— Ти не си шибаната майка на детето ми, заблудена кучко! – Гневът му отново се надига. Трябва да реша това веднъж завинаги.

Оставям ги и се отправям към кабинета на Джеси. Намирам сакото му там, където го пусна снощи. Ровя бързо в джобовете му и намирам грижливо подредена пачка банкноти и телефона му, преди да открия снимката във вътрешния джоб. Малко е износена, несъмнено от прехвърлянето от джоб в джоб. Излизам бързо, въоръжена с доказателство Б, и откривам, че разстоянието между Джеси и Корал е намаляло. Джеси е на все същото място, но Корал бавно тръгва към него.

— Имахме нещо специално, Джеси – опитва се да го докосне, но той дръпва ръката си.

— Специално ли? – смее се той. – Чуках те известно време. Шибах те и после те зарязах. Какво му е специалното на това, мамка му?

— Ти се върна за още. Това трябва да значи нещо – тонът й е пълен с надежда. Наистина е заблудена. – Ти ме накара да се нуждая от теб.

От тези думи ми настръхва кожата. Искам да ги прекъсна, но изчаквам да чуя как ще отговори той на това.

— Не, ти сама си го направи. Аз почти не съм говорил с теб, докато те чуках. Ти беше парче месо, което беше удобно. – Пристъпва напред и се навежда, което я кара да отстъпи леко. Тонът на Джеси е пълен с отрова, и то умишлено. Доста добре се справя с прегазването и сам. – Ти си точно като останалите, дори още по-отчаяна. Получаваш добро чукане и решаваш, че животът ти зависи от това.

Едва не се разсмивам.

Моят живот наистина зависи от това, още повече сега, когато съм бушуваща торба хормони.

Джеси я оглежда от горе до долу и зървам надутия мъж, който се е отнасял с жените като с предмети безкрайно дълго време – мъжът, който е пиел, чукал и захвърлял всички тях.

— Какво те кара да мислиш, че ще напусна жена си заради теб?

— Защото аз нося твоето бебе. – Самодоволството й вече напълно е изчезнало. Тя знае, че губи битката.

— Ти лъжеш – отвръща той, но определено има елемент на несигурност в тона му.

— Тя действително лъже – намесвам се. Неудобно ми е да виждам Джеси толкова близо до нея дори когато се е озъбил в лицето й и наистина не се чувствам удобно той да е толкова разтревожен от нещо, което не би трябвало изобщо да го тревожи.

— Не лъжа. Държиш доказателството – сочи снимката в ръката ми.

— Да, така е – обръщам се и я бутам в лицето й. – Това е снимка на шест седмици.

Корал се мръщи.

— Не, това е снимка на четири месеца.

— Това не е твоето бебе, Корал.

— Чие е тогава? – пита тя бавно. Започва да схваща накъде духа вятърът.

— Това е моето бебе – поглеждам нежно към раздърпаното парче хартия. – И на Джеси.

— Какво?

— Ами, казвам бебе, но всъщност имам предвид бебета. Виждаш ли, ние чакаме близнаци и знам, че се опитваш да ни измамиш, защото твоята снимка е на бебе, което е на не повече от шест седмици. Тук има два фъстъка – показвам моята снимка, – по-малки са от твоята топчица, но съм сигурна, че бебетата на двете снимки са на приблизително еднаква възраст. Не знам. Може би е майчински инстинкт – свивам рамене. – Това ли е всичко?

Устата й е леко зинала и въпреки че вътрешно все още кипя, съм повече от горда със себе си, задето запазих самообладание. Джеси е прав. Не мога да се търкалям по пода с нея, независимо колко силно ми се иска да изтръгна косата й.

— Освен ако по някакво чудо не можеш да доставиш липсващата лента, която потвърждава датите ти, мисля, че приключихме! – Поглеждам я с очакване, но не казвам нищо повече. Хвърлям нейната снимка между нас. – Сега се разкарай оттук и върви да намериш истинския баща на твоето изчадие! – Не откъсвам очи от нея и няма да ги откъсна, докато не затворя вратата здраво зад нея. – Тръгваш ли си, или трябва да те извлека навън? – питам и правя крачка напред.

Тя се навежда и вдига снимката си, после тръгва назад през вратата. Очите й прескачат нервно от Джеси към побеснялата му бременна жена и още щом тялото й минава прага на апартамента, тръшвам вратата в лицето й, после се обръщам към моя съпруг – бивша курва. Той дъвче нервно долната си устна и може би не трябва, но съм бясна и на него. Профучавам покрай изумения Джеси и се качвам по стълбите. Горе заварвам водата още да тече от душа. Събличам се и мия зъбите си, после заставам под струята, без да бързам. Будна съм от по-малко от половин час, а вече се чувствам така, сякаш това трябва да е краят на деня ми.

