Повдига глава и ми се мръщи.

— И кога ще получа съпругата си само за себе си? Кога ще мога да я обичам?

— Ти винаги ме обичаш. Когато не работя, съм с теб. А когато съм на работа, ти ми се обаждаш и ми пращаш съобщения достатъчно често, така че технически съм свързана с теб цял ден. – Трябва да подходя внимателно и към този проблем. Джеси е неотстъпчив.

— Искам да напуснеш. – Цупи се и аз поклащам глава както всеки път, когато го предлага. Още не сме стигнали до етапа с настояването, но това не значи, че няма да го достигнем. Всъщност е съвсем сигурно и вероятно това ще стане, когато Микаел надигне грозната си глава. – Отдай се на почивка! – настоява той.

— Как мога да го направя, ако съм постоянно прикована за теб?

Хълбоците му се притискат към слабините ми и така ме кара рязко да поема въздух.

— Добре. Тогава се отдай на удоволствията! – Хили ми се коварният задник и подозирам, че на хоризонта се задава вразумяващо чукане. Бих се радвала да ме обладае силно. Би било приятна промяна след последните няколко седмици нежен Джеси.

— Уорд, няма да ме имаш сега. Все едно, трябва да слезем долу, преди мама да дойде да ни търси.

Поглежда ме и въздъхва.

— Майка ти е истински трън в шибания ми задник.

— Не я дразни тогава! – Смея се.

Той се отмества от мен и ме дръпва към ръба на леглото.

— Тя трябва да разбере кой командва тук – казва откровено и започва отново да ми слага белезниците.

Веселото ми настроение расте.

— Разбира се, че ти командваш. – Опитвам се да освободя ръката си от хватката му, но тракането на метал скоро ми дава да разбера, че вече е успял да ме закопчае. Поглеждам към него. Той ми се усмихва дяволито.

— Съжалявам – разтърсва китките ни и изтръгва още едно дрънкане на белезниците. – Кой командва?

Мръщя му се.

— Може да командваш днес – отмятам косата си през рамо и нагласявам диаманта.

— Държиш се много разумно – казва той тихо. Навежда се и завладява устните ми. Сграбчвам рамото му и поглъщам езика му и усещам как се разлива топлината на голямата му длан, придържаща тила ми. – Хммм… Вкусът ти е възхитителен, госпожо Уорд. Готова ли си?

Отърсвам се.

— Да. – Аз съм задъхана и разгорещена.

Погледът му се спуска към корема ми и ръката му бавно се вдига. Продължава да го прави. Само потвърждава всичко, което вече знам, но ме кара да се чувствам невероятно неудобно. Това е най-голямото ми бреме. Не искам бебе.

Трепвам, когато ръката му ме докосва, и той замръзва, пръстите му се отпускат върху корема ми. Не знам защо се случи това. Той не вдига поглед, просто чака няколко секунди в мълчание, после разперва пръсти и прави големи кръгове по корема ми. Иска ми се да спре да го прави. Никой от нас не е говорил за това, но темата не може да бъде отбягвана още дълго. Сигурно усеща липсата ми на ентусиазъм.

Отдръпвам се и отпуска ръката си.

— Хайде, тогава! – не мога да го погледна. Тръгвам към вратата, но скоро спирам, тъй като Джеси не тръгва след мен. Металът на белезниците се врязва в плътта ми и трепвам леко.

— Ще говорим ли за това, Ава? – пита той рязко.

— За какво да говорим? – Не мога да го направя, не и на сватбата ми. От седмици обикаляме около темата и този път аз отбягвам разговора. Осъзнавам, че отказвам да приема това, но то се стоварва все по-тежко върху мен с всеки изминал ден. Възможно е да съм бременна.

— Знаеш какво.

Задържам погледа си, забит в пода, без да знам какво да кажа. Времето сякаш забавя хода си, неловкото мълчание между нас се увеличава и точно когато го чувам да поема шумно въздух, за да говори, щом като аз явно няма да го направя, вратата се отваря с гръм и майка ми нахлува в стаята. Никога не съм се радвала да я видя повече, но се съмнявам, че това ще подобри търпимостта на Джеси към нея.

— Може ли да попитам – започва тя строго. – Защо вие двамата просто не избягахте някъде, за да се ожените? Имате гости долу, храната е сервирана, а на мен напълно ми писна да тичам и да се опитвам да ви контролирам.

— Идваме – дръпвам белезниците, но Джеси не помръдва.

— Ще дойдем след няколко минути, Елизабет – отвръща Джеси рязко.

