– Имаш право! – потвърди Хюрем и с глава. – В края на краищата все пак ще повярва.

– И вие сте забелязали – след смъртта на Мехмед баща ми изобщо не е поверявал столицата на Мустафа.

– Да. Не приема, че онези две гадини са убили Мехмед, но със сигурност никак не може да се отърси от вътрешното си подозрение. Дочух, че в предстоящия поход щял да вземе със себе си и Мустафа. А трона щял да повери на Селим.

– Виждате ли? Веднъж само червеят на съмнението да попадне вътре в човека – стой и гледай!

Михримах внезапно усети, че не й харесва баща й да поверява трона на Селим.

– Това е добре, нали? – попита.

– Кое?

– Да оставя Селим за свой наместник.

– Селим не може да управлява държавата!

Михримах се слиса:

– Ама сега той е наред. Ако гадината му отреже главата, Селим...

– Пияница! – прекъсна я майка й. – Всеки, който дойде и отиде в Маниса, го разправя. Започвал да пие още от сутринта. Колко пъти падал и се въргалял! Скачал от жена на жена, нямали чет и брой! На държавата й трябва Баязид!

– Мамо!

В думите на майка й се таеше повод за нови раздори.

– Обаче това, което му трябва на Селим, е една силна жена, която да го води за носа и да го върти на пръста си. Изпращам Нурбану от Коня в Маниса.

Михримах занемя. Какво ли планираше пак тази жена? Вече си мислеше, че целият контрол е в собствените й ръце, а сега разбра, че всъщност всяко нещо все още ще се върши под контрола на майка й. Отново се почувства безкрайно незначителна пред нейното нескончаемо и неизчерпаемо могъщество. В този момент Михримах си даде сметка колко късно осъзнава, че това надмощие оковава във вериги нейното самочувствие и че цял живот ще я стиска с лапите си за гърлото, докато я остави без дъх.

– Всъщност – продума Хюрем с отпаднал глас – бях си нарочила Нурбану за Мехмед. В това момиче видях себе си. Мехмед щеше да стане падишах, а Нурбану, следвайки моята съдба, щеше да стане валиде султан. Покойният обаче се хвана с Фюлане. Защо да лъжа, на мен момичето въобще не ми хареса, то имаше същото име като снахата на онази гадина. Какво намери в тази персийка, не знам. Както и да е, Нурбану ще вкара Селим в пътя.

Видяха вратата на терасата да се отваря и Есма, превита надве от студа, да тича към тях.

– Господарят! – поклони се Есма пред Хюрем. – А заедно с падишаха... – Очите на Есма се плъзнаха към Михримах. – ...пристигна и главният архитект Синан ага!

***

Влязоха. Султан Сюлейман не искаше да се издаде, че се преструва на весел.

– Какво да се каже! – възкликна той. – Отиваме на бегом в дома на дъщерята да си прегърнем внучетата и да си поиграем с тях! А те и двете спят! Как да ги будиш! Ех, щом е така, рекохме, хайде да си поприказваме с двете наши красавици, но що да видим – и тях ги няма! И ми кажете какво правите в този студ навън и двете – майка и дъщеря! Опазил Бог, дано не се разболеете!

Михримах едва се сдържаше да не погледне към застаналия в дълбоко почитание до баща й Синан ага.

– Какво друго бихме могли да правим, освен да се молим за здравето и благополучието на нашия господар?

Усети, че не можеше повече да се сдържа. Погледна го. Постара се ни лицето й да грейне едва забележима усмивка и каза:

– Добре дошли и вие, Синан ага! – Изчака той да направи лек поклон и добави: – А ние си мислехме, че не знаете пътя към нашия дом.

– Как може да не го знае! – намеси се падишахът. – Дали има човек в османската земя, който да не знае, че великият ни зет Рюстем паша ни накарал да построи този дворец за красивата му съпруга?

За миг настъпи тягостно мълчание. Михримах забеляза как очите и на Мерзука, и на Есма се местят ту върху нея, ту върху Синан. Помъчи се да измисли нещо, каквото и да е, колкото да наруши тишината:

– Не знам! Откакто донесе плана на джамията, която щеше да строи не сме видели повече лицето на Синан ага. Искаме малко да го порицаем.

Гъстите бели мустаци, които в краищата на устните се сливаха с брадата му, леко потрепнаха, явно беше решил да каже нещо. Но не успя да изпревари падишаха.

– Добре, добре! – намеси се Сюлейман. – Това идва да покаже колко усърдно работи нашият главен архитект. Всички ние го натоварихме с толкова много работа, че започна да спи по строителните скелета. Като видяхме днес агата пред нас, ние също се учудихме. Решихме, че не би дошъл, ако нямаше някаква важна новина.

