— Все още ли си на Седмото небе на Джеси? – прошепва в ухото ми. Плъзва ръка над гърдите ми и ме придърпва, за да се облегна на него.

— Да. Къде си ти?

— Аз ли? – пита. Целува нежно бузата ми и плъзга длан на корема ми. – Бебче, аз съм в рая.

Затварям очи с доволна усмивка и потъвам в тялото му. Ръката ми открива неговата върху корема ми и пръстите ни се сплитат. Седмото небе на Джеси наистина е рай.

* * *

През остатъка от следобеда подреждаме багажа, получаваме доставка на хранителни стоки и Джеси ми показва къщата. Има шест спални с вградени бани и всичките имат врати, които водят към различна част на верандата. Кухнята е бяла и модерна с боядисани дървени плотове. В нея има разни дребни неща като окачена дървена решетка с чугунени тигани, висящи над мястото за готвене, които да подчертават провинциалния стил на вилата. Като интериорен дизайнер съм във възторг. Самата аз не бих могла да свърша по-добра работа. Стаите са с гладки стени, пищни тъкани покриват леглата, а на прозорците виси нежен муселин. Окачени тук и там маслени картини отнемат голотата на гладките стени, а небрежно поставените килими разчупват покрития с плочи под на цялата вила. Това място е част от миналото на Джеси, сигурна съм, но не го притискам с въпроси. Той ми каза само, че обновяването е продължило много години с прекъсвания, затова допускам, че мястото е негово. Но още не го е потвърдил.

Сега седим на огромната дървена маса между кухнята и дневната с кана ледена вода и въпроси, които не са в състояние да останат в ума ми още дълго. Мястото има някаква значимост в живота на Джеси, но аз се мъча да сдържам любопитството си.

Джеси ме гледа с лека усмивка как вдигам чашата до устните си, после уталожва собствената си жажда, но задържа погледа си върху мен. Нямам търпение да разбера и той го знае, но ме кара да страдам. Вместо доброволно да ми даде информацията, за която знае, че жадувам, той ще ме накара да попитам, а аз обещах на себе си, че повече никога няма да го притискам за миналото му. То вече няма значение за мен, но това явно не пречи на любопитството ми. Не мога да се спра.

Благодарна съм, когато заговаря преди мен и осуетява изстрелването на цял откос въпроси.

— Искаш ли нещо за ядене?

Не мога да овладея изненаданото изражение на лицето ми.

— Ще ми сготвиш ли? – Тук няма Кати, а Джеси знае, че мразя да готвя.

— Можех да наема хора, но те исках само за себе си – усмихва ми се с онази палава усмивка. – Мисля, че ти трябва да се грижиш за мен и да изпълняваш задълженията си като моя съпруга.

Давя се и започвам да кашлям се от наглостта му? Моите задължения ли?

— Когато се ожени за мен, знаеше, че мразя да готвя.

— А когато ти се омъжи за мен, знаеше, че аз не мога да готвя – отвръща ми наперено.

— Но ти имаш Кати.

— В Англия имам Кати, която да ме храни, което е добре, след като жена ми не го прави – вече е сериозен. – В Испания имам моята съпруга. И тя ще ми направи нещо за ядене. Добре се справи с пилето.

Прав е, добре се справих, но това не значи, че ми хареса. Но бих излъгала, ако кажа, че не ми хареса да гледам как Джеси го яде. Погрижих се за него за разнообразие. При тази мисъл осъзнавам, че колкото и да е странно, съм готова да му приготвя ядене.

— Добре – изправям се. – Ще изпълня задължението си.

— Добре. Време беше да започнеш да правиш това, което ти се казва – отговаря Джеси откровено без усмивка и без следа от хумор. – Захващай се тогава!

— Не си насилвай късмета, Уорд! – предупреждавам. Оставям го на масата и отивам до хладилника. Не ми отнема много време, да реша какво да сготвя. Грабвам чушки, Чорисо*, ориз, гъби и агнешки котлети и ги отнасям до плота, после откривам дъска за рязане и нож.

[* Чорисо (на испански chorizo) е пикантен колбас, тип наденица от свинско месо, популярен в Испания и Португалия. – Б.пр.]

Залавям се за работа. Срязвам чушките наполовина и махам семките, после накълцвам гъбите и наденицата на тънко и ги запържвам. Сварявам ориза, нарязвам малко пресен хляб и изпържвам агнешкото. През цялото време Джеси седи и ме гледа, без да предложи помощ и без да направи опит за разговор. Просто тихо наблюдава как изпълнявам задължението си да го нахраня.

