Само миг да загубеше Айше Хюма шах от погледа си, обявяващи пълна тревога:

– Къде е дъщеря ми?

Колко нощи викаше:

– Горе някой ходи!

И строяваше цялата прислуга и всички стражи да търсят по таваните и покривите убийците.

Примираше от страх, ако пристигнеше човек от Новия дворец.

– За бога, дано да е добра новина, Есма! Не искам повече да чувам за нещастия.

– Добра е, добра! Наш Али вчера срещнал Синан ага...

– Виж ти! – възкликна хладно тя. – Още не бил умрял! А аз си мислех, че след заяждането ни по време на батковото погребение, сърцето му се е пръснало.

Усети се, че говори глупости, но ето на, изрече ги. Нямаше човек да не знае, че главният архитект е жив, за да не го знае и Михримах!

Градежът на нейната джамия в Юскюдар вече се извисяваше. Продължаваше строежът на училището, медресето, хана, банята и всичко останало, което му беше възложила майка й.

По време на погребението на Мехмед султан Сюлейман повика Синан при себе си и му каза:

– Виж какво, ага! Мъката ни е голяма, сам виждаш! Нека за нашия покоен син се издигне такава джамия с такова тюрбе, че и след столетия тези, които ще постелят седждето си за молитви към Аллах, да му четат първата глава от Корана като дар за душата на нашия принц.

И сякаш това не му беше достатъчно, та поиска от Синан да построи джамия и за самия него, на най-видното място в Истанбул.

И главният архитект веднага запретна ръкави. Кой знае какви други неизвестни неща градеше, за които още не се беше разчуло! Чудеше се как е възможно този човек да работи толкова много на тази си възраст, после се ядосваше на себе си. Какво му имаше на възрастта на майстора? С някой младок, три-четири години по-голям от нас, все едно поемаме товара на второ наше дете.

Есма се разсмя на глас:

– Синан ага казал на Али: „Знаем, че принцесата ни е сърдита. Явно си мисли, че сме я забравили. Но си имам оправдание. Наближава денят, в който ще разкрия нашата тайна“. Точно така казал.

Душата на Михримах запърха. Упрекна се: „Това, което направи, си е чиста простотия! Няма ли най-сетне да се укротиш? Човекът поздрави ти изпраща, а ти – що за поведение?“

Забеляза, че Есма я дебне скришом, и се постара да не се издаде.

– Само неговата тайна ми липсва!

– Да бе! – измърмори гувернантката. – Каква ли тайна има да разкрива Синан ага?

– Откъде да знам! Преди няколко години подметна нещо. Имал някаква тайна, свързана с джамията в Юскюдар.

– Тогава не я ли издаде тази негова тайна, красива моя принцесо? Да бяхте го попритиснали малко.

Михримах усети, че се подразни.

– Попритиснахме го, Есма! Нямало да я каже дори и ако му заповядаме. При това била такава тайна, че не се изказвала с думи, трябвало ди се види. Оттогава се срещнахме само веднъж. След моята къна геджеси със Синан ага се видяхме един-единствен път, на батковото погребение. Веднага, още там, го поставих на място.

Есма се засмя в себе си: „Да бе! Моята красива принцеса чезнеше от мъка и броеше дните, а пък ние нищо да не сме усетили, нали?“.

– Искате ли Али да му каже нещо?

– Какво има за казване? Не искам!

Есма се надигна. Още не беше стигнала до вратата, когато Михримах подвикна подире й:

– Ако се видят с Али, нека му каже, че са ми предали посланието му!

***

Най-сетне очакванията се оправдаха.

Първо, Михримах роди Осман. Неговото появяване озари отново почернените им от смъртта на Мехмед дни. Тя вече беше майка на син, Айше Хюма хан проходи и започна да тича из целия дворец. Сега навред й пригласяше и врявата на Осман.

Ако я попитаха: „Щастлива ли си?“, може би щеше малко да се позамисли и загледана в играта на децата си, щеше да отговори: „Да, щастлива съм!"

Знаеше обаче, че нищо не беше както преди.

Султан Сюлейман не беше предишният. Болката по сина го съсипа. Великолепното му тяло се смали сякаш в един миг.

Хюрем забрави да се смее. От онзи злощастен ден нейната пленителна усмивка изчезна завинаги.

Когато се поглеждаше от време на време в огледалото, и Михримах търсеше сиянието на очите си. Нямаше го, беше изчезнало. Морската им синева беше потъмняла до тъмновиолетовото на покритата с плаща на нощта водна шир.

По лицето й можеше да покълне едва забележима усмивка единствено заради лудориите на Хюма и Осман, но после и тя, преди още да е разцъфтяла, повяхваше.