— Не, идваме – споря и тихо го умолявам да остави в този момент тази тема. Извръщам умоляващи очи към него и той поклаща глава с въздишка. – Моля те! – казвам тихо.

Ръката му се заравя в косата му от безсилие и челюстта му се стяга свирепо. Не е щастлив, но отстъпва и ми позволява да го издърпам от стаята. Не мога да повярвам, че е избрал днешния ден от всички възможни, за да ме притисне да говорим за това. Днес е сватбата ми!

Тръгваме надолу. Мълчанието между нас остава неловко, но майка ми не забелязва. Чувствам се бясна. Защо днес?

ТРЕТА ГЛАВА

Лятната стая изглежда невероятно. Теса е свършила превъзходна работа само с бяло и зелено. Има бяло навсякъде, прошарено от зелени листа сред купчините кали, украсяващи всяко празно пространство. Столовете са облечени в бяла органза, с големи зелени панделки, вързани на гърба, а по масите са пръснати листа от папрат. Високи стъклени вази, пълни с кристално чиста вода и с високи кали, са разположени по масите.

Семпла, подценена елегантност.

Изкарах три ястия без вино, играх си със салфетката и разговарях с всеки, който се приближи до мен. Направих всичко, за да избегна погледа на Джеси. Джон изнесе мила реч като кум, която наистина беше кратка. В нея нямаше и намек за миналото им като приятели, не се споменаваше чичо Кармайкъл или как са се запознали. Мълчаливият мъж не направи изключение заради ролята си и никой не се присмя на липсата на хумористични забележки или на дължината на речта му. Джон не се шегува, въпреки че сякаш намира отношението на Джеси към мен за много забавно.

И татко. Готова съм да се разплача, докато го гледам как се бори с бележките си. Отдава се на спомени за младостта ми, уведомява всички за всяка моя палава постъпка, а после им разказва за онзи път, когато ме хванаха да крада бонбон в магазина и аз изядох доказателството.

Вдига чаша и се обръща към нас:

— Джеси, късмет! – казва сериозно и предизвиква смях у всички наши гости и огромна усмивка у Джеси, който също вдига чаша, а после се изправя, като държи ръката си надолу, за да не дърпа китката ми. Гостите ръкопляскат на татко, докато той сяда и обръща уискито си, а мама разтрива рамото му с усмивка.

Джеси поставя водата си на масата и се обръща към мен, като пада на колене и поема ръцете ми в своите. Изправям гръб и набързо оглеждам гостите. Забелязвам, че вниманието на всички е насочено към нас. Защо този мъж не може да играе по правилата?

Палците му правят бързи кръгове по дланите ми, а после той се заиграва с пръстените ми, като ги намества внимателно. След това повдига великолепните си зелени очи към мен и аз съм заслепена от трепкащите зелени езера на очите му, които излъчват чисто щастие. Аз го правя щастлив. Но сега се е запънал и иска да говорим за възможността да съм бременна. Толкова дълго се борих, за да накарам този мъж да започне да говори с мен, а сега аз съм тази, която заобикаля темата. Аз бягам от проблема, а това е проблем, който той създаде.

— Ава – казва той тихо, но не се съмнявам, че цялата зала може да го чуе. Тишината е пронизителна. – Моето красиво момиче. – Усмихва се благо. – Цялата моя. – Навежда се и ме целува сладко. – Няма нужда да се изправям и да обявявам на всички тук колко много те обичам. Нямам интерес да задоволявам любопитството на когото и да е било. Освен на теб.

В гърлото ми се оформя буца, а едва е започнал.

Въздъхва.

— Ти напълно ме завладя, бебче. Ти ме погълна и ме удави в своята красота и със своя дух. Знаеш, че не мога да съществувам без теб. Ти превърна моя свят в едно невероятно място. Накара ме да искам живот, който си струва – живот с теб. Нуждая се само от теб, да те гледам, да те слушам и да те усещам. – Пуска ръцете ми и приглажда с длани бедрата ми. – Обичам те.

Съсипана съм. Мама е съсипана. Всички в стаята са съсипани. Със зъби стискам долната си устна, за да спра хлипането. Задушавам се от буцата в гърлото ми и очите ми се пълнят със сълзи, докато гледам надолу към красивото лице на Джеси – моят непредвидим съпруг, който просто продължава да ме опустошава емоционално и физически.

— Трябва да ми позволиш да направя всичко за теб, Ава. Трябва да ми позволиш да се грижа за теб винаги.

