше взел дори медно петаче. Е, като пресечеше рушвета, какво щеше да стане?

– Сега и мен ме е срам, Михримах! – продума тихо. Отиде и седна на дивана. – Веднъж да стане твой – какво от това! Ще пресече тази работа. Само че в тази страна не остана и един човек, който да не взема рушвет, дъще!

– Но това е грях! – изумена вдигна глава Михримах.

Сюлейман кимна.

– Виж какво ще ти кажа... Я ела да седнеш до мен!

Стресна се. Не повярва на ушите си.

– Като влязох в Багдат, срещу мен скочи един разгърден мъж. Охраната моментално го хвана, постъпи както му е редът. „Стойте!' им казах. По всичко личеше, че човечецът иска да говори. Казвал се Фузули. . Пишел стихове като мен, редял строфи. „Виж, султане!“ – понечи да ми целуне кафтана. Спрях го. Погледна ме изненадано и рече „На поданиците подадох поздрав. Не го приеха, не било рушвет! Нима и ти не даваш да те почета, преди рушвета да получиш? Добре ли е?"

Султан Сюлейман замълча. Михримах за пръв път видя бащи си, че преглъща с мъка.

– Можеш ли да си представиш, дъще? Робите ще започнат да прощават грехове и на нас!

– Да бяхте го наказали още там, на място!

– Защо? Че е назовал истината ли? – загледа се вторачено в дъщеря си. – Ето какво ще ти кажа сега. Трябва да следиш съпруга си. Да го следиш, да не посяга на държавната собственост. Рушветът е от роба за роба. И този, който взема, и този, който дава, са негодници. Тях Аллах ги накаже. Обаче законът повелява да се отсича ръката, която посегне към държавната собственост. Такъв е законът. Който ще да е посегателят, ако щеш зет ни, ако щеш принцовете ни.

– Значи... – изправи се Михримах и с тон колкото сломен, толкова и назидателен, продължи: – ...за да се въведе някакъв ред сред хората, трябва закон. Посланията са от ден до пладне, забраните също, но законите остават. Не е ли доказателство за това фактът, че още се придържаме към Законника на нашия велик дядо Фатих Мехмед? Въдворете и вие, господарю, такива правила, такава справедливост, че историята да ви нарече Сюлейман Законодателя.

Падишахът не знаеше да се ядосва ли, да се гордее ли. Замисли се „Дете на нейните години ли ми ги говори тези неща? Има право! Михримах има право! Колко струва едно послание, след като справедливостта, извоювана с ятаган, не се отстоява с ред и закон?“

Тя нямаше какво повече да каже. Остави повелителя си сам с мислите си и си излезе.

Михримах плака цяла нощ. Сълзите засъхнаха върху бузите й. Като заспа, й се присъни косматата черна ръка на Рюстем.

АТ МЕЙДАНЪ – ИСТАНБУЛ

26 ноември 1539 г.

Сватбата продължи три седмици. Да уважат султан Сюлейман дойдоха посланици от четирите страни на света, везири, бейове, аги. Всички се включиха. С изключение на Махидевран и престолонаследника Принц Мустафа.

Нямаше полза и от сладките увещания и молби на Хюрем. Вероятно пръв и последен път Сюлейман отказа на жена си: „Не може! Не искам да ги виждам на сватбата!“.

Всъщност той не смяташе, че Хюрем желае Гюлбахар и синът й да пристигнат в Истанбул, обаче се лъжеше. Хюрем наистина го искаше, за да натрие носа на Гюлбахар със своята мощ и с щастието си. За да бъде свидетел как онази се пръска от завист и злоба. Беше замислила да построи шатрата на Гюлбахар до своята. За да се наслаждава на изражението й, на безсилието й, на потиснатостта й, на поражението й.

Колкото й да се молеше да покани Гюлбахар, Негово Величество „султане мой“ не й разреши. Падишахът не се задоволи само с това, ами заповяда в същото време, когато щеше да бъде сватбата, престолонаследникът да сформира мощен съюз и да се дислоцира по границата с Персия.

Туриха казаните да врят на Ат Мейданъ, цели три седмици готвеха храна и храниха хиляди хора. На войската поднесоха пълни тепсии с баклава, раздадоха бакшиши.

Приятелски настроените владетели присъстваха на сватбата лично или ги представляваха техни посланици.