Точно по това време се сбъдна и мечтата на Рюстем.

Скандалът, подклаждан от Хюрем и Рюстем, избухна. На съвещание на Дивана великият везир Сюлейман паша и вторият везир Дели Хюсрев паша си размениха шамари. Споровете между везирите бяха често срещано явление, но такъв като този историята все още не познаваше. Падишахът наблюдаваше мълчаливо цялото съвещание иззад завесата, но когато Хюсрев паша се хвана за ножа си в колана, той кипна:

– Безсрамници такива! Какъв е този позор!

В резултат на скандала великият везир и вторият везир бяха понижени.

Благоволението на султана бе дадено на Рюстем. За велик везир на мястото на Сюлейман паша беше назначен зетят Рюстем паша.

Същия ден, когато зетят стана велик везир, Михримах веднага изтича при майка си да получи най-новите й нареждания, Хюрем обаче не се появи.

А и нямаше нужда. Ролята на Хюрем вече се изпълняваше от Михримах.

– Виж какво, Садразам ефенди! – му каза, когато съпругът й се изпъчи гордо пред нея в самурения си кафтан. – Ние удържахме на обещанието си. С половин дума те измъкнахме от Диарбекир и те направихме втория човек в Османската империя. Наричаха те Въшльото Рюстем, подредихме те Рюстем паша да станеш! С рушвети изпиваше кръвчицата на бедните, за да си храниш с нея въшките – мълчахме. Натрупахме ти на имането – имане, на имотите – имоти, на златото – злато, на хана – ханове, на банята – бани, на кервана ти – кервани. И не само това – препасахме на кръста ти сребърен колан и на него окачихме инкрустиран със скъпоценни камъни меч. И не само това – заради обета ни надянахме на гърба ти този самурен кожух. И не само това – на всичкото отгоре дадохме две наши души...

Спря за малко и заби поглед в очите на мъжа си. И пак продължи, само че този път гласът й режеше като нож:

– Печатът на нашия баща султан Сюлейман хан на практика е в теб, Рюстем! Няма измъкване! Ти отговаряш не само за мен, а за живота и на тези отрочета, за двете душички на нашия живот. От теб искам живота на гадината. Сега! Веднага! Преди още да е изгрял новият ден!

Рюстем изслуша Михримах, като кимаше с глава на всяка нейна дума. После подхвана полите на кожуха си и превзето се разходи из стаята. Внезапно дойде при жена си и се спря пред нея.

– Щом печатът е в нас – изсумтя право в лицето на Михримах, – значи в опасност е и нашият живот. Колкото онези души ги искате вие, толкова ги искам и аз. Само че тези работи не стават от днес за утре Подготовка трябва. План трябва. Пари трябват.

Михримах се обърна с гняв.

– Печатът – ето ти печат, парите – ето ти пари. Ум ако няма – на ти и ум. План ако няма – на ти и план! – измърмори си тя. – Ама не нямало сърце – ето ти и сърце! Рюстем ага, ние знаем как да си вържем пъпа и сами! Но трябва да си наясно, че тогава няма да има нужда и от теб!

Дъхът му се секна.

Следващите дни преминаха в мрачни мисли и натрупване на нови богатства. Великият везир си правеше сметката да отреже двете глави, които искаха от него Михримах и майка й, и да ги хвърли в краката им, но без да бърка сам в огъня. Само че как щеше да стане тази работа.

Един ден Михримах му подсказа шепнешком в банята как да стане и това:

– Трябва да се внуши на господаря, че Мустафа се е съюзил със Софеви шах, за да превземе трона. Действай в тази насока!

ДВОРЕЦЪТ НА МИХРИМАХ СУЛТАН

Юскюдар, 15 март 1548 г.

Времето беше ясно, студено. От морето духаше бръснещ вятър, но въпреки това двете с майка й се разхождаха по терасата. Султан Сюлейман се впускаше презглава от един поход в друг, в момента отново се подготвяше за война. Всъщност неговото препускане по бойните полета и завоеванията на нови победи беше добре дошло за Хюрем и Михримах. Когато падишахът беше далече, те двете можеха да си питат мрежите далеч по-спокойно.

– Какво става с вашите болки, валиде?

Хюрем се загърна още по-плътно в кожената си пелерина.

– Дойде ли зимата, все така се получава. Нещо ме яде отвътре, докторите не са наясно. Господарят щял да доведе със себе си някакъв унгарски лекар. Известен бил във всички европейски дворци. Да ме прегледа и той, че да видим. Както и да е, какво стана с онази работа?

