Спомни си онзи глас. Ужасният смях, който го прониза до мозъка на костите:

– Добре дошъл в ада!

И го бутнаха в този бездънен мрак. Потъвайки в него, той чуваше единствено дрънченето на веригите по краката си. После всичко потъна в тишина.

Не, имаше някакъв звук. Морето! Като че ли вълните се блъскаха някъде наблизо.

– Погребаха ме вътре в морето!

Сега си спомня, че изкрещя тези думи.

И ето на, той беше там. На мястото, където бе погребан в морето. Няколко дни, няколко седмици, няколко месеца. Може би години.

Заслуша се в плисъка на вълните, които се разбиваха в стените на неговия затвор. И без това друг звук нямаше.

Имаше само един-единствен глас, който го наричаше Алехандро.

Предчувстваше, че свободата му е свързана с този глас. Не знаеше защо си го въобразява, но беше така. Очакваше гласът отново да му заговори. Кой ли беше? Попита го: „Къде си?“, а той му отговори: „Където ми е мястото! Винаги седя от дясната страна на Господ Бог!“ Какво значеше този израз? Защо непрекъснато го наричаше Алехандро? А после и онова смразяващо го изречение: „Господ Бог избра теб!“ За какво го беше избрал Господ Бог? Ами непрекъснато появяващите се и чезнещи светлинни откъде се промъкваха? Защо светлината непрекъснато се местеше, защо гласът долиташе всеки път от различно място. Как ставаха тези неща?

Вдигна глава нагоре и се заслуша в тишината.

– Хей! Говори ми! – изкрещя.

Нищо. Нито проблясък на светлинка, нито шепот. Чу единствено трополенето на мишките.

Бавно полегна на пода. Искаше му се пак да сънува. Сънищата му бяха хубави. В тях имаше светлина. Насън беше чул и онзи глас. Можеше пак да се случи. Затвори очи. И се разсмя на себе си.

– Глупак! – промърмори. – Да не би нещо да ти свети, да ти пречи да заспиш, та чак затвори очи... Хайде де, заспивай! Потъвай в сънищата си!

Потъна.

***

Колкото и да му се искаше, този път в съня си не видя летящите момичета. Сред мрака се появи друга картина. Имаше мъж в дрипи. Нарамил огромен дървен кръст, падаше, ставаше, но продължаваше, макар и с огромна мъка, да върви нататък. На главата му – корона от тръни. От разраненото под бодилите чело към бузата му се стичаше кръв. Щом се препънеше и паднеше, смазан под тежкия си товар, от мрака се протягаха ръце и започваха да го бичуват.

Това беше толкова реално, че не можеше да е сън.

„Да не би да съм буден?“ – размисли се Исмаил и викна:

– Хей! Оставете го!

Или му се стори, че извика.

Стана и се накани да тръгне натам. Само че всичко започна да чезне. Мракът започна да поглъща всичко. Не остана нито мъжът, който влачеше кръста, нито жестоките ръце, които го удряха с бичове и го блъскаха. Както се появиха, така и изчезнаха, всичките, в един миг.

Потърси мекотата на плесенясалата стена зад гърба си. Нямаше я. Пак се беше изгубил сред мрака. Закрещя:

– Говорииии! Хайде, говори ми!

Чу само стъпките на пропълзялата до него мишка. Усети, че животинчето се е спряло точно до крака му. После – докосването на мустачките до голите му крака. Изтръпна от ужас. Започна да рита покрай себе си.

– Махай се оттам! – викна. – Върви да си намериш друго за ядене вместо моята плът!

Навсякъде бъкаше от мишки. Гладни, големи мишки. А докато спи, можеше и него... Ужаси се при тази мисъл. Простря напред ръце и се хвърли в мрака. Право натам, където видя мъжа, който падаше и ставаше под тежестта на кръста. Това можеше да е някакъв знак. Можеше там да има някакъв изход, кой знае. Вървя, вървя, но не откри края на мрака. Кракът му се препъна в нещо и той падна. Удари си коляното, изохка от болка. Започна да опипва с ръце мястото, където падна, търсеше нещото, в което се препъна, намери го. Беше грамадна, дълга талпа. Грамадна, дълга талпа, разперила ръце на две страни.

Дървен кръст! Значи това, което бе видял преди малко и си мислеше, че е сън, беше истина. Пред очите му беше минал някой, който влачеше дървен кръст.

„Истина е било! Истина! Отпред пред мен е минал някой, който влачи дървен кръст!“

Там, до кръста, Исмаил загуби съзнание.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Истанбул

Михримах застана пред Мерзука, придворната на майка й, и отправи към нея сърдит поглед:

– Ти ме измами!