Светът стана свидетел на щастието, споходило султан Сюлейман, както и на мощта и великолепието на Великата Османска империя. Приятелите се зарадваха и възгордяха, враговете се изплашиха и разкаяха.

Цареше вездесъщо щастие. Дори принц Джихангир, който от месеци вдигаше врявата: „Няма да им дам да ме заколят“, се заливаше от смях, докато гледаше изкусните номера на палячовците, фокусниците, кукловодите и карагьозчиите.

Гувернантката на Михримах – Есма – също, заедно с любимия си Али Ипекчи от Капалъ чаршъ. Тя получи от Михримах свободата си сред цялата тази суматоха се вдигна и нейната сватба с Али. Девойката хвърчеше от радост, сграбчваше едната ръка на Михримах и я целуваше, после я оставяше и сграбчваше другата, благодарствените й молитви за стореното добро нямаха край.

Получи свободата си, но нямаше да се раздели със своята господарка. Али беше назначен на служба в двореца, а когато дойдеше време Михримах да се пренесе в конака, те щяха да отидат като новодомци, заедно с нея. Михримах им построи в градината на конака малка къща мечта. Така те щяха да си останат неразделни.

В османската държава лицата на всички грееха от радост. Само двама души не се засмяха.

Булката Михримах.

И главният архитект Синан.

***

Майстор Синан, който от месеци не се беше появявал, изведнъж пристигна сутринта в деня на къна геджеси50.

Есма обяви:

– Майстор Синан!

В този момент Михримах беше в такова състояние, че с пръст да я докоснеха, щеше да избухне в плач. Намръщи се и измънка:

– Отпрати го!

Усети, че като я чу, Нурбану вдигна глава, а Есма я погледна въпросително дали е чула правилно. Защото дори и тя се беше засегнала.

– Да дойде! – каза тихо. – Не знам как ще издържа, но да дойде.

– Човекът, който окачва кубета по небесата! – разсмя се Нурбану, докато Есма излизаше. – Май пак ще строи кубета.

На Михримах въобще не й беше до смях. За нея това не бе сватба, а погребение.

Аърнаслъ Синан влезе в неочаквано весело настроение. Нурбану остави ръкоделието и насочи вниманието си към него. Есма също наблюдаваше от вратата.

– Принцесо! – поздрави я главният архитект с глава.

Беше облечен не като за пред дъщерята на падишаха, а сякаш отиваше на отсрещния бряг, където започна строежът на джамията. Носеше онази кожена престилка с големия джоб. „Сигурно пак го е прихванал ентусиазмът“ – помисли си Михримах. Пак носеше под мишницата си цял куп хартиени рула.

Усети как започва да се дразни от усмихнатото лице на възрастния човек. Какво толкова имаше, та да е така щастлив? Нищо не каза, само измери Синан от глава до пети с навъсена физиономия.

– Простете ми, че идвам да ви безпокоя в най-щастливия ден за вас - промълви Синан.

Опитваше се да разгадае какво означава изражението на лицето й. От неговото появяване ли се беше раздразнила? Какво друго би означавала тази толкова тъжна физиономия в сватбения й ден? „Стар глупако, що ти трябваше да идваш? Край, отива си вече. Защо не можеш да заповядаш на сърцето си?“

– Такова... – колебливо продума. – Знам, че моментът не е подходящ, Принцесо, но...

– Какво „но“, Синан ага?

Веднага му мина мисълта: „Иска да съкрати срещата ни“. Така и щеше да направи. И точно това бе най-подходящото. Щеше да си каже, каквото имаше да казва, щеше да даде, каквото имаше да дава, после щеше да се обърне и да си тръгне. Кой знае след колко време щеше да я види. Може би в деня, когато тайната щеше да излезе наяве?

– Това, принцесо, че не можех да не ви поднеса сватбения си подарък. Исках на всяка цена да ви го дам.

– Подарък ли?

Синан се насочи към масата. Разгъна едно от големите рула под мишницата си.

– Какво е това?

– Едно друго кубе, което се извисява към небето.

Михримах стана и се приближи до масата. Върху хартията се открояваше невероятно изящна, малка, но толкова красива джамия.

– Много е красива!

„Да! – изкрещя в душата си Синан. – Красива като теб!“ Не си вдигна главата, трябваше да скрие какви мисли витаят в ума му.

– Вие направихте своя роб много щастлив!

– Съвсем малка!

