— Приятен ден, бебче! – Завърта ме отново и шляпва дупето ми, после ме отвежда до арката на кухнята. – Погрижи се жена ми да си изяде закуската, Кати!

— Добре, момчето ми. – Кати махва с бъркалката за яйца над главата си, но не се обръща.

— Ще се видим по-късно. И не забравяй да говориш с Патрик! – Излиза, без да чака потвърждение, че наистина ще говоря с Патрик. Знам, че времето ми за това е изтекло.

— Ава, изглеждаш толкова добре – провиква се към мен Кати от другия край на кухнята. – Цялата сияеш и си свежа.

— Благодаря, Кати! – Усмихвам се на нейната любезност, но се чудя дали просто не се опитва да ме накара да се чувствам по-добре. – Може ли да взема закуската си с мен? Малко закъснявам.

— Разбира се. – Започва да я опакова. – Добре ли прекарахте?

Усмивката ми се разширява и аз приближавам, за да взема закуската си.

— Прекарахме чудесно – казвам, защото наистина е така въпреки последната ужасна вечер.

— Толкова се радвам. И двамата се нуждаехте от почивка. Кажи ми, бисквитите вършат ли работа?

— Да.

— Знаех, че ще подействат. И близнаци! – Напъхва закуската в чантата ми и хваща бузите ми. – Осъзнаваш ли какъв късмет имаш?

— Да – отговарям и наистина го мисля. – Трябва да тръгвам.

— Да, да, върви, скъпа! Аз ще започвам с прането.

Оставям Кати да сортира бели и тъмни дрехи и се качвам на асансьора, след като набирам новия код. Бързо се озовавам във фоайето на „Луссо”, където виждам как Кейси сортира пощата.

— Добро утро, Кейси! – поздравявам, докато подминавам.

— Госпожо Уорд! Върнахте се! – Настига ме, докато се отправям към яркото слънце навън. – Добре ли прекарахте?

— Кейси, няма нужда да ме наричаш „госпожо Уорд”. Ава ще свърши работа. Прекарахме страхотно, благодаря! – Слагам слънчевите си очила и вадя ключовете от чантата си. – Харесва ли ти новата работа?

— Повече, след като се върнахте.

Заковавам на място.

— Моля?

Той се изчервява ужасно и започва да си играе с писмата в ръката му.

— Това прозвуча зле. Съжалявам. Просто… Знаехте ли, че сте единствената жена в сградата?

— Така ли?

— Да. А тези богати бизнесмени не казват и дума. Просто изгрухтяват към мен или отправят искания по телефона. Вие сте единствената, която отделя време да говори. Благодарен съм ви, това е.

— О, добре – усмихвам се на неудобството му. – Имаш предвид богати бизнесмени като съпруга ми ли?

Той се изчервява още повече.

— Добре, сега вече сам си копая гроба – засмива се неудобно. – Просто е хубаво отново да видя весело лице тук.

— Благодаря – усмихвам се и той ми се усмихва, а сините му очи проблясват. – По-добре да вървя.

— Разбира се. Ще се видим по-късно – отдръпва се, после се обръща и се отдалечава небрежно към бюрото си. Трябва да раздвижа задника си. Днес е първият ми ден отново на работа, а ще закъснея. Би било хубаво все пак да съм в списъка с добрите служители на Патрик.

Дори не забавям крачка, когато излизам от „Луссо” и виждам, че Джон ме чака. Той също не свива рамене извинително, както обикновено. Очаквах това.

— Как си, Джон? – Радвам се да го видя отново. Липсваше ми големият дружелюбен мъж.

— Всичко е наред, момиче – избоботва той и тръгва след мен към пътническата седалка. Скачам вътре и закопчавам колана. Гледам намръщено как Джон се настанява до мен. – Няма ли да възразяваш днес? – пита, а гласът му е закачлив.

— Мисля, че бих подписала смъртната си присъда, ако го направя – отговарям сухо.

Джон се смее и намества голямото си тяло на седалката, а после пали рейндж ровъра.

— Радвам се. Имах изрични указания да те пренеса на ръце възможно най-внимателно, ако упорстваш. – Поглежда към мен през черните си очила. – Не исках да се стига до това, момиче.

Ухилвам му се.

— Значи вече си назначен за мой телохранител? – Знам, че ако има някой, на когото Джеси може да ме повери, това е Джон. Шегувам се, разбира се, не е възможно Джон да се радва, че ще ме вози до работа всеки ден.

— Ако това прави копелето щастливо, ще го правя. – Джон се измъква от паркинга. – Ти и бебетата добре ли сте? – Задържа погледа си на пътя.

— Да, но сега вече сме трима, които могат да разстройват Джеси – оплаквам се.

