Той ме оглежда със съмнение, но какво очаква, по дяволите? Повече от облекчена съм, когато се премества и ме изправя на крака, но остава на колене пред мен. Опитвам се да оправя роклята си само и само да избегна да се изправя пред вечерящите, които несъмнено ни гледат шокирано. След като съм отделила много повече време от необходимото, за да пригладя оправя роклята си, рискувам и поглеждам бързо присъстващите в ресторанта, после ми се иска да умра на място. Изкушена съм да побягна, но забелязвам, че Джеси все още е на колене пред мен.

— Стани! – казвам с приглушен шепот, въпреки че очевидно съм чута. Все още е зловещо тихо.

Тръгва напред на колене, докато не се изравнява с краката ми, плъзва ръце около задника ми и гледа нагоре към мен с очи на кутре.

— Ава Уорд, мое красиво, непокорно момиче. – Лицето ми се сгорещява все повече. – Ти ме правиш най-щастливия мъж на шибаната планета. Ти се омъжи за мен, а сега ме благославяш с близнаци. – Плъзва ръка от задника към корема ми, гали го влюбено и целува центъра. Определено се чуват няколко въздишки от страна на зрителите. – Обичам те толкова много, мамка му. Ти ще бъдеш невероятна майка на моите бебета! – Не мога да направя нищо повече, освен да се взирам в него, докато прави публичното си изявление, объркващият глупак. И чувам още въздишки. Започва да целува тялото ми нагоре, докато стига до шията ми. – Не се опитвай да ме спреш да те обичам! Това ме прави тъжен.

— Тъжен или луд? – питам тихо.

Измъква се от скривалището си във врата ми, събира косата ми и я надипля по гърба ми, после хваща бузите ми в дланите си.

— Тъжен – потвърждава. – Целуни ме, съпруго!

Нямам желание да се излагаме още, затова се подчинявам и му давам това, което иска. Така ще се измъкна по-бързо. Но тогава започват ръкопляскания и Джеси престава да ме целува и театрално се покланя и ме настанява на стола ми. Оставаме ли?

— Обичам я – свива рамене, сякаш това обяснява защо ме повали на пода и настоя за признание в любов, а после обяви на група непознати, че очакваме близнаци.

— Близнаци!

Подскачам при развълнувания развален английски на сервитьора, който размахва пред нас бутилка шампанско.

— Трябва да празнувате! – Отпушва тапата и налива две чаши. Присвивам се. Много е мило, но няма никакъв шанс някой от нас да го пие.

— Благодаря – усмихвам се на сервитьора и се моля да не се задържи близо до нас и да ни гледа как чукваме чашите и отпиваме. – Това е много мило! – Сигурно е чул умствената ми молба или е видял притесненото ми лице, защото се оттегля и ме оставя да преценявам обстановката. Отново в ресторанта настъпва оживление, само някои ни хвърлят по някой поглед, но интересът, изглежда, е отмрял. Онази жена все още ни зяпа обаче. Намръщвам й се, но се разсейвам, когато ръката на Джеси се озовава на коляното ми. Обръщам се и виждам лицето му, изразяващо дяволитост. Да, той е демонстрирал своето виждане силно и ясно, така че всички да видят.

— Не мога да повярвам, че направи това.

— Защо? – избутва чашите с шампанско настрани.

Искам да се аргументирам, но отново усещам върху себе си нечий поглед и знам чий е. Обръщам се бавно и виждам, че тя отново се взира в нас. Седи през няколко маси и помежду ни има доста хора, но малка пролука в тълпата ми дава идеална видимост, а очевидно и на нея, защото тя се възползва максимално.

— Познаваш ли тази жена? – питам и задържам погледа си върху нея, въпреки че тя отново е свела поглед към храната си.

— Каква жена? – пита Джеси и се обляга на мен, за да види накъде е насочен погледът ми.

— Там, жената със светлосинята жилетка – почти посочвам през ресторанта, но бързо смъквам ръката си. – Виждаш ли?

Сякаш изминава цяла вечност, а той все още не ми е отговорил, затова се обръщам и виждам как цветът се оттегля от лицето му и то става пепеляво, а доволството отстъпва място на шок.

— Какво има? – Инстинктивно лепвам ръка на челото му, за да проверя температурата му, и забелязвам само след миг, че е студен като камък. – Джеси? – Той се взира в пълен транс. Притеснена съм. – Джеси, какво не е наред?

Той поклаща глава, сякаш иска да се отърси от мозъчно сътресение, и се обръща към мен, а погледът му подсказва, че нещо го измъчва. Виждам, че се опитва да отклони поглед, но се проваля ужасно. Нещо сериозно не е наред.

— Тръгваме си! – Той се изправя и събаря една чаша, като привлича още внимание. Хвърля купчина банкноти на масата и не губи време, а вдига задника ми от стола и ме повежда навън.