– Коя по-точно?

Толкова много неща се преплитаха в главите им! Не можа да се сети веднага.

Хюрем погледна накриво дъщеря си:

– Онази! Дето трябваше да се напише.

Михримах се разсмя:

– То е най-лесното нещо в цялата работа, валиде. Аз ще диктувам, някой краснописец ще се хване за перото...

– Ами ако се разбере, че не го е писал той?

– Не се безпокойте! Та няма Мустафа да седне лично да пише писмо, а господарят да тръгне да проверява дали това е почеркът на сина му! Ето, и ние ще накараме някой да го напише.

– Много е опасно!

– Защо?

– Ами ако човекът, когото ще накараме да го напише, после се разприказва? Или заради пари ни издаде на гадината?

– Същите неща ги споделих и с Рюстем.

– Какво каза?

– Оставете тази работа на мен, така каза!

– Хм! – сбърчи нос Хюрем. – Да сме я оставили на него! Двете с теб ако не му наливахме мозък в главата, твоят съпруг още щеше да мисли какво да правим, как да го сторим.

– Имате право! – кимна й Михримах. – Но не мислехте ли и вие, когато ми го избирахте за съпруг, че трябва да има ръка, която да държи здраво оръжието? Че ние сме мозъкът? А той – ръката!

– Но поне да не му трепваше!

Михримах хвана майка си за ръката и я придърпа до зида. От другата страна на морето между дърветата се показваше дворецът, където Хюрем влезе като наложница и стана съпруга на султан Сюлейман. Вдигнаха си още по-високо яките на пелерините.

– Не трепва! – промълви Михримах. – Защото вече е наясно, че Мустафа няма да остави жив и него. Съвършено му е ясно, че ако се изпорти или започне да ни шпионира, лично аз ще му изтръгна душичката. Ако издаде плана ни, няма да има бягство. Татко ще заповяда да му отрежат главата! В края на краищата той е принуден да успее. Ако Мустафа оцелее, заедно с нас ще погуби и него. Умре ли Мустафа, заедно с нас ще се спаси и той.

Хюрем помълча малко.

– Ами печатът?

– Чакам Рюстем да намери някого за тази цел. Това е по-важно от писмото. Не пипнем ли печата на гадината, никой няма да повярва и на писмото.

– Никак не съм спокойна. Да се влезе в конака на оня, да се открадне печата! Как ще стане тази работа? Ако го хванат?

– Валиде!

Михримах не искаше да прозвучи така остро. Хюрем направо се изуми.

– Вече загърбихме тези неща: да умуваме, да се плашим – ами ако стане така, ами ако стане иначе... Няма връщане назад! Както казахте вие: или ще яхнем държавата, или ще станем на мърша. Или нашит живот, или техният! Вече не можем да се стряскаме и да се отказваме. От една година нашите хора настройват всички наоколо против „синът предател“, из цял Истанбул се носи слухът, че принцът престолонаследник подготвя бунт срещу баща си – от къща на къща, по кафенетата, и в хановете, в баните, навсякъде. Даже се цитират думи, произнесени от устата на гадината. Ако ние кажем една дума, нашите хора добавят още хиляда и тръгват да ги разнасят. Господарят чува всичко това.

– Хм! И какво като го чува? – възкликна отново Хюрем. – Прашинка не дава да падне върху копелето на Гюлбахар. Не се чува от него друго нещо, освен: „Нашият принц е предан син на баща си. Всички слухове са клевета!“ Онзи ден Кямил паша щял да подхване тази тема, а господарят се разгневил и се развикал: „Ако някой ми каже, че дясната ръка ще ме предаде, ще му повярвам, но няма да повярвам, че Мустафа хан ще надигне глава!“ При това пашата щял да му докладва, че гадината провеждал съвещания в Амасия и по други места, че тайно се вижда и с някои еничарски командири, че дори на два пъти е идвал преоблечен в Истанбул да се среща с някои хора, че има такива, които се вслушват в него. „Паша – кипнал падишахът, – който клевети нашия принц, не знае, че ще му изтръгнем езика до корен!“ Да, човекът още трепери като го разказва.

Михримах също беше чула за това.

– Ти не им обръщай внимание – заговори тихо на майка си. – Слуховете трябва да продължат без прекъсване. Сега не вярва, но ще повярва. Дори отвътре вече нещо го гризе. След толкова много слухове няма как човек да не се попита: „Дали пък не?“ Хване ли те веднъж щръклицата, докато не ти вземе главата, не те пуска! Клюките трябва да продължават. Те са основната храна на нашия план. Ще са вътъкът и на писмото.