– Да!

– И кубето й е малко!

– Но изразява много нещо!

– Така ли? Я да видим какво изразява! – внезапно се присети за тайната. – Или и това е тайна?

– Не! – отговори без притеснение Синан. – Толкова е малка, за да пресъздаде неподправената, естествена, аристократична красота на своята принцеса! Но искам да обърнете внимание на ето тези неща.

Пръстът му проследи контурите на кубето върху скицата.

– И аз щях да попитам за същото. Какво представляват тези неща? Сякаш са избродирани върху кубето.

– Точно така ще изглеждат, като ги направят. Това са прозорци.

– Прозорци ли? Кубе с прозорци?

– Да. По кубето ще има точно сто шестдесет и един прозорци.

– Изразяват ли нещо? Защо сто шестдесет и един? Защо например не са сто шестдесет и два?

– Прозорците ще обливат джамията със светлината на деня, така символизират духовната доброта, лъчезарния дух и кристалната чистота на моята принцеса.

Михримах погледна крадешком към Нурбану. Омайните очи на венецианката бяха отправени към двамата.

– С едно минаре ли? Изглежда ми малко нисичко.

– Тридесет и осем метра. Това е подходяща височина. По края на минарето, а и вътре в джамията ще има продълговати орнаменти. Те пък ще импровизират разпуснатите до талията коси на принцесата.

Спогледаха се с Есма. И двете едновременно си помислиха: „Като Чешмата на Дилруба!“. „Какви ги върши този човек!“ – възкликна наум и сякаш чу Нурбану да й казва: „Тоз мъж обича Михримах“. Дали пък това момиче имаше право?

„Момиче, ти си полудяла!“ – нахока се сама. Как можа да измислиш ли подобна глупост? Душата й се беше объркала. „Заради проклетия Рюстем съм такава! – реши наум. – Търсиш някого да си поиграеш на любов. Използваш като инструмент този голям Майстор Синан. С цялото си сърце и душа, с целия си талант човекът чертае планове на нещо, което ще поднесе като дар на принцесата – връстница на дъщеря му, а ти тайничко решаваш, че това е любов. Засрами се, Михримах!“ И тя награди главния архитект с пленителната си усмивка.

– Да сте жив и здрав! Това е най-хубавият подарък, който са ми поднасяли! Къде мислите да вдигнете това кубе, Майстор Синан?

Той поглади бялата си брада, на Михримах й се стори, че в този момент очите му се навлажниха.

– Много далече! – промълви Синан. – До крепостните стени при Одринската порта.

– Защо толкова далече?

– Нека разказва за отчаянието и самотата на своя майстор.

Нямаше какво повече да се каже. Синан се поклони:

– Дано щастието на моята принцеса да е вечно!

Направи напразни усилия да скрие непреодолимата си мъка и излезе през вратата, през която влезе с буйна радост.

***

Майка й сякаш беше чакала Майстор Синан да си тръгне, та да дойде с грейнало в щастлива усмивка лице.

Още като се появи в покоите на Михримах, тя от вратата плесна с ръце:

– Оставете ни насаме с принцесата, да си поговорим малко като майка с дъщеря.

Всички излязоха, само Есма не схвана дали заповедта на валиде султан се отнася и за нея, затова се подвоуми.

– И ти! – обади се Хюрем. – И ти, Есма, имаш да свършиш толкова много неща. Тази вечер ще къносаме не само господарката ти, а и теб.

Есма тръгна към вратата, в същото време хвърли крадешком един поглед към Михримах: „Кажи да остана и ще остана!“. Но къде ти! И да кажеше Михримах „Остани!“, майка й щеше ли да остави момичето на мира?

Есма си излезе, а Хюрем отиде и се настани на дивана до прозореца.

– Знам, заедно пораснахте. И добре ти служи. Има Господ. Кажа ли й „не“, тя пак ще дойде, но понякога не мога да я понасям, като прави така.

Михримах помисли да й каже: „Какво не можете да понасяте в нея, валиде? Сигурно и тя не може да понася някои ваши постъпки“. Дори накрая да прибави и това: „Както и аз!“. Но моментално отхвърли тази си идея. Отдавна се беше отказала от безрезултатните си спорове с нея. Въздъхна дълбоко: „Последното ми упорство приключва утре по това време! Последните трохички свобода, останали в мен, утре ще се стопят“.