— Трябва да отидеш – потвърждавам с усмивка. – Трябва да рискуваш, Кейт. Мисля, че ще се изненадаш накъде ще те поведе Сам.

— Така ли?

— Наистина. – Усмихвам се, хващам моята обикновено толкова самоуверена приятелка в ръцете си и изстисквам цялата несигурност от нея. – Моля те, иди и говори с него! И му дай възможност и той да говори!

— Добре – съгласява се. – Ще го направя. – Избутва ме и се прави на възмутена. –

Стига с лигавите глупости!

— Разбира се, аз съм виновна. – Обръщам се и заставам до Кейт пред огледалото и двете започваме да трием грима изпод очите си.

— За какво мислиш, че говорят Джеси и Дан? – Въпросът на Кейт ми напомня бързо, че са сами.

— Не знам – казвам намръщена, но подозирам, че знам. – Ще отида да разбера. Добре ли си?

— Направо фантастично! – Целува бързо бузата ми и излиза от тоалетните, като тръгва надясно към бара, а аз се отправям към кабинета на Джеси.

Нахлувам вътре с почти затворени очи, сякаш ги предпазвам да не видят брат ми подпрян до стената за гушата. Но той не е. Двамата са в същата седнала позиция като последния път, когато ги видях – Джеси отпуснат в стола си, а Дан с гръб към мен.

— Защо взимаш пари от Джеси? – питам нападателно в опит да накарам и двамата да видят, че съм сериозна. Определено не бъркам повдигането и напрягането на раменете на Дан. Може и да е разкрил заведението на Джеси, но аз разкрих тази малка спогодба, въпреки че не знам за какво е или дори дали искам да знам. Но това не ми пречи да го притисна. – Ще ми отговориш ли?

Дан не, но Джеси ми отговаря.

— Ава, казах ти да стоиш мирна.

— Не говоря на теб! – контрирам безстрашно, което го предизвиква да се намръщи.

— Е, аз говоря на теб – възразява той.

— Млъкни! – Приближавам бюрото и смушвам Дан в гърба. – Мълчиш. Нищо ли няма да кажеш?

— Виждаш ли с какво си имам работа? – Дланите на Джеси се протягат към небесата безнадеждно. – Шибан трън в задника.

Намръщвам се на Джеси и удрям брат ми по рамото.

— Говори! Какво става?

— Разорен съм – казва Дан тихо. – Без пари, без цент, както искаш го наречи. Джеси се съгласи да ми помогне.

— Ти си го помолил за заем? – изтърсвам невярващо. Това е безочливо, като се има предвид какво беше отношението му към съпруга ми.

— Не, той предложи, и то без да ми поставя никакви условия… Или поне допреди десет минути.

— Ти подкупваш брат ми? – прехвърлям погледа си към Джеси. – Платил си му, за да си мълчи?

— Не. Заех му пари и добавих една малка клауза към договора по-късно.

Ужасена съм, но се чувствам и глупаво облекчена. Джеси каза, че родителите ми няма да разберат, и се грижи да спази обещанието си.

— Ами училището по сърф? И защо не попита мама и татко? Тя щяха да ти заемат пари.

— Не говорим за няколко паунда, Ава. Затънал съм до ушите. Взех огромен заем, за да платя моята част от бизнеса, а партньорът ми избяга с парите. Прецакан съм.

Присвивам се.

— Защо не каза нищо?

— Ти как мислиш? – Изглежда истински унижен. – Бях объркан, Ава. Нищо не ми е останало.

Отново стрелвам поглед към Джеси, който седи съвсем тихо, но ме изучава внимателно.

— Колко? – питам. Въпросът ми кара съпругът ми да изглежда така, сякаш му е изключително неудобно, а Дан се помръдва в стола си до мен, което може да значи само едно. Знам, че не говорим за няколко хиляди. – Пет хиляди? Десет хиляди? Кажи ми!

— Само няколко. – Дан се намесва, преди Джеси да може да ми каже сам. Не му вярвам и за миг.

— Джеси? – притискам и го приковавам на място с решителен свиреп поглед. Трябва да знам колко е закъсал брат ми.

Очите му се откъсват от моите за няколко мига и аз се насочвам към Дан, но Джеси поема дълбоко въздух и започва да разтрива слепоочията си.

— Съжалявам, Дан. Няма да я лъжа. Двеста, бебче – казва с дълга въздишка и продължава да облекчава напрежението си. Мисля, че и на мен ми трябва разтриване на слепоочията. Надявам се, че под двеста той има предвид паунда, но знам, че напразно се надявам. Олюлявам се леко назад шокирана и Джеси веднага се спуска към мен. Изглежда бесен.

— Проклятие, Ава! – Задържа ме на място за раменете. – Добре ли си? Замаяна ли си? Искаш ли да седнеш?

