И Синан беше притиснат в плен – между своята любов и могъществото на султана. Ако ги нямаше властта, мощта, дворцовото великолепие, може би разликата във възрастта им нямаше да представлява толкова пагубно препятствие. Кой знае?

Всяка нощ, когато си лягаше, главният архитект Синан ага отправяше горещи молитви: „Аллах, изпълних си дадената дума. Погребах любовта си дълбоко в сърцето. Не послушах зова на сърцето си и не допуснах грях и позор. Понесох на плещите си цялата моя болка, издълбах я в камъка. Ти ми даде сили, ти ми даде вдъхновение, ти ми даде живот. Позволи ми да удържа и дадената пред нея дума. Благодаря ти, че окачих на небето кубе за Михримах. Помогни ми и сега. Когато настъпи часът в отредения ден, отвей с диханието си тежките черни облаци над главите ни, за да мога да й покажа моята тайна!“

***

Молитвите на Синан бяха чути. През нощта между 20 и 21 март вятърът подкара тежките черни облаци пред себе си, навлезе в Босфора от единия му край и излезе през другия. По небето заблещукаха звездите.

Всички се събраха в шатрата, която Майстор Синан беше вдигнал предварително върху един висок гребен.

Още не се беше зазорило.

Шатрата се намираше върху тепето, от което можеше да се вижда фасадата на джамията на Михримах, но засега тъмнината все още скриваше творението на Синан заедно с вградената в него тайна.

Всички стояха настръхнали от сутрешния мартенски студ.

Султан Сюлейман очакваше с любопитни очи момента, когато щяха да вдигнат завесата пред шатрата на Майстор Синан.

– Синан ага много старателно си крие тайната! – обърна се той към великия везир.

Макар че не разбра нищо от това подмятане, с още сънливи очи, Рюстем почтително закима с глава.

– Погледни! – продължи падишахът. – Като че ли мракът на нощта не ни стига, та е опънал и завеса пред очите ни!

Всички стояха прави на крака, с изключение на султан Сюлейман.

Михримах имаше чувството, че ще припадне от вълнение, дишаше учестено. По лицето на Есма ханъм можеха да се разпознаят най-различни преживявания: от щастие до разочарование, от страх до нетърпение, от любопитство до гордост. Дълбоко в душата си възкликваше: „Моя злощастна принцесо! Моя късно открила любовта принцесо! Истинската любов, принцесо!“.

Синан ага влезе в шатрата и по това всички разбраха, че моментът е настъпил. Главният архитект се поклони пред падишаха и целуна полите му. Изрече молитва за вечен живот, благоденствие и множество победи. После рече:

– Простете, господарю, на покорния ви роб Синанедин заради създадените затруднения толкова рано да ви докарам тук! Но нямаше друг начин да видите тайната на Синан!

Като се изправи, той се озова очи в очи с Михримах.

– За нашата принцеса окачихме на небето такова кубе, на което да липсва и най-малкия недостатък!

Млъкна, за да си поеме дъх. Михримах усети, че Синан също беше много развълнуван и затова дишаше тежко. Всички си обясниха вълнението на майстора с това, че трябваше да говори в присъствието на падишаха, но няколко души знаеха истинската причина: Михримах, майка й, Есма и приятелката на майка й – Мерзука.

– От двете страни на кубето издигнахме две изящни минарета. Право към небето. Две минарета, като протегнати в молитва към Аллах ръце. Но все още на окаченото кубе нещо му липсваше. Попълнихме и тези недостатъци. Това, което ще видите след малко, досега няма равно на себе си по цялата земя. Както нея. Единствената дъщеря на нашия господар. Както нашата Михримах султан!

Пак замълча. Михримах вече едва се държеше на крака. Хюрем незабележимо побутна Мерзука. Синан преглътна и едва успя да прошепне:

– Това нещо може да се види само веднъж в годината, ето на този ден, в този час!

Отново настъпи мълчание. Синан сякаш чакаше някой да му подаде знак, непрекъснато поглеждаше към другия край на шатрата. Михримах крадешком отправи поглед натам. Никого не видя. Пак потърси очите на Синан ага. „Ти, който окачваш кубета на небето – въздъхна нечуто Михримах, – прости ми! Не можах да те позная. И да бях те познала, нямаше да те разбера. И да бях те разбрала, бях абсолютно безпомощна!“

И двамата полагаха неимоверни усилия, но не можеха да не се гледат. Рюстем се възползваше от това, че стоеше зад гърба на падишаха, и се прозяваше с голямата си като пещера широко отворена уста. Михримах за пореден път се отврати от мъжа си. И се замисли: „Виж ти каква съдба! Имам насреща си един мъж от камък без душа и един мъж, който влива душа в камъка. И най-красивата от всички красавици Михримах султан е жена на онзи, който е безчувствен като камък“.