По средата на пълненето на чушките той се появява пред мен и се навежда през плота.

— Справяш се страхотно, жено.

Вдигам ножа и го насочвам към него.

— Не се отнасяй снизходително към мен! – Шокирана съм, когато отпуснатото му лице почернява и ножът е изтръгнат от ръката ми.

— Не размахвай шибаните ножове, Ава!

— Извинявай – изтърсвам. Поглеждам към ножа в ръката му и бързо осъзнавам глупостта си. Острието изглежда гадно, а аз го развявам като лента за художествена гимнастика. – Извинявай – повтарям.

Поставя ножа внимателно и явно се осъзнава.

— Няма нищо. Забрави!

Кимвам към масата, за да не започна да се извинявам отново. Джеси изобщо не изглежда щастлив.

— Искаш ли да приготвиш масата?

— Да – казва тихо. Може би мисли, че е прекалил, не знам, но необщителното му поведение и попареното ми от мъмренето настроение създават осезаемо напрежение.

Джеси ме оставя и тихо подрежда масата за двама, докато аз довършвам приготвянето на вечерята.

— Заповядай! – Плъзвам чинията му пред него, но преди да успея да дръпна ръката си, той я хваща и ме поглежда с изпълнени със съжаление очи.

— Прекалих.

Вече се чувствам по-добре.

— Не, няма нищо. Не трябваше да съм толкова невнимателна.

Усмихва се.

— Седни! – Избутва стола ми, но още щом сядам, той става. – Липсва ни нещо – уведомява ме. Излиза и ме оставя да се чудя къде е отишъл. Връща се бързо, в едната си ръка държи свещ, а в другата дистанционно. Намира кибрит, пали свещта и я поставя в центъра на масата. После натиска няколко копчета на дистанционното и вилата се изпълва с отчетлив мъжки глас. Разпознавам го веднага.

— Мик Хъкнал*? – питам, леко изненадана.

[* Michael James „Mick” Hucknall – английски поп певец и автор на песни. Познат като вокалист на „Симпли Ред”. – Б. пр.]

— Или бог. Което и да е – усмихва се и заема стола си.

— Готов си да споделиш титлата? – питам и вдигам тъпия си нож и безопасната вилица.

— Той го заслужава – отговаря Джеси небрежно. – Това изглежда добре. Яж!

Виждам кимването му към чинията и се усмихвам леко. Нахвърлям се върху парчето агнешко, като устоявам на порива да размахам отново ножа си към Джеси, когато се навежда, за да погледне месото ми. Проверява колко добре е сготвено. Помагам му, като обръщам чинията към него, за да види центъра на агнешкия ми котлет. Трябва да е доволен. Обичам пържолите малко по-сурови, но агнешкото трябва да е напълно опечено, за да ми хареса.

Набождам едно парче с вилицата и го вдигам към устните си.

— Може ли? – питам напълно сериозна и без следа от усмивка на лицето ми, защото

отразявам изражението на Джеси.

— Може – казва. Реже агнешкото и отхапва първата си хапка. Дъвче, кимва и преглъща. – Ти можеш да готвиш, съпруго.

— Никога не съм казвала, че не мога. Просто не обичам да го правя.

— Дори и за мен?

Поглеждам го, за да преценя изражението му. Точно както се опасявах. Няма и следа от хумор и той не ми се цупи закачливо. Знам накъде води това и въпреки че наистина ми харесва да готвя за Джеси, не искам да го правя всеки ден.

— Нямам нищо против – отговарям хладно.

— Харесва ми да готвиш за мен – размишлява той. – Нормално е.

Замръзвам и оставям ножа долу.

— Нормално ли?

— Да, нормално. Както правят нормалните хора.

— Нормално, като жената да готви, а съпругът да яде ли? Това е шовинистично – смея се, но не и той. Все още е съсредоточен върху внимателно рязане и ядене. Иска да бъда нормална ли? Тогава да се опита да е малко по-нормален и самият той. Но дали аз искам да е нормален? Не, не искам. Нямаше да е Джеси, ако беше нормален. Нямаше да сме ние, ако той беше нормален. Вместо да го нарека пещерняк, захапвам парче агнешко. Ние не сме нормални, не напълно. И се надявам да си останем такива.

Джеси свива рамене, оставя приборите си до чинията и се обляга назад в стола. Бавно вдига очи към моите, докато дъвче преднамерено бавно. Какво става в тази негова глава? Зеленината на погледа му ме завладява и ме кара и аз да дъвча бавно.

— Това не е ли нормално? – пита. Гласът му е нисък и гърлен.

