— Защо? – настоявам.

Целува всяко от зърната ми, преди да вдигне лице към моето. Очите му са блестящи езера от дяволитост.

— Може да простудим бебетата.

Не се смея, но се ухилвам.

— Няма.

Избутва косата от лицето ми и ръцете му пропълзяват нагоре по моите, докато пръстите ни се сплитат над главата ми.

— Откъде знаеш?

Повдигам глава само колкото да допра устни до откачения обичлив задник.

— Дори това да е вярно, а не е, точно сега температурата на тялото ми е извън всякакви графики, така че вероятно опичам бебетата ти, докато говорим.

Той ахва в драматична проява на ужас и скача, като ме издърпва на крака.

— По дяволите, жено! Трябва да те охладим. – Мята ме на рамо и шляпва задника ми.

— Ох! – смея се, доволна от неговата игривост. – Върви бавно, за да мога да свикна!

— О, не. – Нагазва навътре бързо и ме оставя да изпитам най-лошото. – Нямаме време да се занасяме. Рискуваме да имаме чифт добре опечени бебета. – Хваща хълбоците ми, което предизвиква крясъци и гърчене от моя страна, но той ме държи здраво. Вдига ме над себе си, хълбоците ми са в големите му длани, а ръцете ми са на раменете му и аз гледам надолу към едно коварно лице, което се опитва да остане сериозно. Хиля се толкова широко, че бузите ме болят. – Здравей, красиво момиче!

— Здрасти! – Стягам се. Знам какво следва или се надявам, че знам.

Джеси губи битката и ме поразява с усмивката си. Свива ръце и ме отпуска, за да ме целуне силно по устните.

— Довиждане, красиво момиче! – Мощните му ръце се изправят бързо и ме изстрелват назад във въздуха. Аз пищя и размахвам ръце и краката във всички посоки в безумна наслада. Падам във водата, все още пищяща, но устата ми бързо се пълни с вода, докато потъвам. Заглушената неистова бъркотия под водата определено не е само мое дело, затова ритам с крака бързо към повърхността. Измъквам се с пъшкане и бързо се завъртам на триста и шестдесет градуса, за да намеря Джеси. Никъде не го виждам и освен накъсаното ми дишане цари мъртва тишина. Застивам, доколкото мога, и движа краката си съвсем леко, колкото да ме държат на повърхността. Проклятие, къде е Джеси? Тихи вълнички се отдалечават от мен и не мога да разбера дали аз причинявам движението на водата или нещо в дълбините отдолу – нещо високо, жилаво и красиво, нещо, което може да задържи дъха си адски дълго време. Не знам защо, но също задържам дъха си и тихо обмислям следващия си ход. Дали да остана неподвижна и тиха, или да се хвърля към брега?

Да се хвърля, да остана. Да се хвърля, да остана.

Изпускам складирания в дробовете ми въздух.

— Мамка му, мамка му, мамка му! – Напълно съм разкъсана. Сърцето ми препуска, докато се боря с нерешителността си, но тогава чувам плясък зад мен и без никакви указания краката ми се задвижват. Плувам, сякаш животът ми зависи от това, сякаш ме преследва акулата от „Челюсти”*. И врещя като момиче. – Ох, мамка му! – изскимтявам и пронизвам нощния въздух с мръсната си уста, когато някой хваща глезена ми и ме дръпва надолу. Превръщам се в търкаляща се купчина от подивели ръце и крака, вероятно ритам и удрям Джеси, но не мога да се удържа. И така му се пада. Уплахата ми се е превърнала в гняв и вече се боря с ръцете, които ме държат. Очите ми непрестанно се пълнят със сол всеки път, щом се опитам да ги отворя, а дробовете ми ще се пръснат. В този момент главата му се оказва между бедрата ми.

[* „Челюсти” – американски филм от 1975 г. на режисьора Стивън Спилбърг. – Б. пр. ]

Изтласквам се на повърхността и моментално изпускам въздуха от дробовете си с гневен вик.

— Джеси! – Намирам се на раменете му и той ме изнася от морето, и с ръце притиска глезените ми към гърдите си.

— Какво има, бебче? – Дори не е задъхан.

— Ти! – Шляпвам с ръце по главата му няколко пъти, после се спускам и грабвам брадичката му, за да дръпна главата му нагоре. – Дай да те видя! – съскам агресивно.

Той се смее.

— Здравей!

— Ти си заплаха!

Изглежда, без никакво усилие открива къде да стъпи и се издига от водата като някакво неземно създание.

— Ти ме обичаш – казва ми уверено.

Навеждам се, но не мога да го достигна.

— Искам да те целуна – хленча.

