– Какво ти става, Назенин? – попита я Емине – Какво ти е?

Едва тогава жената обърна глава към нея. Погледна я с едното останало без мигли око. На мястото на другото дълбока дупка.

– Сюлейман! – заудря се пак.

– Господарят ли е умрял?

– По-добре да беше умрял! – извика Назенин. Да беше умрял! Великият султан Сюлейман уби сина си!

Разнесе се кикотът на Дюрдане:

– Хе, хе, хе!

– Какви ги говориш, крадло? Детеубиец ли стана Сюлейман? – И гласът на Емине прозвуча като писък.

Назенин й потвърди с глава и продължи да се удря.

– Кого ?

Дюрдане не остави новодошлата вещица да отговори.

– Мустафа! – изкрещя. – Султан Сюлейман нареди да удушат принц Мустафа!

– На седем палачи без език, на седем палачи без език! – удряше се Назенин.

– Как е станало?

– В Ерегли извикал сина си в своята шатра... – намеси се отново Дюрдане. Гледаше една от фигурите на оловото във водата и говореше: - Мустафа въобще не подозирал, че му устройват капан, влязъл вътре и седем палачи набързо стегнали врата му с мазното въже. Хе, хе, хе!

– Но защо?

– Капан! – викна този път Емине. – Предателство! Предателство! Накарали Сюлейман да повярва, че синът му го е предал! Подмамили падишаха!

– Кой е извършил това зло? Кой е превърнал бащата в убиец на сина си?

Дюрдане бръкна във водата и извади друга оловна фигурка. Подаде я към Емине с още мокрите си пръсти, от които капеше вода.

– Погледни тук! – изхърхори. – И тримата са тук. Гледай! Не ги ли виждаш?

Емине протегна глава, но не видя нищо и измърмори:

– Тук няма нищо!

– Погледни! – отново й каза Дюрдане.

Назенин също спря да се удря и вторачи единственото си око във фигурата, която държеше Дюрдане.

– Ето тук. Не виждаш ли? Една червенокоса жена. Голяма красавица. Виждаш ли дъщеря й до нея? Тъничка като върбова клонка. По главата й житни класове, в очите й – морета. – Замълча. После извиси глас: – И той! Погледни! Онзи мъж с големия сарък, дето гледа като дявола.

И Назенин, и Емине не видяха нищо, но въпреки това останаха с втренчени в оловото очи.

– Кои са тези? – прошепна след малко Емине. – Познаваш ли ги?

– Три жертви на съдбата! – промълви Дюрдане.

Огънят в мозъка й отново се разпали. Седна на мястото си. Хвана се с две ръце за главата и забоде очи в огъня.

– Две султанки... Един паша...

– Хюрем и дъщеря й! – процеди през зъби Назенин. – Михримах и мъжът й великият везир Рюстем!

– И горкият Сюлейман шах, загледан в ръцете си, изцапаните с кръвта на сина му ръце! – простена Дюрдане.

Гласът й звучеше вече като плач.

– За един престол – трима мъртви принцове!

– Трима ли?

– Трима, трима, трима! – неочаквано изкрещя Дюрдане.

Обърна глава и впери черните си очни ябълки в Емине.

– Единият е Мехмед... Синът на Хюрем... Мустафа, когото палачите на Сюлейман хвърлиха в краката му...

– Ами третият? – намеси се Назенин. – И аз знам само за двама.

– Трима, трима, трима! – отново измърмори Дюрдане. – Единият тепърва ще умре! До време с цифрата три няма да го бъде. Синът на Хюрем, принц Джихангир... той също ще умре... от мъка... няма да понесе болката за жертвата на заговора Мустафа!

Гласовете им секнаха. И трите жени насядаха мълчаливо край огъня. Не след дълго Назенин зашепна:

– Бурята утихна. Хюрем пожертва два свои живота за един трон, но в края на краищата тронът на Сюлейман ще остане на нейния син.

Дюрдане тежко и бавно вдигна глава. Първа Емине видя зеленото й лице и котешките очи. Понеже се падаше откъм сляпата страна на Назенин, тя отначало не забеляза промяната във физиономията на беззъбата вещица. Със здравото си око видя нарастващия ужас в очите на Емине и едва тогава се обърна натам. Докато отскочи назад от мястото, където седеше, от устата на Дюрдане изригна онова ужасно, гадно, вонящо съскане:

– Кръв! Кръв! Кръв!... Кръвта на брат! Тронът на Сюлейман не се е наситил! Ще погълне още една жертва!