Крачи устремено към колата и буквално ме влачи след себе си.

— Какво ти става? – опитвам отново, но знам, че е напразно. Той е изключил напълно.

Отваря вратата на колата и аз го поглеждам, докато ме насочва вътре, но не получавам отговор. Нито признание, нито изражение, нито обяснение. Забелязвам, че рамото му се напряга и повдига, а гърдите му започват да се издуват. Поглежда около нас и все още се опитва да ме набута в колата.

— Джеси. – Непознатият женски глас откъсва вниманието ми от моя вцепенен съпруг към жената зад мен. Жената. Взирам се в нея объркано и усещам как ръката на Джеси ме стиска по-силно. Вече чувам и дишането му. Напълно съм озадачена, но успявам да я огледам. Прокарвам очи нагоре и надолу по тази непозната, която прекара голяма част от времето си в морския ресторант да гледа мен или Джеси, или нас. Не съм сигурна. Но колкото по-дълго я гледам, толкова по-ясно ми става всичко.

Джеси се опитва да ме премести, за да ме вкара в колата, но аз го отблъсквам, прекалено любопитна кого виждам.

— Ава, бебче, тръгваме. – Той не изисква, нито крещи по мен нетърпеливо въпреки неподчинението ми. От това ми се доплаква.

— Джеси, сине! – Жената пристъпва напред и страховете ми вече са потвърдени.

— Не можеш да ме наричаш така – казва Джеси сковано. – Ава, влизай в колата!

Влизам. Това беше потвърждението, което ми трябваше. Няма нужда да чувам

нищо друго, нито крясъци, нито обяснения. Това е майката на Джеси. Намествам се и гледам как съпругът ми обикаля колата от задната страна. Усещам тревога, когато виждам как майка му бърза, за да го пресрещне. Наблюдавам как поставя ръка на рамото му, а той я отърсва, чувам как го моли за възможност да говорят и после виждам как тя притиска тялото си към вратата на шофьора, за да му попречи да влезе в колата. Той мушва ръце в косата си. Болката по лицето му къса сърцето ми. Той няма да я отстрани със сила, което го оставя уязвим. Не мога да седя и да гледам как се мъчи, затова излизам и отивам при Джеси и майка му. В мен гори единствено решителност.

Заставам пред Джеси като щит и поглеждам майка му право в очите.

— Моля ви, махнете се!

Джеси се навежда през мен.

— Ти не трябваше да си тук. Защо си тук? – Гласът му е съсипан и разтреперан, както и тялото му. Усещам вибрациите да се процеждат в гърба ми. – Сега е сватбеният уикенд на Амалия в Севиля. Защо си тук?

Започва да ми просветва. Не прочетох достатъчно от поканата, за да видя датата и мястото, но Джеси очевидно го е направил. Защо иначе би ме довел тук, освен ако не е бил сигурен, че родителите му няма да са наблизо? Никога не би рискувал. Когато дойдохме, реших, че е странно, но не се задълбочих. Оказва се, че те са тук. И това причинява ужасен смут у Джеси.

— Баща ти – започва тя. – Сватбата беше отложена, защото баща ти получи сърдечен удар. Амалия се опита да се свърже с теб, след като ти не отговори на сватбената й покана.

Гърдите на Джеси се притискат към мен и знам, че ще заговори, което е добре, защото аз не мога да измисля какво да кажа. Зашеметена съм. Това е информационно претоварване.

— Тогава ми кажи защо Амалия се опита да се свърже с мен? Защо не го направи ти?

— Мислех, че ще отговориш на сестра си – отговаря тя бързо. – Надявах се да отговориш на обажданията на сестра си.

— Е, сгрешила си – изревава през рамото ми и аз трепвам. – Не можеш да правиш това с мен. Вече не, мамо. Влиянието ти вече провали живота ми и сега аз го оправям сам.

Тя трепва, но не се оправдава. Зелените й очи, които са същите като на Джеси, са замъглени и отчаяни. Толкова много мисли препускат в ума ми, но моята първа грижа е Джеси и очевидното му страдание. Майка му също страда, но вече не я харесвам, затова тя не е моя грижа.

— Близнаци – прошепва тя и протяга напред ръката си.

Замръзвам. Не мога да помръдна. Очите й изучават корема ми и виждам болката, гравирана по набръчканото й лице. Джеси ме дръпва и едва избягвам допира на ръката й. Това ме изтръгва от зашеметеното ми състояние и ме кара да преоценя ситуацията. Не ми отнема много време. Трябва да измъкна Джеси.

— Ава – изрича нежно в ухото ми. – Моля те, измъкни ме оттук!

Сърцето ми се къса на две.