Мерзука се взря в сините като бездънното небе очи на момичето и се разсмя:

– А по кой въпрос, принцесо моя?

Всъщност това си беше истинско признание, че е била залъгвана и по други теми, но Михримах не го забеляза. Както винаги, когато беше ядосана, навиваше на показалец двата руси кичура, които се спускаха покрай бузите й.

– Че по кой въпрос може да е, за порастването.

– За порастването ли?

– Да, моля ти се, за порастването. Попитах те кога ще порасна. Ти какво ми каза?

– Че какво ти казах?

Момичетата в стаята до едно спряха ръкоделията си и нададоха уши към този твърде любопитен разговор.

Михримах пусна навитите с ръка масури. Двата снопа коса, освободени от тиранията на пръста й, възтържествуваха и се посипаха в къдрици надолу.

– Ами... каза ми да броя дните... Прибавяй по още един ден към всеки... и ще видиш, че си пораснала. Точно това каза, да.

Всички се засмяха. Не пропуснаха да извърнат глави настрана и да скрият усмивките си, защото да се смееш в лицето на принцесата щеше да е груба проява на неуважение.

– Добре де, правилно съм ти го казала.

Момичето тропна ядно с крак.

„Същинска майчичка!“ – помисли си Мерзука.

От Кримския дворец насам, щом се ядосаше Александра... Пази боже! Така и не можеше да свикне да я нарича Хюрем. Тя си беше нейната Александра. Толкоз! Нейната Александра стана голяма жена, народи деца, сега обучаваше дъщеря си – а все така тропваше с пета по мода?

Още го правеше. Че на кого да се метне дъщерята на жената, която още по времето на патилата си в общото помещение на наложниците проби крака на главния евнух Чухадар Сюмбюл с острото токче на чехлите си заради това, че не я представи на Сюлейман. „Крушата не пада по-далече от корена си!“ – негласно се разхихика тя.

На пресекулки Михримах извика:

– Ами че аз не мога да броя дотолкова! – Пое си дъх и добави: – А има толкова много дни!

И докато момиченцето свиваше пръстите си, все едно че брои, пак започнаха да се подсмихват. Мерзука притегли малката султанка до себе си и я прегърна. Но гневът на детето не стихна.

– И аз се отказах да броя! – оплака се малката принцеса.

– Добре си направила!

– Но като не прибавям по един ден към всеки друг, аз няма да порасна!

Сдържаните усмивки този път се превърнаха в звучен смях. Една от прислужниците се обади:

– Как така, султан ханъм! Ти вече си пораснала. Станала си голямо момиче, браво!

С радост се включи и Шетарет калфа:

– Момичета... момичета... Единствената дъщеря на Хюрем султан, слънчицето и луната на нашия господар султан Сюлейман хан, владетелката на нашите сърца, Михримах султан, пораснаааа! Да няма чул-недочууул!

Чернокожата се правеше на глашатай. Думите й разсмяха всички, а и тя самата се заливаше от смях заедно с останалите. Михримах се изтръгна от прегръдката на Мерзука и се хвърли към Шетарет калфа.

Дойката се престори, че иска да я прегърне, но е сбъркала, и се завайка:

-Олеле-мале! Абе, момичета, на кого му е притрябвало да се прибавя по един ден към всеки друг! Я вижте моята султанка колко е пораснала! Нямам сили да я повдигна!

Нямаше кой да прибавя ден след ден и да ги брои един по един, но времето си течеше като по вода. И Михримах наистина растеше бързо. Веднъж, на здрачаване, тя не спря да подръпва полата на майка си:

– Хайде, направи ми онази игра със сенките!

Помнеше как подскачаше от радост, когато за пръв път видя направената от ръцете на майка й пеперуда. Тя пърхаше с крила, летеше. После на стената се появи някакъв звяр. Имаше огромни очи, голяма колкото фурната на двореца уста, нали я беше виждала! А как само се удиви, когато майка й разигра пръстите си и звярът на стената започна да си отваря и затваря устата. Не можеше да забрави оня миг. Направо беше като омагьосана. Гледаше стената, без да мигне. Играта на сенки бе толкова забавна!

Добре де, но защо майка й, която вдъхваше живот на сенките от стената, плачеше?

– Защо плачеш?

– Не плача, султанке моя.

– Ама ето на, плачеш.

– Мигла ми е влязла в окото, искричке моя.

– Ето че плачеш, плачеш!

Мерзука остави гергефа си на дивана и дойде при нея.

-Хюрем хасеки не плаче – рече й тихо. – И ти като пораснеш, няма да плачеш. Не ме карай да казвам на всеки, че дъщерята на Хюрем плаче.