— Имаш предвид да вечеряме заедно ли?

— Да.

Свивам леко рамене.

— Да, това е нормално.

Той кимва кротко.

— Ами ако те просна на тази маса по време на вечеря и те изчукам? Това ще бъде ли нормално?

Очите ми се разширяват леко от изненада. Не знам защо, тъй като това би било напълно нормално за нас.

— Нормално за нас е ти да вземаш каквото искаш, когато искаш. Можеш да се откажеш от ядене, сготвено от жена ти, ако искаш.

— Добре. – Взема ножа и вилицата. – Харесвам това, което е нормално за нас.

Мръщя се към него. Какъв беше смисълът?

— Нещо тревожи ли те? – питам.

— Не – отговаря прекалено бързо.

— Напротив, тревожи те – изстрелвам и мисля, че знам какво е. – Да не би внезапно да си се замислил, че няма да имаме възможност да правим някои неща където и когато искаме с две бебета около нас?

— Изобщо не.

— Погледни ме! – настоявам и той го прави, но ме гледа шокиран. Не му давам възможност да се присмее на заповедта ми или да ме пита на кого мисля, че говоря. – Това е, нали?

Шокиран е и намръщен.

— Където и когато.

— Не и с две бебета около нас. – Сега аз мога да му се смея. Тревожи се. Внезапно е напълно наясно, че няма да има власт над тялото ми, когато си поиска. Връщам се към вечерята си, доволна от откритието. Не мога да повярвам, че още не е мислил за това. – Те ще имат нужда от голямо внимание през повечето време.

Джеси насочва вилицата си към мен. Не ножа, а вилицата.

— Да, основното ти задължение ще бъде да се грижиш за децата ни, но освен това и ще трябва да се грижиш и за моето задоволяване. Където и когато, Ава. Може би ще трябва да контролирам страстта си към теб, но не мисли, че ще пожертвам целта на живота си, която е да те имам. Постоянен контакт. Където и когато. Това няма да се промени само защото имаме бебета. – Набожда парче агнешко и го откъсва от вилицата с уста.

Ако искането му да готвя за него беше крайно, тогава нямам представа как да определя малката му реч.

— Дори ако съм скапана от нощни хранения? – опитвам.

— Прекалено уморена, за да те имам ли? – пита шокиран.

— Да.

— Ще вземем бавачка. – Агнешкото му става жертва на ново свирепо забождане и аз вътрешно се смея до пръсване.

— Но нали имам теб? – напомням му.

Въздъхва и пуска ножа и вилицата до чинията.

— Да. – С пръсти започва да разтрива слепоочията си в успокоителни кръгове. – Ти имаш мен и винаги ще ме имаш. – Протяга ръка и взема моята. – Обещай ми никога да не казваш, че си твърде уморена или че нямаш настроение!

— Ти си този, който ми казва, че съм твърде уморена – направо пищя. – Ти можеш да ме отхвърляш.

— Това е, защото аз командвам – казва той откровено. – Обещай ми! – настоява той.

— Искаш да ти обещая, че ще бъда на твое разположение както и когато ти изнася.

Поглежда встрани съвсем за кратко, после ме поглежда замислено.

— Да – казва просто.

— Ами ако не го направя? – Нахална съм само заради идеята. Никога няма да съм твърде уморена за този мъж, но внезапното му откровение е всъщност доста забавно. Трябваше да е помислил за това, преди да започне да ми крие хапчетата.

Той се засмива и после арогантната свиня се обляга назад и издърпва тениската през главата си, разкривайки се в цялото си изсечено съвършенство. Поглежда към гърдите си, сякаш иска да освежи паметта си точно колко невероятно безупречен е. Гледам го в очите. Макар и да точа лиги над агнешкото си, упорито устоявам на тактиката му. Опивам се от неговата божественост, очите ми се плъзгат по всяка част от твърдото му тяло и си отбелязвам наум да подновя белега си. Избледнява.

— Никога няма да устоиш на това – махва с ръка към торса си.

Поглеждам нагоре към самоуверените му яркозелени очи.

— Свикнала съм с това. – Откъсвам алчния си поглед от съвършенството на лицето му към чинията си. Но очите ми жадуват за още. – Става някак еднообразно след

време – добавям колкото мога по-небрежно.

Той е върху мен след секунда. Дръпва ме от масата и ме мята върху един килим на пода. Нямам и миг, за да разбера какво се случва, докато не се оказвам задъхана и напълно под него.

— Лош лъжец си, бебче.

— Знам – отстъпвам. Не ме бива.