Видя как в един миг побледнялото лице на Синан си възвърна цвета, а очите му заблестяха. Веднага се обърна. В другия край на шатрата някакъв строител си показа чернокожата глава и моментално изчезна. В този момент Синан надигна глас:

– Време е!

Завесата пред шатрата започна бавно-бавно да се повдига нагоре.

В белезникавата светлина на започналия да просветлява хоризонт най-напред видяха ледения блясък на джамията на Михримах. Руменец обля отзад камъните й и се отрази в тях. Завесата се повдигна още малко, за да покаже в цялото му великолепие кубето, което Синан окачи на небето за Михримах. Стори им се, че заревото на утрото заля в пламъци оловното покритие. Отстрани започнаха да изплуват корпусите на двете минарета – всички ахнаха, удивени как е било възможно да ги издигне толкова тънки, толкова изящни!

Завесата продължи да се вдига още по-нагоре. Снежнобели поначало, сега те се извисяваха пред тях като две облени в яркочервени багри пера. Когато пред очите им се появи първото викало, червените багри постепенно започнаха да преливат в златистожълт цвят.

– Мой султане! – промълви главният архитект. – Ето, това е тайната!

Единствено Михримах разбра, че той се обърна не към падишаха, а към нея.

Изведнъж завесата се вдигна докрай.

В този момент всички нададоха вик на удивление и възхита.

Михримах се сдържаше с такива усилия, толкова дълго си прехапваше устните и забиваше нокти в дланите си, че повече не можа да устои и сълзите бликнаха от очите й като порой.

Двете минарета се извисяваха пред тях в цялото си изящество и великолепие.

А между двете минарета изплуваше като яркожълта, златна топка изгряващото слънце.

Михримах притисна устата си с длан, за да потисне риданията.

– Изгрявам! – крещеше цялото й същество. – Аз изгрявам! Михримах изгрява! Господи, аз изгрявам!

– Михр55 – шепнешком възкликна Синан пред падишаха и другите покрай него, застинали без дъх, занемели в захлас, очаровани пред великолепието на появилата се пред очите им картина. – Слънцето изгрява! Имам още една мечта. Някой ден на високото тепе при Едир некапъ да окача за нашата принцеса друго кубе. Там ще наблюдаваме как изгряващото сега слънце залязва и как над единственото минаре до кубето изплува Мах56! Луната!

Лъчите на златистожълтото слънце се втурнаха между двете минарета в шатрата на падишаха. В същия миг белият ешарп върху русите като житен клас коси на Михримах се превърна в разпръскващо отблясъците тъмно злато.

Порой от светлина заля красивата дъщеря на султан Сюлейман и Хюрем.

– Жив да си, Синан ага! – възкликна падишахът. – Изписал си нашата Михримах на небето. Знаехме, че си майстор, но ако ни бяха казали, че ще уловиш слънцето за дъщеря ни, няма лъжа, няма измама, изобщо нямаше да повярваме. А сега ни поразкрий малко тази твоя тайна. Ще виждаме ли всяка сутрин това великолепие?

Синан бавно завъртя глава на две страни и тихо му отговори:

– За съжаление не, господарю! Само два пъти в годината 21 март и на 23 септември. При равноденствие.

– Жалко! Защо ли не можеше хората всеки ден да виждат изгрева на слънцето! Да споменават моята принцеса!

Главният архитект почтително преви гръбнак в поклон.

– Боя се, господарю, че тогава нямаше да бъде такова чудо! Та нали... – Замълча. Погледна странно към Михримах. – Слънце като нашата принцеса се ражда на света един-единствен път!

Присъстващите там жени се спогледаха. Заради тези му думи Михримах възнагради човека, който окачва кубета по небето, с една своя усмивка.

Останалите – мъжете, застанали малко по-напред – реагираха с неприязън към роба, дръзнал да отправя комплименти към дъщерята на падишаха.

А Рюстем паша прояви нерешителност. Щом бащата и майката си мълчат, той какво можеше да каже.