И като я придърпа, я взе до себе си. Наведе се над ухото й.

-Играта на сенки напомни на майка ти нейното детство, селото, родителите й. Имала си твоята майчица един чичо – Василий. Той я наумил на тази игра.

– Откъде го знаеш?

Мерзука се стъписа. Такава си беше тази малка принцеса. Само с един въпрос можеше да обърка човека, да се чуди и мае какво да й отговори.

– Знам. Разказа ми го, затова. Припомни ли си онова време, очите на твоята майчица се пълнят със сълзи.

Разтревожено, детето се върна при майка си, която седеше на дивана в цялото си величие. Коленичи пред нея и я хвана за ръцете. Топли бяха. Прекара дланите й по бузите си. И пак изрече нещо, което и майка й, и Мерзука въобще не очакваха:

– Много ли те тормозеха като малка?

Двете жени се спогледаха. Хюрем погали златистата коса на дъщеря си. Очите на майката и дъщерята се впиха едни в други с огромна любов. Майката отправи погледа към единствената си дъщеря изпод пелената на трепкащите по миглите й сълзи. И промълви:

– Ех, душице, не ме тормозеха.

Михримах се покатери на дивана и се сгуши в обятията на майка си. Погали я по мокрите от сълзи бузи.

– Разкажи ми. Хайде, моля те, разкажи ми...

Хюрем и Мерзука се спогледаха отново. Погледът на Хюрем като че ли говореше: „Е, доволна ли си сега от това, което направи?“. Тихо върна уклончив отговор:

– Сега не може.

Михримах не чуваше, че й се казва „не може“. Тя отлично знаеше как да превърне невъзможното във възможно. Света обръщаше наопаки, вдигаше всичко на крак, докато постигне своето. Сега обаче гласът на майка й, когато изрече това „Сега не може“, беше толкова топъл, толкова красив, дълбок и изпълнен с обич, че не успя да се ядоса.

– Защо не може?

– Така, не може. Кажат ли майките, че не може, не моооже. Но вероятно някой друг път...

– Друг път ли?

– Да... Като пораснеш.

Този отговор я притесни. Нали вече порасна? Каквото и да стореше, ето че не беше пораснала. Все едно и също чуваше от всички. „Като пораснеш, ще го направиш“, „Като пораснеш, ще я облечеш...“ Мразеше тази дума. Всичко зависеше от порастването. Кога най-сетне щеше да стане голяма? Мислеше си, че вече е голяма, но знаеше, че не е.

Първо, гърдите й не приличаха на гърдите на големите момичета. Нейните бяха съвсем плоски. А на големите момичета не бяха.

Един ден попита дойката си:

– А моите кога ще станат такива?

Есма почервеня като рак.

– Като пораснеш.

И Михримах пожела наистина да порасне. Наистина.

Гушна се в обятията на майка си.

– Аз кога ще порасна?

Ръката, с която майка й я галеше по косата, за миг увисна във въздуха. После пак продължи да я гали.

– На девет години, моя Дуняшке!

За миг настъпи тишина.

– Аз пораснах на девет години – каза майка й, като че ли й го нашепваше. – И ти, като навършиш деветата си година, ще пораснеш.

Защо когато бяха насаме, майка й я прегръщаше с думите „моя Дуняшке“? Михримах не беше разгадала досега и това.

– Такова ти е името на моя език – й беше пошепнала веднъж на ухо. – Ти си моята малка Дуняшка.

Но защо? Не се ли наричаше Михримах?

Не знаеше. Нищо не знаеше. И всичко й се струваше толкова объркано. Имаше толкова много неща, които искаше да научи...

И Михримах пожела да узнае всичко.

Бързо заучаваше всичко. Започна да схваща арабския. Но латинският и френският й бяха трудни.

– Трябва ли да ги уча?

Султан Сюлейман й отвърна:

– Трябва. Защото си султанка! – И като се засмя, добави: – Плюс това си дъщеря на султан Сюлейман.

– Това още по-трудно ли е?

– Трудно е.

Така или иначе Михримах вече бе разбрала какво бреме е да бъдеш дъщеря на султан Сюлейман и на красавицата Хюрем.

Учител по някакъв предмет си тръгваше, друг пристигаше. Отначало слушаше с наострени уши и широко отворени очи. Но след време вниманието й се разсейваше. В такива моменти разбираше и добрата страна да е дъщеря на султана. Щом кажеше: „Пак не го разбрах!“, учителите й не се издаваха, колкото и да се косяха отвътре. Че кой имаше право да се сърди на султанка? Търпеливо обясняваха пак от начало до край.