Плакна косата си със затворени очи, но усещам, че той е зад мен. Не ме докосва, но знам, че е там. И е притеснен. Усещам тревожните вибрации, излъчвани от него, в мокрия ми гръб. Доказателството за неговата несигурност при твърдението на Корал само усилва моята тревога. Трябва ли вече да добавя към списъка с неща, които могат да ни създадат проблем, и потенциални бременни мамчета? Върнали сме се от Рая едва преди два дни, а вече съм психически изтощена. Живот в мир и удобство. Това искам и от това се нуждая, но всеки път, щом реша, че сме близо до спокойствието, нещо се появява и го заличава.

Усещам познатия допир от гъбата по гърба си и дланта му докосва корема ми. Предпазлив е и така трябва да бъде. Единственото, което ме побърква, са той и гадното му минало с жените.

— Джеси, не съм в настроение. – Отстъпвам от него и довършвам плакненето на косата си. Той не знае какво да прави, затова, както обикновено в такава ситуация, се опитва да ме спечели отново с докосване. Очаквам да чуя изсумтяване или дори присмех за това, че го отблъсквам, но не чувам. Но усещам ръката му да се плъзга отново около корема ми. – Казах, че нямам настроение – сопвам се рязко, избутвам го и грабвам кърпа, за да се изсуша.

— Обеща ми никога да не казваш това – мърмори навъсено.

Увивам се с кърпата, вдигам поглед и виждам да стои под душа с отпуснати вяло до тялото му ръце.

— Закъснявам. – Оставям го с обезпокоено лице, за да се приготвя за работа.

Готова съм да изляза от спалнята, когато той се появява замислен и тъжен.

— Бебче, сърцето ми се къса. Мразя да се карам с теб. – Не прави опит да скъси разстоянието между нас.

— Ние не се караме – отхвърлям твърдението му, казано със сериозен тон. – Трябва да смениш кода на асансьора. И да откриеш как се е качила тук. – Излизам, но едва стигам до стълбището, когато топлината на дланта му обвива китката ми и ме спира.

— Добре, но трябва да се сприятелим.

— Облечена съм. Няма да се сприятеляваме сега.

— Не така, както го правим, не. Но не ме карай да прекарам целия ден притеснен, като знам, че не ми говориш! – Пада на колене пред мен и поглежда нагоре. – Дните и без това вече са достатъчно дълги.

— Говоря ти – мърморя.

— Тогава защо се цупиш?

Въздъхвам.

— Защото току-що една жена нахлу в дома ни и се опита да предяви претенции към теб, Джеси. Затова се цупя.

— Ела тук! – Дръпва ме долу и ме обгръща с ръцете си. – Обичам, когато прегазваш други жени.

— Уморително е – мърморя в гърдите му. – Наистина трябва да вървя.

— Добре – целува косата ми и се отдръпва, обгърнал бузите ми с длани. – Кажи ми, че сме приятели!

— Приятели сме.

Взривява лошото ми настроение с усмивката си – моята усмивка.

— Добро момиче. Ще се сприятелим както подобава по-късно. Иди да закусиш! Аз ще дойда след две минути.

— Трябва да тръгвам – напомням му, като поглеждам към ролекса си. – Вече е осем и половина.

— Две минути! – повтаря и ме изправя. – Ще ме чакаш.

— Побързай тогава! – избутвам го и той започва да тича назад с доволната си усмивка на лицето. Отново е щастлив и дяволит.

Намирам Кати в кухнята да опакова геврек и все още да мърмори под нос. Бързо спира, щом забелязва присъствието ми.

— Ава – суети се и трие ръце в престилката. – Опитах се да спра отмъстителната малка нахалница.

Нещо ми подсказва, че Кати е имала конфликт с Корал и преди.

— Не се тревожи, Кати! – усмихвам се и потривам ръката й. – Значи я познаваш? – притискам леко.

— О, познавам я и не я харесвам – започва да мърмори отново, докато се връща към плота, за да довърши опаковането на закуската ми. – Появява се от месеци, тормози момчето ми и твърди, че е бедна. Казах й: „Виж сега, измамна малка уличнице! Остави момчето ми на мира и се опитай да оправиш брака си!” – усмихвам се, докато гледам агресивните движения на ръката й, която буквално бъхти геврека ми. – Не знам колко пъти момчето ми я е пращало да си върви. В целия ад няма толкова ярост, колкото у една изоставена жена – поглежда ме. – Изпи ли си фолиевата киселина?