– Е, имаше ли? – погледна към Синан ага Михримах.

Приковаха очи в очи, в същото време погледи кръстоса с Мерзука и Хюрем.

– Всъщност човекът, на когото Майстор Синан има да казва нещо, не сме ние, а нашата Михримах. Хайде, главен архитекте, казвай каквото каза и на нас.

Всички очи се отправиха към Синан. Вече и Михримах можеше да го гледа съвсем спокойно. Видя, че онази част от лицето му, която не беше закрита, се изчерви. По бузите й плъпна огън, по ударите на сърцето си усети, че и тя цялата се изчервява. Местеше погледи от баща си към Синан и обратно. Падишахът вече беше очебийно остарял. Синан беше с шест години по-възрастен от него. И все пак... Изуми се при това сравнение. В нейните очи Синан изглеждаше по-млад, по-здрав. „Какво се опитваш да кажеш? – скастри се тя сама. – Що за глупости ти хвърчат пак из главата!“

– Прин... цесо!

Най-сетне Синан успя да проговори. Но не можа да продължи. Михримах го окуражи с една своя усмивка:

– Да, Синан ага. Слушаме ви!

– Моментът настъпи! Осемте години минаха. Окачих на небето вашето кубе!

Михримах потръпна. Колко ли години станаха? Боже мой, взе да пресмята наум. Тринадесет години! Точно тринадесет години бяха изминали от първата среща под кубето на „Айя София“ между човека, който окачваше кубета по небето, с босоногата избягала принцеса. Кога бяха отлетели толкова години? Тринадесет години! Тринадесет години изгубено време!

– Ще го кажете ли още веднъж? – прошепна тя.

Всички помислиха, че не е чула думите на Синан, но тя искаше да ги чуе отново.

– Ще го кажете ли пак? Какво направихте?

Синан вдигна глава и се загледа в очите на Михримах. Безкрайната синева, за която бе копнял толкова години, направо го погълна.

Михримах не скри вече и от себе си, че затрогващият баритонов глас, на който се удиви още когато го чу за пръв път, грабна цялата й душа. Все пак се сети да каже:

– Благодаря! Да сте жив и здрав!

Отново настъпи мълчание. Този път на помощ се притече майка й:

– Окачвате кубета ли казахте, Майстор Синан? Какво означава това?

Михримах се стресна, да не би Синан да се изтърве нещо за „Айя София“ и побърза да го изпревари:

– Майсторите така си говорели!

Ако другите надушеха, че двамата се познават доста отдавна, всеки щеше да си изтълкува посвоему тези споглеждания, това странно мълчание.

– Означава, че моята джамия е напълно завършена. – И се обърна към баща си: – Ще я откриете ли вече за служби и молитви?

– Идвайки насам, минахме покрай нея. Наистина, станала е много красива. Закачих го: „Ако нашата не стане по-красива от тази, не отговарям какво ще те сполети!“. Искаше ми се да вляза и да я разгледам, но Синан ага ми се извини. Най-напред щяла си да я видиш ти. На мен да остане, ще я открия още утре, но не й е дошъл още нито денят, нито часът.

– Кога й е денят и часът, Синан ага? Изминаха цели осем години, и този ден и този час още не са настъпили, така ли?

По лицето на Синан плъзна тайнствена усмивка. Мустаците му отново трепнаха.

– Денят е първият петък от днес нататък.

Всички, с изключение на падишаха, се учудиха. Защото само той знаеше тълкуването. Хюрем веднага изброи на пръстите си кога се пада

– Вторник – осемнадесети, сряда – деветнадесети, четвъртък двадесети, петък – двадесет и първи... Двадесет и първи март!

– Моят рожден ден! – не успя да се овладее Михримах.

Лицето на Майстор Синан грейна в усмивка.

– На моя рожден ден ли ще видя за пръв път кубето, окачено на небето за мен?

Синан кимна с глава да потвърди, в този момент се обади и падишахът:

– Я почакай! Разбра кой е денят, а не попита за часа.

Михримах вече мислеше, че е загубила контрола над поведение си, над думите си, над погледите си. Можеше да е така, можеше и да не е така. Но явно не можеше да се овладява. А и не я интересуваше.

– В колко часа, Майстор Синан? – попита и се усети, че гласът й прозвуча пак като на жадна за ласки жена.

Отговори й падишахът:

– Когато се чете сутрешният езан.

Този път не се сдържа Хюрем.

– Сутрешният езан ли? – попита учудено тя. – Не е ли твърде ранен час?

– И аз казах, че е рано. Но така трябвало.

– Защо?

Синан погледна крадешком към Михримах, после се извърна бавно към Хюрем и каза:

– Султанке! Имам една тайна, затова!