ДВОРЕЦЪТ НА МИХРИМАХ СУЛТАН, ЮСКЮДАР

След десет години, 18 април 1558 г.

Тежка беше мъката на Михримах, но въпреки това усещаше дълбоко в душата си да покълва неопределена надежда. „Какво ли е това, Господи? – чудеше се тя. – Какво трепти в мен, какво? Сякаш се прераждам, сякаш в мен се влива нова душа – такова странно усещане! В сърцето си изпитвам такава непонятна лекота, въпреки цялата ми мъка, въпреки траура. Душата ми пърха, като че ли ей сега ще разперя криле и ще полетя“.

Гласът на Есма откъсна младата жена от мислите й:

– Принцесо?

Михримах вдигна леко глава и погледна гувернантката си. Нейната коса също беше започнала да побелява, и то отдавна.

– Валиде ще бъде погребана в тюрбето при джамията „Сюлеймание“. Господарят така заповядал на Синан ага. За там се правят приготовленията.

Изведнъж Михримах се замисли.

Майка й и Смъртта?

Господи, толкова несъвместими бяха едно до друго тези две понятия!

Досмеша я. Цял живот майка й беше живяла на ръба на смъртта. Беше се изтръгвала от смъртта. Беше приела да е и Ангелът на смъртта, само и само да запази децата си от нея. Беше се добрала до могъщество, беше принасяла жертви, беше отнемала човешки живот. Но всеки миг от своя живот беше изживявала така, сякаш никога нямаше да умре. И ето че вече я нямаше. Беше я изоставила, заминала си беше!

В гърдите й се надигна ридание. Прехапа устни.

– Добре! – въздъхна. – Така е редно. Там ще бъдат вечно заедно. Много се обичаха! Нали и смъртта не може да разделя влюбените!

„Глупости! – си каза. – Кой ли ги измисля тези приказки!? Дори и смъртта не разделяла влюбените. Празни приказки! Ето, нас ни раздели. И то не Смъртта, а Животът!“

Изпъшка – дълбоко, дълбоко. Толкова жесток е този Живот!

От мига, в който й съобщиха, че баща й заповядал да удуша принца Мустафа, тя доста често се питаше: „Заслужава ли си всичко тона? Толкова смърт и кръв, толкова мъка и страдания заради един трон - заслужава ли си?“

Вътрешният й глас всеки път надаваше вик: „А какво щяхте да правите? Да чакате Мустафа да седне на трона и да ви избие всичките до един?“.

Ето на, те не бяха чакали. Вместо да бъдат убивани – убиваха. Щом беше измислен такъв дворцов порядък, постъпваха според него.

Бяха минали пет години от смъртта на Мустафа. Михримах си спомни мига, в който го съобщиха на майка й. По лицето на Хюрем не се мярна дори най-малкият признак на радост. Само каза:

– Свърши се! Свърши се най-сетне! Спасени сме! Вече сме претенденти за трона на османлиите! На трона на Сюлейман ще седне моят принц! Османско ще се управлява от моя род!

И ето че в този момент Михримах погледна ръцете си.

– Не, валиде, ние станахме убийци! Изцапахме ръцете си със синовна кръв!

***

Плюс това нищо не беше свършило! Веднъж започнали, нещастията не се спираха.

Не след дълго малкият й брат Джихангир се появи стопен като вейка, пребледнял. Сърцето я заболя. „Ах, Джихангир! – изплака в душата си тя. – Злочести мой Джихангир!“

Те бяха заложили капана на Мустафа, но съдбата пък хвана и тях в своя капан. Тя вкара Джихангир в оня злокобен момент в палатката на баща му, за да види как престолонаследникът принц Мустафа викаше в ръцете на седмината палачи: „Невинен съм! Всичко това е клевета!“ и как се прости с живота. И как баща му, останал глух за зова на сина си, наблюдаваше, скрит зад една завеса, тази кървава разправа най безучастно.

„Ах, Джихангир!“ – прокърви отново след толкова години душат на Михримах. Кристалночистото сърце на горкия й брат с бледото лице не можа да понесе мъката по доведения му батко Мустафа, който не играеше толкова много с него като дете.

Бяха изтекли само петнадесет дни от удушаването на Myстафа, когато пристигна новината, че в Халеп Джихангир е починал от мъка в ръцете на баща си.

Михримах си спомни, че обзети от радост заради Мустафа, те и не можаха да изживеят докрай мъката си по Джихангир.

