Душата му ликуваше и крещеше от радост, но още докато тичаше към конака, видя, че банята е затоплена. Михримах дори не го погледна

– Валиде е изпратила вест: „Аз си удържах на думата. И мъжът ти да си я удържи!“

Рюстем се опита да я прегърне, но не успя. Още като разбра, че е бременна, Михримах използва удобния повод и му забрани да идва в нейната стая. Рюстем начаса се ухили:

– Да не би някой да ни вижда как си облизваме плюнката, та задава толкова въпроси за вярност към клетвата? Само да разчистим Сюлейман и Хюсрев, да се сдобием с поста велик везир, че тогава валиде ди поиска не един, не два, а хиляда живота!

Водата в казана за принц Мустафа и майка му вече завираше.

Михримах усети как животът й изведнъж коренно се промени и направо се изуми.

Отначало, когато си галеше корема, тя му говореше: „За какво ти трябваше? Този свят не е място за живеене. А пък не си избра и точна майка. Защо ли, бебче, не попадна в корема на друга жена? Тогава нямаше да си принудено да живееш всеки миг със страха, че ще те убият, щеше да бъдеш дете на някоя щастливка“.

Това усещане обаче постепенно заглъхна. Сега Михримах се допълваше: „А и не този трябваше да ти бъде баща! Защо ли не беше Исмаил!“

Позеленяваше от яд, че в съзнанието и в сърцето й вече щеше да се появява и мисълта: „Можеше да е и Синан ага“.

Обземаше я и някаква странна радост. Не знаеше защо, но ето на, радваше се. През един от дните, когато коремът й постепенно започваше да си проличава, Михримах с ужас разбра кое я радва толкова много. Тайно в нея се промъкваше мисълта: „При раждането може да умра!“ За нея друго спасение от това робство нямаше.

„Грехота е!“ – закрещя цялата й душа. Погледна ръцете си.

„Не ти ли стига престъплението, което замисляш? – продължи да й говори сърцето. – Не ти ли стига животът на Гюлбахар и Мустафа, че да си мърсиш ръцете и в собствена кръв?“

***

Моментът настъпи. Заради тревогата на акушерките при все по-зачестяващите й болки Михримах реши, че някои неща отиват на зле.

Болките станаха вече непоносими. Ще се бунтуваш, а? Ето, Аллах те наказва. Умираш.

Ужасен гърч! Сграбчи с все сила ръката на главната акушерка.

– Напъвайте, принцесо, напъвайте, по-силно! – непрекъснато я окуражаваше тя.

– Спасявайте него! Нека аз да умра! Спасете него!

Отдясно до главата й стоеше Хюрем. Отляво – Есма. Изглежда, и двете четяха молитви. Михримах обърна поглед не към майка си, а към Есма.

По сгърченото от болките лице и по отчаянието в замъглените от потта очи на своята господарка гувернантката разбра, че иска да й каже нещо.

– Есма, ако се случи нещо с мен, оставям го на теб!

И припадна.

Нямаше представа след колко време чу някакъв вик. Вик, който проглуши всичко наоколо. Възклицания: „Слава богу!“. Гласът на майка й: „Тичайте да кажете на господаря!“ Друг глас: „Везир паша пристига!“

И отново гласът на майка й:

– Имаш момиченце, дъще!

И наградата й – една целувка по челото.

Подадоха й бебето да го прегърне и Михримах не повярва на очите си:

Велики Боже! Що за чудо беше това?

Толкова красиво!

Толкова мъничко!

Толкова беззащитно!

Тази нощ за пръв път в конака се чу нежен немощен глас. Будните наостриха уши и се заслушаха. Майчицата Михримах пееше на дъщеря си съвсем тихичко приспивната песен на своята майка.

Докато очичките на дъщеря й се затваряха за сън, Михримах си даде сметка, че изчезнаха всичките врящи в главата й съмнения, емоции, глупости. Вече разбираше много по-ясно. Всичко можеше да види. Майка й, срещу която сипеше тайни проклятия в продължение на толкова много години, беше безкрайно права.

Как би могла да понесе някой да дойде и да погуби тази малка душичка?

И си каза: „Вместо да умира моето бебе, нека умрат другите!“ Заповтаря този израз още веднъж, десет, може би стотици пъти.

Изтощена, но щастлива, тя се обърна. Майка й още стоеше до нея Отпуснала глава на рамо, Хюрем спеше дълбоко.

Михримах лекичко хвана ръката й, целуна я и промълви:

– Аз също станах майка! Разбрах какво значи да ти вадят душата. Имаше право! Нека да става така, както ти кажеш!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Ноември 1543 г.