— Не. – Отивам до хладилника и вадя бутилка вода, после взимам хапчетата, които Кати ми подава, последвани от джинджифилова бисквита. – Благодаря.

— За нищо, скъпа – набръчканото й лице се усмихва. – Определено я сложи на мястото й – смее се и взима геврека ми, после го пъха в чантата ми. – Изяж това! Сериозно.

— Звучиш като Джеси. – Гълтам хапчетата.

— Той е загрижен, Ава. Не го укорявай за това! – подсмива се леко и поглежда над рамото ми. – Ето го и е облечен.

— Облечен съм – смее се той и оправя вратовръзката си. – Както и красивата ми съпруга.

Поглеждам го, но изобщо не изпитвам срам. Тя е виждала всичко това и преди, а посещението на Корал премахна дори срама ми.

— Може ли вече да вървя на работа?

Дръпва яката си и разтрива тридневната си брада. Две минути не бяха достатъчни, за да се избръсне.

— Изпи ли си фолиевата киселина?

— Да – изстенвам.

— Закуската?

Потупвам чантата си.

— По-добре я изяж! – предупреждава и хваща ръката ми. – Кажи довиждане на Кати!

— Довиждане, Кати!

— Довиждане, скъпа! Довиждане, момчето ми!

Малко съм предпазлива, когато напускаме апартамента, и още по-предпазлива, когато излизаме от асансьора във фоайето на „Луссо”, но Корал я няма никъде. Трепвам, щом виждам Клайв зад бюрото на портиера, и знам, че ще го отнесе здраво.

— Добро утро, Ава! Господин Уорд! – Веселото настроение на старото момче ще трае съвсем кратко, когато Джеси се развихри.

— Клайв – започва Джеси, – как, по дяволите, една жена е минала край теб и е стигнала до апартамента?

Объркването на лицето на Клайв е ясно.

— Господин Уорд, аз едва застъпих на смяна.

— Едва?

— Да, смених новото момче… – поглежда към часовника си – едва преди десет минути.

Присвивам се още повече. Кейси ще го отнесе. Симпатията ми към новия портиер нараства. Рискувам да погледна към моя мъж и забелязвам чисто раздразнение. Ще бъде най-добре, ако Кейси не се върне на работа. Никога.

— Кога е отново на смяна? – пита рязко Джеси.

— Аз свършвам в четири – съобщава Клайв. – Нещо нередно ли е направил, господин Уорд? Уведомил съм го за протокола.

Джеси ме дръпва към слънцето навън.

— Все едно има шибан резултат – мърмори Джеси. – Джон ще те закара до работата – казва, когато излизаме.

— Кога ще си получа обратно моето „Мини”? – питам. Забелязвам Голямото момче през паркинга, облегнат на шофьорската врата.

— Няма. Край.

— О! – казвам тихо. Обичам моето „Мини”. – Тогава кога ще шофирам сама до работа?

Джеси отваря вратата на рейндж ровъра и ме качва вътре.

— Когато открия кой е откраднал колата ми.

— Защо ти не ме караш на работа?

Дръпва колана и го закопчава, после целува челото ми.

— Имам няколко срещи в имението.

— Тогава защо ме накара да те чакам? – питам намръщена.

— За да мога да те сложа в колата на Джон и да ти напомня да говориш с Патрик. Знам, че стена звучно.

— Невъзможен си!

— А ти си красива. Приятен ден! – Целува ме още веднъж, кимва кратко на Джон и тръгва към колата си. Това кимване е подозрително и когато Джон се покатерва до мен, се старая да насоча подозрителността си към него.

— Какво има, момиче?

— Той.

— Тогава нищо не се е променило – смее се той с дълбокия си гърлен смях.

— Не, нищо не се е променило – мърморя.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Закъсняла съм за работа с цял час, но днес няма да ми се размине. Патрик е тук и застава над бюрото ми, когато най-накрая нахлувам през вратата.

— Цвете? – Изражението върху кръглото му лице е въпросително и е последното нещо, от което се нуждая днес. Закъсняла съм, а сега ще го шокирам до инфаркт с изявлението си. Той поглежда към часовника в офиса. – Кое време наричаш ти това?

Това е един от малкото пъти, в които виждам недоволно изражение на лицето на шефа ми. Винаги съм била посветена на кариерата си, но сега ми се изпречват лични проблеми и работата ми е останала на заден план. Наистина си насилвам късмета, откакто Джеси връхлетя в живота ми.

— Съжалявам, Патрик – не мога да го лъжа и да му пробутвам глупости за среща с клиент, затова оставям само извинение.