— Знам, че искаш. – За една наносекунда в поредица от координирани движения той ме смъква от раменете си и ме полага в ръцете си. – И вече можеш.

Усмивката, изглежда, е постоянно закрепена за лицето ми, а блясъкът в му очите му е дълбок и не показва признаци за потъмняване. Толкова сме щастливи. Безгрижният Джеси е в пълната си сила и ме дави в страст и пакостливост. Седмото небе на Джеси не може да стане по-хубаво.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Толкова лесно мога да свикна с това. Мога да лежа всяка сутрин и да се протягам щастливо, да усещам бриза по голата ми кожа и да се разхождам по верандата, за да се възхищавам на моя бог от разстояние, докато той тича по извивката на плажа. Мога да му приготвям закуска, въпреки че мразя да готвя, и мога да седя гола на масата, докато той унищожава храната с постоянно одобрително мънкане, а после топва пръст в буркана с фъстъчено масло, което съм сигурна, че е донесъл с багажа, защото марката ми е позната. Мога да отварям уста, когато ми казва, за да може да ме нахрани, и мога да протягам ръка и да галя голите му, целунати от слънцето гърди, защото така ми се иска. Мога да се разтопя на стола, когато той ми намига и ме дръпва в скута си, за да ми се наслади, а после продължава да закусва с една ръка, докато с другата ме държи и ми предлага парчета сьомга. Мога да се пъхвам в банския си в уединението на Рая, да получавам ужасен поглед или настояване да облека нещо по-съществено и да отида да плувам в басейна на вилата. Мога да бъда издърпана за ръката и изсушена, после увита и отнесена до душа, където Джеси ме сапунисва и се грижи за мен по всеки възможен начин. Всеки възможен начин… и малко повече. Мога много, много лесно да свикна с това.

Последният ни ден в Рая е и аз се чувствам малко нещастна въпреки ужасно доволното ми състояние. Това е нашият последен ден, прекаран в отдаване единствено един на друг, без разсейването и без проблемите, с които ще се сблъскаме при завръщането ни в Лондон. Седя на леглото с кърпичка, промушена между пръстите на краката, и с шишенце яркорозов лак в ръката. Минало е пладне. Прекарали сме цялата сутрин в правене на нормалните за нас неща и сега се приготвям и гиздя за следобедна разходка до пристанището и за вечеря по здрач. Не искам да се прибираме. Искам да останем в Рая завинаги, само аз и Джеси.

— Мисля, че се разбрахме – без повече лакиране и без търсене на остатъци от уиски.

Вдигам поглед и виждам Джеси да изпълнява досадната задача да трие с кърпа тъмнорусата си мокра коса, но задачата не е толкова досадна, когато той я извършва. Нищо, което този мъж прави, не е глупаво или обикновено. Облягам се на възглавницата си и поглъщам възхитителната гледка. Той е гол. Потичат ми лиги.

— Трябва да си лакирам пръстите на краката. – Разклащам шишенцето и отвинтвам капачката. – Няма да отнеме много време и няма нужда да лакирам ръцете. – Размахвам вече изсъхналите розови нокти към него.

Съвсем бавно и преднамерено загорялото му голо тяло изпълзява на леглото и се настанява на колене в краката ми.

— Дай на мен! – Полага кърпата върху бедрата си, хваща стъпалото ми и го настанява на бялата памучна тъкан.

— Искаш да ми лакираш ноктите на краката? – питам. Леко съм развеселена от решението на моя съпруг да се заеме с толкова момичешка задача. Той ми хвърля равнодушен поглед, явно не е притеснен да се грижи за жена си дори с това.

Взима лака от ръката ми и намества стъпалото ми, за да може да изпълни собствено назначеното си задължение.

— Мисля, че трябва да се упражнявам – уведомява ме с безизразно лице и сух тон. – Скоро няма да можеш да ги стигаш заради…

Кракът ми замахва и се забива право в корема му, не че това има желания ефект. Джеси се ухилва и намества отново стъпалото ми.

— Не искам да се прибираме – казвам тихо.

— Аз също, бебче. – Не изглежда изненадан, сякаш е прочел мислите ми или може би мисли съвсем същото. Прокарва веднъж четката в центъра на нокътя на палеца ми, а после по веднъж от двете страни.

— Кога може да дойдем пак? – питам. Гледам как бръчката му се появява на челото. Това ме кара да се усмихна и на мига забравям обезсърчителните мисли.