– Синан ага! – наруши безмълвието султан Сюлейман – Ние за поет с псевдонима Мухиби, пишем стихове, редим куплети. Но виждаме, че в теб има и толкова поезия, колкото и майсторлък. Така е, делото ти, изкуството ти са велики! Пожелай си каквото искаш!

„Боже господи! – възропта наум Михримах. – Каква по-голяма обида можеше да се каже на човека, сътворил това чудо!“

Синан обаче изобщо не реагира. Той беше произнесъл всяка дума с мярка, много внимаваше да не падне и прашинка върху Михримах. Но не можеше повече да овладява вихъра на напиращите от дъното на душата му чувства. Бентовете, с които беше обграждал най-съзнателно сърцето си цели тринадесет години, се сринаха само за миг Престори се, че пак се покланя пред падишаха, и още веднъж впи очи в очите на Михримах. По лицето й бяха изписани възхищение, признателност, благодарност.

– Моля се за здравето и благополучието на господаря! - заяви Синан. – За щастието и усмивките на принцесата!

В КРЕПОСТТА – ИСТАНБУЛ

Ноември 1553 г.

Двете вещици седяха смълчани пред огнището. По лицата им играеха отраженията на жаравата. Протегнала крака към горящите въглени, Емине втренчено наблюдаваше танца на пламъците, които се виеха над двата големи кютюка. Дюрдане разглеждаше оловото, което преди малко беше изляла от грозната опушена тава в тенджерата с вода.

– Твоичкият не дойде ли?

Дюрдане се престори, че не е чула подигравката на приятелката си. Само изсумтя.

– Дали междувременно не те е изоставил, изглежда, е избягал?

Дюрдане пак изсумтя.

– Прав е! – избухна в смях Емине. – Никой джин няма да изтърпи такава вещица като теб!

Дюрдане най-сетне вдигна глава и я погледна. Ужас обзе Емине. Скрито под физиономията на дружката й с беззъбата уста и караконджолския нос, към нея гледаше някакво друго същество – с жълти котешки очи, хлътнали в тъмно позеленяло лице.

– Хей! – викна Емине. – Какво става бе?

Зеленото лице беше изцяло покрито с огромни кървясали циреи.

– Обърни нанякъде тази отвратителна глава.

От мястото, където трябваше да бъде устата на Дюрдане, изригни съскане, което хвърли Емине в паника и я накара да скочи на крака.

Котешките очи лъщяха върху лицето като два живи въглена.

Дюрдане протегна едната си ръка към своята дружка, притиснала гръб в стената на съборетината. Емине видя острите дълги нокти в края на костеливите пръсти.

– Дръпни си проклетата ръка! Злобна вещица! Вземай си джиновете и изчезвай оттук!

Ново съскане раздвижи устните по зеленото лице. Разнесе се непоносима воня, която замести и без това застоялия мръсен въздух в тясната стаичка.

Без да отлепва гръб от стената, пазейки се от заплашително играещите пред очите й остри нокти, жената започна да се примъква на една страна към вратата. Дюрдане избухна в ужасен смях и си прибра ръката. В следващия миг лицето й си възвърна предишния вид, вместо котешките очи се появиха познатите, погаснали очи на Дюрдане хлътнали навътре като две черни дупки.

– Моли се, кучко! – продължи да й се присмива с някакъв странен ситен кикот. – Моят зелен джин нямаше време да ти изтръгне сърцето и да си го отнесе!

Емине застина на място. Дюрдане отново се върна към фигурките, образувани от втвърденото във водата олово. Емине я чу да ломоти:

– Всичко е потънало в кръв!

Последва кратко мълчание, вещицата отхвърли глава назад и изпадна в ужасяващ истеричен смях:

– Всичко е потънало в кръв, кръв, кръв! По ръцете на бащата има кръв! Кръв! Кръв! Кръвта на рожбата!

Когато смразяващите до мозъка на костите избухвания от смях започнаха да преминават в хриптене, вратата се блъсна отвън и отвори докрай.

– Ужас! Ужас!

Нахълта разчорлена дрипава жена, хвърли се към огъня и седна до него с кръстосани крака.

– Над нас виси проклятие! – започна да се бие по коленете тя. Дюрдане все едно не беше там. Тя беше видяла всичко във фигурките от леенето на оловото.

– Показаха ми го! – измънка под нос. – Показаха ми целия ужас! Емине се беше поотърсила от преживения преди малко страх, но още стоеше с опрян в стената гръб. Дружката продължаваше да удря по коленете.