Чувам тихото хлипане на мама и не мога да спра моето. Не и в този момент. Преди той ме парализираше с докосването си. Сега вече ме парализира и с думите си. Обречена съм да живея парализирана от удоволствие, разтопена от нежност и залята от спиращи сърцето емоции. Той ще съсипва емоционалното ми равновесие навсякъде и по всяко време.

— Да – прошепвам.

Той кимва и изпуска дълга въздишка, после се изправя и ме придърпва към тялото си. Обгръща ме със свободната си ръка и стиска силно. Лицето ми попада право във врата му и аз вдишвам. Свежият му ментов аромат ме кара да затворя очи с доволна въздишка. Трябва да се стегна и да започна да мисля как ще се справя с това. Проблемът няма да си отиде, независимо колко силно ми се иска.

Тихата стая вече не е тиха. Когато се отдръпвам от Джеси, виждам, че хората са се изправили и из стаята отекват почтителни ръкопляскания. Трябва да съм засрамена, но не съм. Джеси току-що говори така, сякаш сме сами, и доказа, че наистина не му пука къде е и кой е около него. Когато и където иска, както винаги е било и както винаги ще бъде.

Мама се приближава и обгръща с ръце Джеси.

— Джеси Уорд, обичам те – казва тя в ухото му, докато той я държи с една ръка, – но, моля те, махни тези белезници от дъщеря ми!

— Няма да стане, Елизабет.

Тя го пуска и го тупва по рамото. После се приближава Кейт.

— Боже мой! Искам да целуна краката ти.

Извъртам очи. Ръката ми за малко да бъде изтръгната, докато хората поздравяват моя невротичен бивш плейбой за малката му реч. Това е нашата сватба, а аз не искам да съм тук. Всички тези хора, включително Кейт и майка ми, стоят на пътя ми. Искам Джеси само за себе си, но гостите за вечерното парти пристигат, така че няма да ходим никъде.

След като съм целуната по бузата милион пъти и Джеси е стиснал ръката на всеки, тръгваме към изхода на лятната стая.

— Ава?

Обръщам се и виждам брат ми зад нас. Почти ми се иска да не беше идвал. Това е мъчително за него и ме боли да го гледам. Свеждам очи към китката си и започвам да се чудя как да убедя Джеси да ме освободи. Той не го направи за майка ми и се съмнявам, че ще го направи за брат ми. Знам, че Дан е резервиран към съпруга ми и той е наясно с това. Обръщам очи към Джеси и виждам, че ме наблюдава. Знае какво искам и съм сигурна, че не е доволен, но все пак бърка в джоба си и вади малък ключ.

Без да каже и дума, ме освобождава от белезниците и ги оставя да висят на неговата китка.

— Върви! – казва тихо и хвърля заплашителен поглед към Дан.

Брат ми му отправя също толкова предупредителен свиреп поглед. Нямам нужда от това, не и от двамата най-важни мъже в живота ми. Знам защо Дан е предпазлив, въпреки че не знае цялата история, и знам адски добре защо Джеси е. Дан е заплаха. Той е мой брат, но все пак е заплаха. Или поне в очите на Джеси.

Навеждам се и го целувам по бузата. Усещам как ръката му се плъзва около хълбока ми и приглажда дупето ми. Джеси откъсва поглед от Дан и се втренчва в устните ми.

— Не се бави! – казва. Пуска ме и тръгва към бара.

— Хайде! – Протягам ръка към Дан. Той я поема и ме оставя да го поведа към градините.

Мълчим в началото, докато се скитаме по застланата с чакъл пътека покрай тенис кортовете, и се озоваваме сред дърветата. Ниското вечерно слънце се бори с короните на дърветата и пръска светли лъчи по земята пред нас. И двамата имаме какво да кажем, но никой не прави първия ход, затова насочвам вниманието си към петната светлина, които танцуват в краката ми. Никога не сме изживявали това преди. Между нас никога не е имало неудобство, но сега то си наваксва за пропуснатите години. Сега наистина се чувстваме неудобно.

Пускам ръката на Дан и повдигам роклята си, за да прескоча голям клон, но закачам токчето си и се олюлявам леко.

— Ох!

— Внимавай! – Дан сграбчва лакътя ми, за да ме задържи. – Не мисля, че тези обувки са създадени за разходки – казва остроумно с лека усмивка.

Отпускам се.

— Не. – Смея се и се изправям.

— Ава… – започва и млъква.

Поглеждам го уморено.

— Просто го кажи, Дан! Просто кажи това, което си умираш да кажеш, откакто срещна Джеси!

— Добре. Не го харесвам.

Присвивам се леко. Почти не го познава.

— Добре. – Смея се с неудобство. – Не мислех, че ще си толкова прям.