Свит на две от студ върху капрата, кочияшът неочаквано викна:

– Господи!

Викът му се блъсна в нещо и ехото се понесе из нощта на талази, на талази. В това време той рязко дръпна юздите на четирите коня с лявата си ръка, а дясната вдигна нагоре. В тъмното не се виждаше нищо, но чу изсвистяване, а после и плясък. Камшикът изплющя по гърбовете на четирите изтощени коня и те препуснаха явно с последния остатък от силите си.

– В такава проклета нощ и дяволът няма да мине оттук! – промърмори кочияшът.

Воят на вятъра заглуши половината му думи.

Някаква тъмна купчина до него, покрита от виелицата със сняг, се размърда и под нея се появи човек, свит на топка от студ.

– Шшшт! – пошепна уплашено той. – Ще ни чуе!

Кочияшът вдигна рамене.

– Нищо няма да чуе, виелицата ще го погълне! То ние двамата се чуваме едва-едва, макар че викаме с цяло гърло.

– Имаме ли още много път?

– Откъде да знам! „Карай!“, ми каза, и ето на – карам.

– Ако ще ходим до Даргечит, свършено е с нас!

– В тази поледица конете няма да се изкатерят нагоре по стръмното. Като нищо ще замръзнем всички до един!

Помощникът на кочияша се наведе към него:

– Тя обаче няма да замръзне! Седи си вътре на топличко, увита в кожуси!

Кочияшът изговори няколко думи, но виелицата му ги отнесе нанякъде. Забеляза, че конете пак са позабавили ход, и извика:

– Пази боже!

Завъртя камшика с дясната ръка, разсече нещо невидимо във въздуха и изплющя. Конете обаче изобщо не реагираха.

– Парата от ноздрите им замръзва! – извика този път кочияшът – Дори да не замръзнат, тези животинки ще се запъхтят до умиране!

Помощникът му се размърда върху капрата, нещо не го свърташе на едно място. Заклатушка се, едва стана. Заслони очи с една ръка и започна да се взира напрегнато напред.

– Какво има бе? – реагира кочияшът.

– Стори ми се, че видях нещо. Ей там... Виж, някакъв конник...

Неприятният смях на кочияша избухна само за миг, после виелицата го погълна.

– Какъв ти конник бе!? Кой друг ще се юрне като нас по планините посред нощ, и то в такова вре...

Не си довърши думата. Двамата конници отпред опънаха рязко и едновременно юздите. При тази съвсем неочаквана болезнена команда уморените им коне мигновено се заковаха на място. Кочияшът също викна, опъна поводите и зави със скрибуцащо стържене настрани. Спря малко преди да се блъсне в едно дърво.

– Сега вече ни смъкнаха кожите! – изпъшка дълбоко помощникът.

Но не стана така. Обади се женски глас:

– Препречи ли ни пътя някой?

Двамата мъже се спогледаха.

– Да! – отвърна кочияшът. – Някакъв конник! Точно пред нас! Добър ли е, лош ли е – стражите да го...

– Да го хванат! – нареди жената. – Доведете го тук, веднага!!

Той и без това вече беше дошъл. Изпречилият се пътник умело управляваше коня си между стражите, спря до самата кола.

Вратичката й се отвори. В студената тъмна нощ една ръка му махна така, сякаш беше кърпичка. Непознатият скочи от коня и се приближи плътно до колата. Поднесе церемониално почитания и влезе в нея.

Преди вратичката на колата да се затвори, отвътре долетя заповедта на жената:

– Оставете ни сами. Докато гостът не излезе, никой да не се приближава до колата на по-малко от сто метра!

***

Гюлбахар измери с поглед мъжа, който седна срещу нея.

– Донесе ли го?

Мълчешком потвърди с глава.

– Дано си заслужава да идваме в такова време чак дотук заради твоята услуга.

– Досега никой не се е оплакал.

– Гарантиран ли е резултатът от нея?

Лицето на непознатия се изкриви в отблъскваща усмивка. Разсече въздуха като нож.

– Абсолютно сигурен!

– След колко време се проявява действието?

– След колкото желаете. Бавно. Или светкавично. Действа подмолно и не оставя следи.

– Много си самоуверен!

Онзи бръкна някъде под пелерината си. Под мъждукащото пламъче на свещта, която едва-едва осветяваше купето на колата, проблесна малко червено шишенце.

– Не на себе си вярвам! А на Индийското цвете!

– Недей да си толкова сигурен. Единият се отърва от змията, другият – от скорпиона.

Мъжът се наведе напред. На Гюлбахар й се приповръща от гадния му дъх, едва успя да се удържи.