— Може да дойдем, когато поискаш. Просто казваш и ще те кача на самолета. – Избърсва кожата в основата на нокътя и се отдръпва, за да огледа творението си. Изобщо не е зле, като се имат предвид големите му ръце и малката четчица. Поглежда ме. – Добре ли прекара? – пита ме усмихнат. Знае прекалено добре, че съм, и го знае главно защото току-що му казах, че не искам да си тръгвам.

— Райски – замислена казвам и облягам глава назад. – Продължавай! – кимвам към крака в скута му.

Очите му се присвиват игриво.

— Да, милейди.

— Добро момче – въздъхвам замечтано и се отпускам на възглавницата. – Какво ще стане, когато се приберем у дома?

Продължава да лакира ноктите ми, без да даде отговор. Нещо трябва да бъде направено, за предпочитане от полицията, а не от Стив. И въпреки че идеята да бъдем извън страната беше добре дошла, знам също, че това беше начинът Джеси да разсъждава трезво върху случилото се. Не може да ме крие в Рая вечно, въпреки че според него това амбициозно намерение изобщо не е неразумно, а ако поддържа и това прекрасно настроение, аз също не бих го смятала за неразумно. Ние сме в Рая, трябва да помня това. Джеси ме има само за себе си без разриви и без проблеми. Това е единствената причина за настоящото ми щастливо пребиваване на Седмото небе на Джеси и нищо друго. Връщането ни в Лондон бързо ще ме изхвърли оттам, сигурна съм.

— Това, което ще стане, е, че ти ще отидеш на работа и най-накрая ще изпълниш обещанието си да осветлиш Патрик за Микаел! – Хвърля ми изпълнен с очакване поглед, който аз пренебрегвам.

— Мислиш ли, че Микаел е откраднал колата ти?

— Нямам никаква представа, Ава. – Поставя долу крака ми и вдига другия. – Аз съм се заел с това, така че ти не тревожи красивата си малка глава!

— Как по-точно си се заел с това? – не мога да не задам този въпрос. Наистина искам да знам, защото нещо ми подсказва, че както повечето неща у Джеси и това няма да бъде стандартно.

Получавам предупредителен поглед, както си знаех, и не забравям, че ако настоявам, може много лесно да бъда изхвърлена от Седмото небе на Джеси, преди да се върнем в Лондон.

Приемам укорителния му поглед няколко мига, без да сведа очи и да скрия любопитството си, и все пак знам, че няма да ми бъде даден задоволяващ отговор. Вече мълчаливо съм го приела и също така за себе си съм се съгласила да не настоявам.

— Точка – казва Джеси просто и знам, че наистина е приключил.

Затова се отпускам и го оставям да довърши сложната задача да лакира ноктите ми, докато аз тихо се наслаждавам на грижовността му и на факта, че се привежда толкова близо, за да изпълни задачата си, и че няма и грам тлъстина по корема му.

— Готова си – заявява и завинтва капачето. – Невероятен съм дори в това – няма и следа от хумор в тона му.

Вдигам крака и се навеждам, за да погледна. Почти очаквам да видя лак до средата на пръстите си, но не. Джеси наистина е невероятен в лакирането на нокти, както във всичко друго освен в готвенето.

— Не е зле – подхвърлям небрежно и се преструвам, че обърсвам петънце, което дори не е там.

— Не е зле ли? Свърших по-добра работа, отколкото ти някога ще свършиш, жено – скача от леглото. – Ти си такава късметлийка, че ме имаш.

Подсмихвам се.

— Ти не си ли късметлия? – питам невярващо. Той е такъв арогантен задник.

— Аз съм по-голям късметлия – намига ми и аз бързо се правя, че вече не съм обидена. – Хайде! Да вървим да изследваме! – Днес е още по-въодушевен да излезем, отколкото беше вчера, и това е очевиден признак, че се наслаждава да ме обича и по друг начин.

* * *

Отбиваме от кръговото движение и се озоваваме пред охранителна порта, която води надолу към пристанището. Джеси сваля прозореца си и показва пластмасова карта на един екран. Вратата се отваря веднага и ние продължаваме.

— Къде сме? – питам и се привеждам напред в седалката си, за да огледам пътя напред.

— Това е пристанището, бебче. – Джеси продължава бавно и отбива в пешеходна зона. Хората механично се отместват, за да направят път, без да погледнат втори път DBS-а. Това би ми се сторило странно, но бързо забелязвам десетки луксозни коли, паркирани по продължение на пътя. И не само мерцедеси и БМВ-та. Гледам редици от бентлита, ферарита и дори още един „Астън Мартин”. И всички те крещят „милионери”. Хората явно са свикнали с нелепо скъпи автомобили, но вниманието ми бързо е откъснато от редицата луксозни коли, когато забелязвам редици и редици лодки. Не, не лодки. Това са яхти.