— Двеста хиляди! – крещя. – Що за банка дава в заем двеста хиляди? – Отърсвам се от Джеси и от шока и сега мога да възприема информацията, а неверието ми се превръща в гняв. – Добре съм!

— Не ме избутвай, Ава! – вика ми той, хваща ме за лакътя и ме повежда покрай бюрото, после ме избутва нежно върху масивния офис стол. – Не се тревожи, жено! Не е здравословно.

— Кръвното ми е добре! – сопвам се сприхаво, но подозирам, че вероятно е изхвърчало през покрива. – Двеста хиляди? Никоя банка с всичкия си няма да даде такъв заем за сърф училище! – Австралийските банки би трябвало да работят също като британските. Биха се изсмели в лицето на всеки, който иска такава сума. Колко ли може да струват няколко дъски за сърф?

— Не, права си. – Дан се свива още повече на стола си, сякаш се опитва да изглежда по-дребен. Това е признак как се чувства – дребен и глупав. – Но един лихвар би го направил.

— Боже! – Скривам с длани лицето си. Знам как действат лихварите, не че съм имала удоволствието лично. – Какво си мислил? – Усещам как Джеси ме разтрива с длани по гърба ми, за да се успокоя, но това изобщо не ме успокоява.

— Не мислех, Ава – въздъхва Дан.

Откривам лицето си, за да види разочарованието по него. Мислех, че е умен.

— Това ли е причината да се прибереш у дома?

— Те ме търсят. – Съкрушеното лице на Дан къса сърцето ми. – Не можеш да се измъкнеш и да не платиш нещо такова.

— Ти каза, че се справяш добре – напомням му, но не получавам обяснение, а само свиване на рамене. – Просто остани тук! – Сядам напред в стола. – Не се връщай! – чувам тихия смях на Джеси и виждам леката усмивка на Дан. Двете реакции ми показват, че не взимат решението ми на сериозно. Също така показват, че и двамата намират наивността ми за мила. Но аз не виждам проблем. Австралия е на другия край на планетата.

— Ава – Дан също сяда напред, – ако не се върна, те ще дойдат тук. Вече бях предупреден и им вярвам. Няма да подложа мама, татко или теб на риск, а… – Дан е прекъснат насред изречението от покашляне над рамото ми, при което той поглежда към Джеси. Няма нужда да се обръщам, за да знам какво е изражението на лицето на съпруга ми. Дан продължава: – Тези хора са опасни, Ава.

Главата ме боли, а ръката на Джеси ме разтрива все по-здраво. Отпускам се назад в стола и поглеждам към Джеси.

— Ти не можеш да депозираш толкова много пари в банкова сметка. Това не е ли пране? Не искам да се замесваш в това, Джеси – чувствам се ужасно да го кажа, като се има предвид, че брат ми е в ужасна ситуация и Джеси е единствената му надежда, но имаме достатъчно наши проблеми и без Дан да добавя неговите към тях.

Джеси ми се усмихва.

— Наистина ли мислиш, че бих направил нещо, с което да подложа теб и бебетата ми на риск? – кимва към корема ми. – Прехвърлям достатъчно пари в сметката на Дан, за да се върне в Австралия. Имам данните на офшорна сметка, където ще прехвърля двеста хиляди. Няма да знаят откъде идват парите, бебче. Не бих го направил иначе.

— Наистина ли? – Искам да съм сигурна.

— Наистина – вдига вежди и се навежда да целуне бузата ми. – Има начини. Довери ми се! – Самоувереността му ме кара да се чудя дали не го е правил и друг път. Изобщо няма да се изненадам.

— Добре – отстъпвам и го оставям да ме целуне, но после леко го избутвам. – Благодаря ти.

— Не ми благодари! – предупреждава сериозно.

Поглеждам през бюрото към брат ми, който забележимо се е отпуснал.

— Благодари ли на съпруга ми? – питам. Внезапно се чувствам малко засегната.

— Разбира се – отвръща Дан обиден. – Не съм искал, Ава. Дойдох да се помирим. Съпругът ти беше направил проучване – тонът на Дан не би трябвало да е обвиняващ, като се има предвид, че зависи от помощта на Джеси, за да се измъкне от кашата, но е.

— Така ли? – обръщам очи нагоре. – Направи ли го?

Джеси едва не извърта очи, сякаш ме мисли за глупава, задето сама не съм се сетила, че нещо не е наред.

— Познавам кога един човек се е забъркал в нещо, Ава.

— О! – прошепвам. Това е прекалено. Чувствам се изтощена. – Може ли да се прибираме? – питам.

— Съжалявам – Джеси ме вдига от стола и бързо оглежда тялото и лицето ми. – Пренебрегнах те.