Михримах играеше вече с дъщеря си на една игра: „Моята Xюма станала султанка“. Сама си я беше измислила. Припомняше си нейната топлота и крехкост, радостта, която й донесе преди година. Как би могла да я забрави?! На всекиго разправяше, че не е имала по-щастлив ден от деня, когато за пръв път притисна до гърдите си своята дъщеря

Още като му съобщиха новината, султан Сюлейман дотича в конака, взе на ръце своята внучка и се обърна на юг.

– Благодаря ти, Всевишни! – Сетне вдигна над главата си малкото момиченце. – Благодаря, че дари своя раб с това щастие! Нека името й е Айше Хюма – като символа на щастието, с което ти ни възнагради и шах – като отличителен знак, че е член на султанската фамилия!

После прошепна в ухото й три пъти цялото име:

– Добре дошла, Айше Хюма хан! Добре дошла, Айше Хюма хан! Добре дошла, Айше Хюма хан!

С дръпнатите си очички момиченцето също се взираше в дядо си. Мърдаше пръстчетата на малката си ръчичка така, сякаш искаше да хване брадата.

Михримах си спомни какъв ужас я обзе и в каква паника изпадна в мига, когато видя внезапно зачервеното лице на бебето.

– Божичко, какво стана с детенцето ми! – беше скочила веднага, плачът на Айше Хюма шах беше толкова силен, че заглуши всеки друг глас.

Господи, откъде го вадеше тоя глас това толкова малко същество!

– Спомняш ли си, Есма? – подхвърли на своята дадъ, която в това време сменяше пелените на бебенцето. – Когато беше в ръцете на господаря, Хюма вдигна всичко наоколо на крак и татко я подаде на мама, а нашата валиде на бърза ръка отсече: „Метнала се е на вас, Ваше Величество, султане мой!“.

Можеше ли да се забрави такъв момент? Есма се подсмихна.

– Умряхме от страх господарят да не побеснее от яд.

Михримах кимна с глава.

– Право да ти кажа, и аз страшно се уплаших, когато татко й отвърна: „Какво говориш, Хюрем ханъм, и ние ли сме такива ревльовци!“

Но нито падишахът, нито Хюрем имаха намерение да се упрекват взаимно. Тя знаеше кога е в настроение и как да го закачи.

– Моля ти се, султане мой – накипри се Хюрем. – Погледнете тези вежди, тези очи. Същите като вашите!

– Въобще не са! Половината на майка си, половината на баща си! Така или иначе, нали ние отправяхме молби така да бъде. Аллах не ни е отхвърлил молбите. Дари ни с това – в нашата внучка да се слее неповторимата красота на две невероятни жени!

Баща й се обърна към останалите в стаята, които го слушаха чинно и кимаха с глави. Вероятно се чудеха къде ли виждаше красота в това мъничко като длан кресливо нещо с дръпнати очи и зачервено лице, което държеше в прегръдките си и съзерцаваше с умиление.

– Като порасне, ще видите! – сякаш им прочете мислите султан Сюлейман. – За красотата на Айше Хюма хан ще се говори по цял свят!

Според Михримах и сега си беше така. Светът не може да е виждал по-красиво момиченце. Повече от това не можеше и да се желае!

Това детенце осмисляше вече целия живот на Михримах!

С него изпитваше щастие, с него страдаше, с него се чувстваше здрава, с него боледуваше.

„Вероятно това е щастието!“ – беше се размислила същата вечер. Непрестанният плач на Хюма. Загадъчната усмивка върху лицето на майка и. Шепотът на баща й – великия владетел султан Сюлейман: „Айше... Айше Хюма, агууу...“ когато с показалец галеше устните на внучката си. И това, че Рюстем за пръв и последен път не превиваше гръб пред майки й и татко й. Да, това беше щастието. „Късно ме сполетя, но изглежда, го хванах от единия край“ – реши тя. Съдбата й беше отредила ето това така наречено щастие. Дали можеше да се иска нещо повече? Дори и да липсваше в любовта? „Бъди благодарна! – си казваше сама Михримах. Бъди благодарна!“

И тя беше. Благодарна беше и трепереше над Хюма.

Нощем, заслушана в дишането й, си казваше: „Господи! Ще умра без нея! Без да ми мигне окото!“

Сега вече разсъждаваше другояче: „След като аз съм готова да дам живота си за нея, какво ме интересува животът на другите!“

Права беше майка й.

Нямаше нищо друго по-ценно от живота на рожбата.