— Моля ви учтиво – поглеждам към майка му, чиито очи все още са насочени към корема ми. – Махнете се!

— Това е още един шанс, Джеси! – Тя вече хлипа, но изобщо не изпитвам симпатия към нея. Джеси не говори. Остава неподвижен и тих зад мен. Мисля, че може да е изпаднал в транс и изобщо не съм изненадана. Тези няколко думи само подсилиха моята решителност и вместо със сълзи очите ми се изпълниха с гняв. Но не мога да си го изкарам на майка му.

Обръщам се и плъзвам длан под ръката на Джеси.

— Хайде! – казвам тихо и дръпвам ръката му. Той ме оставя да го поведа. За първи път го водя и го правя бързо. Решена съм да изведа съпруга си от тази ситуация, която го наскърбява. Виждала съм го такъв едва няколко пъти, но всеки път е свършвал с душевна мъка. Не съм подготвена да подложа него или себе си на още трудности във връзката ни.

Отварям пътническата врата и нежно го насочвам вътре, а той се гледа безцелно пред себе си. Облекчена съм, когато виждам майката на Джеси да минава пред колата, защото това значи, че мога да избързам и да скоча на шофьорската седалка. Първото, което правя, е да открия ключалката и да натисна копчето, а после претърсвам Джеси за ключовете. Никога не съм карала от противоположната страна на пътя, т.е. от лявата страна на колата, но сега не е времето да изпадам в паника за нещо толкова незначително. Паля DBS-а и едва поглеждам назад, когато давам на задна, после включвам на първа и тръгвам напред малко по-внимателно. Хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане и забелязвам един мъж да поема майката на Джеси в обятията си. Баща му.

Оглеждам пътя напред и забелязвам портите, но нямам време да изпадна в паника как да намеря картата, която ще ги отвори. Те сами се преместват и аз се отдалечавам от родителите на Джеси все повече. Поглеждам към него и не харесвам това, което виждам – смутен мъж, който се взира с празен поглед през прозореца и не показва никаква емоция. Щях да се чувствам по-добре, ако беше ядосан, но той не е. Единственото познато нещо са бръчката през челото му и зъбните колела на сложния му ум, които се въртят диво и неконтролируемо. Странно, тези дребни подробности ми предлагат някаква утеха. Но не и това, за което може би мисли.

Още един шанс ли? Това каза тя. Не мога да обвиня Джеси за този срив, не и когато майка му предположи, че всичко може да се оправи с раждането на неговите собствени близнаци. Това е жестоко и егоистично и никога няма да заличи годините тъга и предателство, които е преживял.

Тези бебета и аз сме единственият шанс на Джеси за щастие, а не възможност за родителите му да оправят грешките си. Ако тя смята да използва бебетата ми като някаква семейна терапия, трябва да помисли отново.

Нямам представа къде отивам, но успявам да накарам Джеси да ме упъти. Познатият аромат на Рая най-после ме кара да се отпусна напълно, докато карам по павираната алея към вилата. Джеси излиза от колата, тръгва към верандата и ме оставя да го следвам неуверено. Не знам какво да правя. Знам, че няма да говорим, затова трябва да направя това, което ми подсказва инстинктът, тоест просто да бъда до Джеси. Не да измъквам информация, за да успокоя любопитния си ум, нито да тропам с крак и да настоявам за отговори. Вече знам какво трябва да направя и знам, че родителите му са повлияли на живота му прекалено много. Сега той го оправя съвсем сам, точно както каза, и аз трябва да му позволя да го направи.

Следвам го във вилата и го намирам да стои в средата на стаята. Приближавам тихо зад него, но той не трепва, когато пъхвам ръка в неговата. Знае, че съм близо, както винаги. Повеждам го към спалнята и започвам да разкопчавам ризата му. Между нас не прескача сексуално напрежение, нито споделяме тежко, отчаяно дишане. Аз просто се грижа за него.

Главата му е отпусната и той е напълно унил, но ми позволява да го съблека и накрая застава пред мен гол и мълчалив. Опитвам се да го отведа до леглото, но той стои твърдо и ме обръща с гръб към себе си, после разкопчава роклята и я измъква през главата ми, като ме кара да вдигна ръце. Оставям го да го направи, за да го измъкна от меланхолията му, затова стоя тихо, докато разкопчава сутиена, а после коленичи и смъква бикините ми. Повдига ме към тялото си. Обкрачвам хълбоците му с крака и той се намества на леглото с гръб, опрян на таблата, така че седя в скута му и се притискам към гърдите му. Не е готов да остави място между двама ни, което ми харесва. Обгръщаме с ръце, като ме притиска към себе си, носът му е в косата ми, а пулсът му е бавен и стабилен под ухото ми. Това е единственото, което мога да направя, и ако е нужно, ще го правя до деня, в който умра.