— Добре съм, само съм уморена – въздишам и обръщам изтощеното си тяло към Дан. – Кога заминаваш? – тонът ми е рязък и сърдит, но нищо не мога да направя. Знам точно защо Джеси му помага и то не е, за да накара Дан да мълчи. Това е съществена добавка, когато е нужна. Прави го, първо, защото няма да рискува австралийската мафия да се озове в Лондон и, второ, защото знае, че ще бъда съсипана, ако нещо се случи с Дан, което е много вероятно, ако Джеси не го измъкне от дяволската ситуация, в която идиотът се е забъркал. Няма да се изненадам, ако Джеси не види и пени от парите си отново. Дан не може да изкара тези пари за цял живот, за да му ги върне.

— Довечера. – Дан се изправя. – Ще тръгнат насам, ако не се върна до четвъртък, така че предполагам, това е сбогуване за известно време.

— Нямаше ли да ми кажеш, че заминаваш? – питам.

— Щях да се обадя, хлапе – усещам срама му, но от това не се чувствам по-малко засегната. – Аз вече не съм твоят любим мъж – добавя с усмивка. Няма да споря. Не е. Винаги е бил, дори по време на връзките ми с Мат и с Адам, но вече не. Моят любим мъж в момента държи умореното ми тяло и масажира корема ми с успокояващото си докосване.

— Грижи се за себе си! – Насилвам се да се усмихна. Не искам да нарушавам указанието на майка ми никога да не се разделям с любим човек с лоша дума.

— Може ли? – Дан иска разрешение от Джеси с разтворени ръце и пристъпва напред.

— Разбира се. – Джеси неохотно маха ръката си от корема ми, но все още ме държи, докато съм в прегръдката на Дан.

Не искам, но го правя. Оставям няколко сълзи да потекат и да попият в сакото на Дан, докато ме прегръща силно.

— Моля те, бъди внимателен! – умолявам го.

— Хей, всичко ще бъде наред. – Държи ме на една ръка разстояние. – Не мога да повярвам, че съпругът ти държи секс клуб. – Аз се усмихвам, а той изтрива сълзите от бузите ми с палец и целува челото ми. – Грижи се за нея! – Дан протяга ръка на Джеси, който я поема, без дори да изсумти възмутено на обидното искане на брат ми. Просто кимва и ме придърпва към себе си, преди Дан да ме е пуснал напълно.

— Можеш да им кажеш, че парите ще бъдат в сметката им преди края на седмицата. Имаш доказателството. – Пръстите на Джеси нежно минават през косата ми, докато говори рязко. – И без проблеми, когато заминаваш! – предупреждава.

Знам какво значи това, но не знам какво е доказателството. Умореният ми мозък е прекалено изтощен дори да попитам, а и не ми пука. Гледам как Дан кимва за потвърждение и после излиза от кабинета на Джеси, без да погледне назад.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Искам да ти покажа нещо – казва Джеси, докато ме взима от колата пред „Луссо”. – Искаш ли да те нося? – Не знам защо ме пита, след като съм в ръцете му още преди въпросът да се регистрира в безполезния ми мозък.

— Какво искаш да ми покажеш? – питам и отпускам глава на облеченото му в костюм рамо. Това са първите думи, които изричам, откакто видях Дан да излиза от кабинета на Джеси, и не защото никой не е говорил с мен. Не можех да събера сили дори да изръмжа предупредително на Сара, когато я подминахме във фоайето на имението. Тя се усмихна неловко, въздържа се да сложи ръцете си на Джеси и отстъпи почти предпазливо, сякаш очакваше враждебна реакция от мен. Изненадата й беше явна, когато не обърнах внимание на присъствието й, а продължих напред и оставих Джеси да говори по работа с нея. Знам, че това е всичко и винаги ще бъде само това. Работа.

— Ще видиш. – Джеси влиза във фоайето на „Луссо” и аз се усмихвам, щом чувам бодрия глас на Клайв. Не е толкова приятен за окото като новия портиер, но винаги ще предпочета приятното лице на Клайв, покрито с малко патина от възрастта, вместо свежото красиво лице на Кейси.

— Честито! – припява той. Не съм изненадана. Или Джеси наистина е разгласил новината по медиите, или Кати е била развълнувана. – Чудесна новина! – гласът му приближава, докато Джеси ме носи по мрамора към асансьора. – Нека ви помогна, господин Уорд! – Скача пред Джеси и набира кода за асансьора до панорамния апартамент.

— Благодаря, Клайв. – Джеси е също толкова радостен, както винаги щом му напомнят за неговите фъстъци. Докато пътувахме към града, не настояваше да разговаряме, а ме остави тихо да размишлявам за последното ми разкритие – разкритието, че брат ми е глупав, а съпругът ми е олекнал с двеста бона заради него.