Сама си мълвеше: „Вместо да се случи нещо на дъщеря ми, нека да изгорят душите на другите! На всичките! И на Мустафа, и на Гюлбахар! Мен какво ме засяга!“

Михримах оказваше натиск върху Рюстем, дори и Хюрем да не я караше:

– Какви мерки предвиждаш, ефенди? Договорът с нашата валиде, докъде стигна? Душите, които тя иска, ги искаме и ние, така да се знае! Докато седите със скръстени ръце, те ще посегнат към нашата дъщери! Сън не ми влиза вече в очите!

А Рюстем повтаряше все едно и също:

– Клетвата си е клетва, договорът – договор! Веднъж да взема печата!

От деня, в който се роди Айше Хюма хан, в съзнанието й стоеше запечатана една неизбледняваща картина. Тъкмо когато щяха да повиват момиченцето, Хюрем нареди на акушерките:

– Почакайте!

Сложи голото новородено бебе по гръб върху пелените и скришом от придворните и прислужниците хвана свитите му крачета, подръпна ги нежно, натисна ги.

Дори никой да не беше разбрал това, Михримах се досети. Проверяваше дали някое от крачетата на бебето не е наследило недъга на баща си. Не беше ли това и един от огромните като планини страхове, притиснали с тежестта си плещите на Михримах? Ами ако е като Рюстем.

Спомни си как погледна от леглото към майка си с тревожни и питащи очи, а Хюрем й се усмихна сладко-сладко и намигна, за да й покаже, че всичко е наред.

– Благодаря! – си каза още веднъж както през онзи ден. – Благодари! Моята Хюма е здрава!

***

Запяха сала54 най-напред от едно минаре.

Не я чуха.

След нея сала прозвуча и от второ минаре.

Чак тогава Есма вдигна глава и се заслуша.

Едно след друго сала зазвуча и от трето, от четвърто минаре.

– Аллах да го прости! – промълви. – Сигурно е умрял някой важен човек. Четат сала по всички джамии.

– Дано му е отредено място в рая! – промълви и Михримах. Размисли се: „Щастието и мъката, животът и смъртта вървят заедно. Аз тук хвърча от радост с моето бебе, а може би някъде друга жена лее сълзи над неподвижен труп“.

Вратата се отвори, без да се потропа, и това прекъсна размислите на Михримах.

– Принцесо!

Изражението на придворната накара Михримах моментално да скочи. Беше станало нещо лошо. Много лошо.

Първата й мисъл беше за баща й. Султан Сюлейман беше на поход с войската си.

– С господаря ли се е случило нещо?

От очите на момичето рукнаха сълзи, то завъртя глава на две страни.

– За бога! Валиде ли?

– Мехмед хан! – изпищя придворната и си запуши устата с две ръце. Втурна се към вратата заедно с Есма.

– Какво е станало с батко ми?

Знаеше отговора, макар че не искаше да го повярва.

– Бог да го прости!

***

Михримах не можеше да си спомни как е излязла от конака, на кого е оставила Айше Хюма, как е дошла в Новия дворец.

Непрекъснато повтаряше:

– Беше само на двадесет и две! Есма, той беше само на двадесет и две! Дворът на двореца гъмжеше от хора. Стражи, караули, робини, главни евнуси, прислужници, готвачи седяха по земята и плачеха. Скръбта беше обсебила всички дотам, че когато Михримах профуча през тях, никой не беше на себе си и не се сещаше дори да я поздрави.

Разплакани хора пълнеха и дългите тесни коридори на харема. Във всяка стая, пред която минаваше, четяха Корана. Когато влезе в покоите на майка си, първо налетя на Мерзука.

– Вярно ли е, лельо? – хвърли се тя към жената с кървясали от плач очи.

– Мъртъв е, дъще!

По всичко личеше, че Мерзука едва се сдържаше да не изпадне отново в истеричен плач.

– Как се случи?

Татарката вдигна рамене: „Не знам“. Но Михримах я усети – знаеше просто не искаше да излезе от нейната уста.

– Как е мама?

Мерзука дума не продума.

Михримах съжали, че изобщо я попита. Що за глупав въпрос! Че как би могла да е? Снажният неин принц беше мъртъв, как би могла да е!?

Сети се за онези дни, когато с огромен тюрбан на главата си Мехмед тичаше по тези места. Всичко отвътре й се сви на топка. Как само съжаляваше, че се е подигравала на батко си заради голямата му шапка.

– Ела! – хвана я за ръката Мерзука и я поведе към вратата на Хюрем.

Там се бяха струпали всичките жени от харема.

Но Михримах се учуди, че от тази навалица не се издаваше и звук. Само отнякъде зад нея нежен разтреперан глас четеше Корана.

– Дръпнете се! Направете път!