– От змията можеш да избягаш, скорпиона ще го смачкаш. Но от това спасение няма!

– По колко?

– Три дни по една капка. След десет дни – сигурна смърт! Иначе, ако трябва да стане веднага – цялото! Само след час ще цъфне и ще върже!

С върха на двата си пръста Гюлбахар посегна да вземе шишенцето, което й подаваше, но той се засмя, подвикна „Хоооп!“ и си отдръпна ръката:

– Не забравихте ли нещо?

Гюлбахар извади скритата под кожената си пелерина торбичка и му я подхвърли. Той я хвана още във въздуха и я подхвърли в ръка още няколко пъти, за да провери колко тежи. Озъби се като невестулка, подаде й червеното шишенце и предупреди:

– За бога, внимавайте! Ако го разлеете, ще затрие всички ни!

Гюлбахар бутна вратичката на колата. Размаха в мрака скритата си в бяла ръкавица длан. Двамата кочияши отпред и шестимата конници, които чакаха, се раздвижиха. Непознатият бързо скочи от колата.

– Ако пак ви потрябвам, знаете къде да ме намерите. Имам и други стоки.

Тя му кимна с глава. А той така и не успя да разгадае странното изражение, изписано на лицето й. Запита се: „Коя ли е тази вещица?“. И в същото време се замисли: „Дали друг път съм виждал друга толкова настървена да убива жена?“

Гюлбахар го проследи с поглед, докато възседна коня си. Сетне хлопна вратичката.

Непознатият и конят му бавно потъваха в мрака. „Колко ли стражи имаше с тази жена?“ Беше преброил шестима. И двама кочияши. Обърна се и погледна назад. Различи само петима конници. В кой пъкъл пропадна шестият?

Отговори му някакво изсвистяване. Той чу само жуженето. Стрелата, изстреляна от докрай обтегнатия лък, се заби в гърдите му с ужасно хрущене. Не успя дори да изохка. Прекатури се през коня и падна долу. Главата му издрънча на земята. Разнесе се звук от прекършен врат. Снежната покривка върху пътя започна полека-лека да се обагря в червено.

– Връщаме се! – заповяда Гюлбахар.

Затваряйки вратата на колата, тя си каза: „Какво да се прави! Нека шахът на Персия да си намери друг отровител!“.

Нещата стигнаха дотам, че клапанът на търпението вече се отпуши и пусна отровата да потече.

„Хайде да те видим, гадино – закани се тя, – дали ще ти остане копеле за трона, който си се наточила да присвоиш?“

КОНАКЪТ НА РЮСТЕМ ПАША

Зимата на 1540 г.

Почти цял месец след сватбата Михримах не се появи. Никой не я чу повече песен да пее. Не се разнесе мелодия нито от канун, нито от балалайка.

Майка й я посещаваше, кажи-речи, всеки ден. А Михримах всеки ден се затваряше в банята.

Слугите в конака си обясняваха това всекидневно къпане с престараването на младоженците, подсмихваха се многозначително и си намигваха един на друг.

– Ами че това е дъщерята на падишаха, да не му е лесно? Разбира се, че огънят ще е много буен.

– Той не се гаси с вода, ефенди! Поливай, поливай – не гасне султанският плам.

Друг се кикотеше ситно-ситно:

– Голям човек, умен човек! Като искаш да се напъваш и да гасиш огъня, ясно, ще си получиш заслуженото.

Прихваше всеобщ смях, а отвътре някой ги предупреждаваше.

– Шшшшт! Ще ви чуят!

Тишината не траеше дълго.

– Знаете ли? – прошепваше някой. – Мен всъщност ме интересува това за въшката. Как стана „Въшката на пашата“?

Хората до него се подбутваха с лакът.

– Абе издържа ли въшка на толкова къпане? По време на обредното миене след любенето тя, горката, се е удавила във водата.

– Не, не! – инатеше се друг. – Жива е. И здрава! Оня ден Въшливия пашата се появила на военния преглед.

Избухваше нов взрив от смях, отново се разнасяше предупреждението:

– Шшшт! Идва някой!

А за всекидневното къпане в банята си имаше две причини.

Едната бе тази, че Михримах се чувстваше омърсена. Точно така, както след издебнатата любовна сцена, която видя преди години в харема, колкото й да се жулеше с кесето, колкото и да си смъкваше кожата, все не можеше да се убеди, че е измила мръсотията от себе си. По кожата си усещаше неговото присъствие, приемаше се вече като срасната с него. Когато след паническия ужас през първите няколко нощи забеляза, че изпитва и удоволствие, усещането й за омърсяване стана вече непоносимо. Стискаше очи да не го гледа.