А смъртта на Мустафа съсипа Гюлбахар и тя сигурно не беше отронила поне едно „Ох!“ за мъртвия Джихангир.

Капризите на съдбата не спряха и дотук.

Тази, която каза: „Дойдох, османецо, за да стана претендент за трона ти и за короната“, която в името на това беше водила толкова много битки, която и умираше, и убиваше, просто си беше тръгнала от този свят, без дори да види как нейният принц се възкачва на трона, на който тя принесе в жертва и другите си двама синове.

– Къде е леля Мерзука? – ненадейно се обърна към Есма.

– Не знам. От няколко дни не съм я виждала. А нали и Джафер доведе при майка ви онзи старец с дългата коса.

Михримах кимна:

– Маминият татко Тачам! Човекът, който я отвлякъл.

– И той изчезна. Няма ги и двамата.

– Аз май се досещам, Есма. И двамата са се върнали в мамините снежни планини и зелени поля. Занесли са торбичката с чеиза на Александра Анастасия Лисовска в земята, откъдето е дошла.

Есма знаеше цялата тази история и затова сега очите й плувнаха в сълзи.

Най-неочаквано Михримах позна как се нарича неведомото чувство, което покълваше в нея.

Край на пленничеството!

За пръв път тя се почувства свободна.

Не я спираше вече неутолимата жажда за власт на майка й, нямаше я и гадината, която беше заплаха за Айше Хюма шах и принц Осман хан.

Властта и тронът не я интересуваха. Душата й ликуваше: „Свободна съм!“ Не я притесняваше и това, че приемаше смъртта на майка си като освобождение. Тя вече беше свободна!

– Виждала ли си Синан ага?

– Виждах го!

– Доведи го при мен!

Есма вдигна глава. Погледна господарката си в очите. В деня, когато съзерцаваха изгрева на слънцето между двете минарета на джамията на Михримах султан, тя беше произнесла същата фраза:

– Доведи го при мен!

Михримах разгада погледа на своята дадъ.

Пренесе се в онзи ден. В паметта й изплува незабравимата й тайна среща със Синан тогава, в дома на Есма.

Превит надве, Синан влезе в малката къща на Есма и Али. Не само за да се поклони пред султанската дъщеря, а защото беше доста висок на ръст. А вратата, естествено, не беше толкова голяма, както в дворците.

– Повикали сте ме, принцесо?

Михримах го подхвана направо, без заобиколки:

– Защо по-рано не открихте пред нас своята тайна?

– Защото... ако съм пресметнал правилно... А и... чаках да има 21 март... без облаци!

– Знаете, че не ви питам за това!

Синан гледаше все още смутено.

– Всъщност... – започна, но не продължи.

– Да? Всъщност?

– Каква полза? Освен да ни опозори – и вас, и мен.

– Да ни опозори ли, Синан ага?

Кимна. Не можеше да погледне към Михримах.

– И защо е трябвало да се опозорим?

– Вашият покорен слуга е по-възрастен от господаря с шест години.

Този път кимна Михримах. Но Синан стоеше с наведена глава и не видя това.

– Възрастта... Да... И съпругът ни е по-... със седемнадесет години по-голям от нас!

Синан не можа да каже нищо.

– Няма ли да ме погледнете?

– Принцесо! – вдигна очи от земята Синан.

Впиха погледи един в друг. „Господи! – си казваха и двамата, без да знаят какво си мисли другият. – Колко сме закъснели! Колко сме закъснели!“

Пак Михримах се престраши да наруши първа мълчанието:

– Да не говорим, че онова, което изпитва сърцето, трябваше да се излее в думи. Може ли сърцето да е в плен на възрастта?

– И още как! – едва чуто промълви Синан. – За това трябва да се попита някой пленник на любовта.

– Добре, ето на, аз питам вас! Знаехме, че на сърцето не се заповядва. Значи има нещо, пред силата на което то е безпомощно.

– Така е! – потвърди Синан най-безапелационно. – Времето е по-жестоко и от султански ферман!

Спогледаха се мълчаливо.

– Вярно е... – върна се към наполовина оставената си дума отпреди малко Синан.

– Слушам ви!

– Вярно е, че покорният ви роб не успя да задържи в сърцето си онова, което изживява.

Михримах усети как топлотата на преливащите му от чувства очи погали и душата й, и тялото й.

– Чешмата на Дилруба... Според вас тази чешма не беше ли повикът на моето сърце?

– По-добре да бяхме Дилруба! – прошепна Михримах.

Не повярва, че го изрече! Сведе глава. Усети, че се изчервява.