— Откачено копеле! – Той се смее, разкривайки златния си зъб. – Как се чувстваш?

— Имаш предвид като бременна или след инцидента? – Задържам погледа си върху него, за да преценя реакцията му. Искам да знам дали има някакво развитие, след като заминахме.

— И двете, момиче – не казва нищо повече.

— Добре и по двете точки, благодаря. Някакви новини за колата на Джеси? – скачам право на въпроса. Достатъчно удобно се чувствам с Джон, за да изтърся каквото искам.

— Нищо, за което да се тревожиш – отговаря хладно. Може да се чувствам достатъчно добре, като задавам въпроси, но трябва да си напомня, че Джон не се чувства достатъчно добре да ми отговаря. Няма да получа нищо от него. – Как беше в Рая? – пита в очебийна тактика за смяна на темата.

— Райско – замислям се, – докато не се сблъскахме с родителите на Джеси. – Не съм сигурна дали трябва да разгласявам това, но вече го казах и ако съдя по изражението, което проблесна по вечно хладното лице на гиганта, съм го шокирала. Кимвам с глава, за да потвърдя, че е чул правилно, и лъскавото му чело се набръчква над очилата. – Сватбата на Амалия е била отложена, защото бащата на Джеси е получил сърдечен удар – продължавам. Джон сигурно е наясно със сватбата, с поканата и с това, че родителите на Джеси живеят близо до Рая. Той винаги е бил тук според Джеси.

— Хенри е получил сърдечен удар? – пита изненадан. – И какво стана?

— Какво стана ли?

— Да. Говориха ли? Как го прие Джеси? – Джон изглежда много любопитен, което разпалва моето собствено любопитство.

Разказвам всичко.

— Джеси направи публично изявление в ресторанта, където седяхме. Каза на целия скапан свят, че сме женени и очакваме близнаци – спирам и оставям Джон да укроти внезапния си пристъп на смях. – Една жена не спираше да се взира в мен и когато попитах Джеси дали я познава, той започна да се държи странно и ме измъкна от ресторанта. Майка му ни намери при колата и започна да дрънка за близнаци. Джеси е бил близнак. – Гледам как Джон кимва замислено с глава. Какво заключение прави от всичко това?

— Това ли беше?

— Да. Измъкнах го от нея. Той беше толкова разстроен.

— А после не пи ли?

— Не – въздъхвам, – но имам чувството, че щеше, ако не бях там. – Продължавам да виждам като видение лицето му и това как свърши в пиянски гуляй и бичуване. – Ти познаваше ли ги?

— Не всъщност. Не задавам въпроси.

Кимвам на себе си. Знам, че Джон е бил там винаги и е бил най-добрият приятел на Кармайкъл, така че сигурно знае повече, отколкото показва.

— Как е Сара?

Той се премества на седалката и обръща заплашителното си лице към мен.

— По-добре, отколкото беше.

Отпускам се в седалката. Нямам какво повече да кажа, затова млъквам, разопаковам геврека си и оставям Джон да ме откара до офиса в мълчание.

* * *

Звучно въздишам, когато Джон отбива на бордюра.

— Какво има, момиче?

Събирам чантата си и излизам от колата, преди да се опитам да убедя Джон да ме откара в имението.

— Време е да съобщя на шефа си за един определен датски клиент.

— О! – казва Джон бавно. – Късмет!

Мисля, че се оплезвам на саркастичния мръсник. Късмет ли?

— Да, благодаря, Джон – отвръщам саркастично. Чувам как дълбокият баритонен смях затихва, когато тръшвам вратата. Поемам дълбоко въздух, за да си вдъхна смелост, и влизам в офиса. Никога не ме е било страх да се върна на работа, но сега се ужасявам.

Писъкът на Том е първото, което чувам.

— Боже мой! Ава!

После чувам Виктория.

— Еха! Ти имаш истински тен!

После виждам Сали, която отново блести.

— Ава, изглеждаш толкова добре.

Тогава забелязвам бюрото си и се заковавам на място. Балони… навсякъде. С бебета по тях. На бюрото ми има и пакет памперси и един наръчник „Как да” за бъдещи майки. Но най-лошото от всичко и аз го вдигам, за да проверя дали виждам правилно, е чифт гигантски дънки за бременни, които лежат върху облегалката на стола ми, или по-скоро покриват стола ми напълно. Все едно случката с роклята, която не ми става, и липсата на секс за разсънване не бяха достатъчно депресиращи, та сега ми се напомня, че ще приличам на кит. Наистина е казал на всички. Ще го убия.