ДЖАМИЯТА НА МИХРИМАХ СУЛТАН, ЮСКЮДАР

21 март 1548 г., 5,17 ч.

Никой не се интересуваше как мина времето между 15 и 21 март. Освен Михримах и Синан.

Падишахът беше ангажиран с уточненията за новия поход, който щеше да предприеме срещу Иран.

Хюрем се тревожеше, че по време на похода Мустафа отново ще стане мил и драг за баща си. През последните месеци султанът току повтаряше:

– Много остарях, моя Хюрем!

„Ами ако се оттегли? И като се оттегли, вземе че остави трона на Мустафа?“ Това беше най-тежкият й кошмар.

Проблемът на великия везир Рюстем паша не беше по-лек от нейния. От една страна, опитваше се да отреже главата на поета Яхия, който го осмиваше като „Рушвет паша“, но падишахът по никой начин не даваше. Когато и да поискаше главата на Яхия, султан Сюлейман му отговаряше:

– Остави го, зетко! Ако поетите не говорят, говори народът. А гласът на народа е много по-силен. И гневен. На него не можеш да устоиш. Остави поетите да си пишат и да възпяват народа, така той забравя за своя гняв.

А от друга страна, стъпваше по острието на ножа заради двете глави, които Михримах и майка й искаха да отсече. Подхлъзнеше ли се, върху него щяха да се изсипят огньовете на ада. Ако шпионите на Гюлбахар и Мустафа разберяха какви ги върши, главата му си отиваше, ако се научеше падишахът – пак щеше да е същото. Час по-скоро трябваше да свърши тази работа, час по-скоро. „Каква ти джамия, какво ти тържество! – не спираше да си мърмори. – И то в ранни зори. Какво било то, моля ви се, Синан ефенди имал някаква си тайна. Дано пропадне вдън земя тази негова тайна – крещеше душата му тихомълком. – Ела при мен да видиш какво значи тайна!“

И Гюлбахар, и Мустафа не се интересуваха от деня и часа за откриването на джамията на Михримах султан. От столицата веднага изпратиха вест до Амасия. Естествено, Гюлбахар узна, че на 21 март сутринта султан Сюлейман ще се изкачи на едно тепе, което се вижда и от двете части на столицата, за да съзерцава построената за дъщеря му джамия, но така или иначе умът й изцяло беше в новия му поход.

– Защо ли не те вика за наместник на трона?

– Майко, вече не сме деца! Тръгне ли бащата на война, истинският мъж звънти с ятагана си до него. Това е повелята, това е традицията.

– Копелето на московчанката не е ли мъж? Защо ще поверява трона на Селим?

– Той е още дете.

– Дете ли? Не си ли чул, храбрецо мой? Всеки ден бил пиян до козирката. Не излизал от обятията на жените. Какво ти дете?

Михримах и Аърнаслъ Синанедин Юсуф бяха твърде далече от всички тези неща.

Тя беше захвърлила настрани всякакви кроежи, капани и отмъщения. Сама си говореше: „Двадесет и първи март. Моят рожден ден! Каква деликатна душа! Каква поезия! Може ли да се получи поезия от камък върху камък? Ето на, може! Синан ага го направи. За рождения ден ми подарява окачено на небето кубе. То, моето кубе, ще стои там хиляди години, две хиляди години, вечно!“

От доста време не беше прегръщана от Рюстем. Повечето време той прекарваше в Новия дворец. Михримах знаеше, че съвсем потайно Рюстем се разтушаваше с други жени, но това не я засягаше. Казваше си: „Само да не се докосва до мен, оттам нататък да прави каквото си ще!“ Женитбата им се превърна в договор за работа. Той й беше дал две деца. А сега щеше да отсече двете глави, които искаше, и щеше да ги сложи в краката й. Иначе щеше да загуби собствената си глава.

С притеснение и срам се замисли: „Ако бях продължила да съм с него, дали щях да отменя собствената си забрана да фантазирам?“. Изведнъж й дойде наум забраната, която си наложи след онези една-две секунди, когато в представите й Синан замести Рюстем. Във всеки случай тя отдавна си беше освободила въображението от всякакви забрани.

Дори само при мисълта за това сърцето й запламтя.

„Всъщност всички ние сме нечии пленници“. Султан Сюлейман беше в плен на могъществото на Великата Османска империя, на повелите й, на интересите й, на управляването й. Със своите ламтежи за власт Хюрем беше попаднала в плен на омразата. „А ти, Михримах – си рече сама, – стоиш премазана между могъществото на баща си и омразата на майка си. При това си наложи и забрана за мечтите. Горката ти душичка, вече цялата е в плен, също като прикования за веслата роб. А сърцето ти, същинска пеперуда, беше така влюбено в свободата на хората, които се обичат!“