Ушите й не чуваха ръмженето на мятащия се отгоре й мъж. Осъзнаваше, че започва да усеща с цялата си плът не само непреодолима страст, но и подлудяващо желание да я задоволи. И толкова. Като курдисан часовник. Ето на, дойдеше ли й времето, пружината се скъсваше.

А втората причина за всекидневното къпане в банята бяха заповедите на Хюрем, които трябваше да предаде на съпруга си. Дори и Рюстем свикна с този ритуал. Сутринта ги посещаваше тъщата, а вечерта дъщеря й, опакована до гушата в платнища, влизаше с него в банята. И докато от златните кранове в мраморните курни течеше и джумбуркаше студена и топла вода, Михримах подхващаше:

– Валиде каза, че...

Рюстем пък шепнеше в ухото на жена си онова, което искаше да се предаде на Хюрем.

Михримах се усещаше като между два огъня. Непрекъснато се искаше нещо от нея – от една страна, майка й, а от друга, съпругът й:

– Кажи на мъжа си...

– Предай на валиде султан...

– Какви мерки взе мъжът ти? Попитай го има ли някакво известие. От три дни нищо не знаем. Шпионите спят ли?

– Припомнете на вашата валиде! Не сме станали още везир с по-висок чин. Къде остана обещанието за велик везир?

На следващата вечер пак се отиваше в банята. Михримах си държеше главата обърната на другата страна, само и само да не види голотата на Рюстем, и така му препредаваше новите поръчения.

– Нашата валиде замисля нова фракция в Дивана. Да се потърсят подходящи за тази цел везири. Пашата да не забравя обета си. Рюстем, казва, че иска живота, който си й обещал.

На следващата вечер Рюстем влизаше в банята направо запъхтян.

– Казах на великия везир Сюлейман паша, че вторият везир Дели Хюсрев паша е хвърлил око на неговото място. А на Хюсрев – че великият везир ще отсече врата му. Пошушнах му: „Всеки ден те кове пред господаря. Ето на, с ушите си го чух“. Нека и вашата валиде да се погрижи за това. Веднъж да получим държавния печат, че тогава да видиш живот как се взема!

Михримах чезнеше в неописуема мъка. Започна да прилага формулата, към която се придържаше някога, когато растеше, за да задържи пороя на нетърпението.

Броеше вече дните един по един.

След сватбата майка й изпрати Нурбану в двореца им в Коня, за да усвои правилата на доброто поведение“. Михримах възропта:

– Да не би при мен да не ги научи?

Но напразно.

Откакто Нурбану замина с хълцане и сълзи, самотата още повече притисна Михримах. Една Есма й остана в този живот, да има на кого да си излива душата.

– Минаха четиридесет дни... – казваше на Есма.

– Четиридесет и един...

– Четиридесет и два...

– Седемдесет и три...

Времето обаче не течеше. Живееше ли се само с броене на дните. Вече не можеше да реши кое е по-мрачно – нощите или дните!

Един ден, без да спазва норми и правила, Есма нахълта при нея в стаята.

– Имаме си гостенин!

Очите й блестяха.

– Синан ага ли?

Есма се смути. Предъвка в устата си нещо като „Какво, неее!“.

– Не е това! – постави ръце на корема си тя.

Тогава Михримах разбра и промълви:

– Боже мой! Наистина ли?

Истина беше. Есма беше бременна.

Михримах се притесни, че под бликналата си радост заради дадъ тя долови в себе си и тайна завист: „Никой не е бил насилван така като мен, да бъде толкова нещастен!“ Как да очаква цветенце от толкова злополучен, толкова неравностоен брак? Ето на, не се получава. Щом майка й започнеше да я обсипва с въпроси: „Дъще, още ли си нямаме гостенин?“, тя повишаваше тон и отговаряше:

– Няма! Няма гостенин, валиде! Не искам и да има!

Една нощ, най-неочаквано, това се случи.

Като усети влажните, лепкави устни на Рюстем да лазят по тялото й, тя се присети за онази игра, която преди години я беше накарала да се срамува. Стисна очи. Вместо съпруга си, тя си представи Исмаил от Алаийе. Жаравата в неговите очи, гласът му. Спомни си ръката, която й помогна да се качи в лодката. Въобрази си, че не грамадните космати ръце на Рюстем й прегръщат краката, а ръцете на Исмаил. За пръв път след толкова месеци тя обгърна съпруга си с ръце. Сама, по собствено желание, а не с натиск от него, разтвори крака. И за пръв път от устата й излетя вик на наслада.