— Знаех си! – Том припка към бюрото ми. – Знаех си, че си бременна. Но близнаци! Боже, толкова е вълнуващо! Ще кръстиш ли едното на мен?

Разкарвам дрехата за бременни и се тръшвам на стола. Тук съм от две минути и вече ми е достатъчно. Две бебета означават двойно вълнение, както и двойно натрупване на тегло и двойна тревожност.

— Не, Том.

Той ахва драматично.

— Какво му има на името Том?

— Нищо – свивам рамене. – Просто няма да кръстя никое от бебетата си така. – Той изсумтява възмутено и се отдалечава, без дори да ме поздрави.

— Честито, Ава! – Сали се навежда и ме прегръща. Знам, че мога да разчитам на Сал. – Кафе?

— Моля те! Три захарчета. – Прегръщам я и страхотните цици на Сал се отриват в лицето ми заради седналата ми позиция. – Как си ти, Сал?

— Удивително! – Тръгва с танцова стъпка към кухнята. Бързо правя заключение, че любовният живот на Сал сигурно отново е на ниво.

— Къде е Патрик? – задавам въпроса, без да се обръщам към никого, защото вече никой не стои при заразеното ми с бебета бюро. Том се цупи в другия край на офиса и очевидно ме пренебрегва, а Виктория се е замечтала, докато ме зяпа. – Ехо! – размахвам ръка към нея.

— О, извинявай! Просто се чудех как би нарекла този нюанс.

— Какво?

— Тенът ти. Бих казала, че е дълбоко бронзово. – Записва нещо и знам, че е „дълбоко бронзово”. – Е, сега бебета, а?

Обиждам се от тона й.

— Да – краткият ми сопнат отговор я кара бързо да повдигне глава от бележника. Отмята дългите руси кичури зад рамото си и се усмихва. Ако се преструва, значи върши страхотна работа.

— Честито, Ава!

— Благодаря – усмихвам се, но не се справям добре. – И благодаря за всичко това – соча балоните, които се носят над главата ми.

— Заслугата е на Том. – Връща се на бюрото си.

— Благодаря, Том. – Хвърлям един молив през офиса и го улучвам отстрани на главата. Моливът накривява очилата му и Том ахва сепнато. – Съжалявам – стискам устни, за да спра смеха си.

— Тормоз на работното място! – изграчва той и аз губя битката. Започвам да се треса в стола си, когато Сали поставя кафето пред мен намръщена, а после се обръща да види на какво се смея. Тя също започва да се смее.

— Къде е Патрик, Сал? – питам, след като не съм получила отговор от Виктория.

— Ще дойде по обед – отговаря Сал. – Не се завърта много тук напоследък.

— Така ли?

Поклаща глава, но не казва нищо повече и се връща към купчината фактури при шкафа с папките.

— Ава – започва Том, като изправя модерните си очила. – Трябва да се обадиш на Рут. Звъня вчера, търсеше те.

Смехът ми бързо стихва. Забравила съм за обожателката си.

— Какво каза тя? – питам небрежно. Започвам да ровя в чантата си за телефона, когато ми хрумва, че все още не е включен. Изключен е от четвъртък сутринта, когато Джеси го прибра.

— Не много. – Том оправя тюркоазената си вратовръзка. – Всичко е наред с работата. Отидох на срещата ти с нея в четвъртък, но тя не беше впечатлена да ме види.

Свивам се в стола си и трепвам, когато телефонът ми се съживява в ръката ми и веднага започва да ме известява за десетки пропуснати обаждания, съобщения и имейли. Пресявам ги и отговарям на съобщението: „Добре дошла у дома!” на Кейт и на майка ми: „Обади ми се, щом се установиш!”, после продължавам с пропуснатите обаждания от Рут. Единайсет са, но въпреки обстрела от обаждания от моята клиентка лесбийка двете пропуснати от Микаел карат сърцето ми да забие по-бързо. Не мога повече да отбягвам това и за първи път сядам и се замислям сериозно кой може да е отговорен за упояването ми и за опита да ме избута от пътя. А после и за мъртвите цветя. Те бяха от жена, не се съмнявам и за миг, което ме води до същото заключение: Микаел не може да е отговорен. Той е бизнесмен, при това уважаван. Да, обаче остава записът от охранителните камери. Може би инцидентите не са свързани. Залагам на Корал или може би на Сара. Но цветята дойдоха след извинението на Сара. Както й преследването с колата. Тя все още ли играе игри? Пускам телефона на бюрото. Мозъкът ми тръпне.

Въртя молива си и обмислям какъв да е следващият ми ход. Не ми отнема много време. Хващам телефона и набирам Микаел. Дори не чувам да звъни, преди спокойният му глас с лек акцент да прозвучи по линията.