— Искаш ли да отговориш? – пита Рут и поглежда към чантата ми.

— Няма нищо – поклащам леко глава неубедително. – Има ли още нещо, Рут?

— Ами… – тя се оглежда като обезумяла из кухнята. – Да. Размислих за ореховия под – казва и домъква списание от другата страна на масата. – Доста ми харесва този – сочи дъбов вариант на корицата на списанието.

Започвам да изреждам причините да запазим ореховия, когато телефонът ми ме прекъсва. Раменете ми висват.

Рут бута чантата ми към мен.

— Ава, вероятно трябва да отговориш. Който и да е, очевидно иска да говори с теб.

Затварям очи, сякаш търся сили, и бъркам в чантата, за да извадя телефона, после ставам от масата и отивам в коридора.

— Джеси, на среща съм. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Болен съм по Ава – мърмори. – Ти болна ли си по Джеси?

— Има ли лекарство? – питам ухилена, като знам адски добре какво е лекарството.

— Да, нарича се постоянен контакт. Кога свършваш работа?

— Не съм сигурна. Имам среща в два с Патрик. – Поглеждам през рамо и виждам Рут да преглежда списанието за дизайн. Може да не обръща никакво внимание, но съм сигурна, че ме чува. Може би е добре. Аз съм щастливо омъжена през повечето време. И съм бременна. Дали да не спомена това в разговора?

— Добре. Най-после ще спазиш обещанието си да говориш с него – казва Джеси.

— Да.

— Това няма да отнеме много време, нали?

— Да, вероятно няма, но няма значение, защото Джон ще ме чака, нали? – отговарям на въпроса му с въпрос. Може би съм създала проблеми на Джон, но какъв е смисълът да се преструвам, че не знам?

— Ще те чака – по тона му усещам, че се усмихва. – Как са бебетата ми?

— Нашите бебета са добре – осъзнавам веднага какво съм казала и също така забелязвам, че с ръка галя корема ми. – Джеси, трябва да се връщам. Ще се видим по-късно.

— Какво да правя до по-късно?

— Иди да тичаш!

— Вече го направих – отвръща гордо. – Може би ще отида да пазарувам.

— Да, иди да пазаруваш! – насърчавам го. Надявам се да се озове в бебешкия магазин и да не излезе до шест. – Обичам те! – приключвам разговора с нещо, което ще го успокои за още известно време.

— Знам – въздъхва.

— Доскоро! – усмихвам се и затварям, после се връщам в кухнята. – Съжалявам – размахвам телефона и сядам отново. – Значи дъб?

Изглежда потънала в мисли, докато ме изучава, а после погледът й се спуска към корема ми, който е скрит под масата. Знаех, че сигурно е чула, но малка частица от мен се надяваше да не е.

Започвам да си водя глупави бележки.

— Ще взема цена за дъба. Трудът би трябвало да е същият, но ще проверя. Сигурна ли си, че се отказваме от ореха? – чакам за потвърждение, но когато приключвам с бележките, а тя още не е отговорила, поглеждам нагоре и виждам, че все още бленува. – Рут?

— О, извинявай! Бях на километри оттук. Да, моля те, направи го! – скача. – Ава, толкова съжалявам, не ти предложих чаша чай. Или може би вино? Може да изпием едно дръзко обедно вино.

— Не, честно. Не пия.

— Защо?

Грубият й въпрос увеличава смущението ми.

— Не през седмицата. Не пия през седмицата.

— Разбирам. Да, всички можем да се поразсеем малко. – Усмихва се някак пресилено. – Как е съпругът ти?

Не мога да спра рязкото вдишване. Не когато са свързани с алкохол, с поразсейване и с моя съпруг в две последователни изречения.

— Добре е. – Започвам да събирам нещата си, нетърпелива да си тръгна. Може невинно да е докоснала този нерв, но все още ме зяпа с копнеж и това става непоносимо. – Ще взема цените и ще ти се обадя.

Изправям се малко прекалено рязко и закачвам токчето за крака на стола, от което леко се олюлявам. Рут за миг е до мен и държи ръката ми, за да ме стабилизира.

— Ава, добре ли си?

— Да, добре съм. – Съвземам се и се опитвам с всички сили да не изглеждам смутена, но сега тя ме държи и не ме пуска. Всъщност прокарва длан нагоре по ръката ми. Напрягам се от глава до пети, когато ръката й стига до бузата ми и ме погалва нежно.

— Толкова си красива – прошепва.

Би трябвало да отстъпя, но съм прекалено изненадана и това, че не се отдръпвам, й позволява да гали бузата ми колкото си иска.

— Трябва да тръгвам – казвам тихо, най-накрая позволила на разума си да заработи. Отстъпвам назад и тя отпуска вяло ръка. По лицето й проблясва срам. Рут се засмива и поглежда настрани.

— Да, може би трябва.

Възползвам се от нейния знак, тръгвам бързо по коридора към входната врата и я отварям. Дори не я затварям след себе си. Джон ме забелязва, че бързам към колата му, и изскача.

— Ава, момиче? – пита. Оглежда ме бързо цялата и проверява дали съм физически добре. Вече доволен, че съм добре, поглежда зад мен и бавно вдига ръка, за да свали очилата си. Действието му не би изглеждало толкова странно, ако беше оставил

очилата си на място, но той не ги оставя и сега гледа нагоре към къщата на Рут.

Забавям се и се обръщам да видя какво е привлякло вниманието му. Вратата на Рут тъкмо се затваря.

— Какво има, Джон? – питам. Чувствам се по-добре, след като съм далеч от моята дружелюбна клиентка, която вече изглежда зловеща.

— Нищо, момиче. Влизай в колата! – Поставя отново очилата си и ми кимва, вместо да повтаря, затова се покатервам вътре и го чакам. Той се плъзва на седалката и се обръща към мен. – Какво те докара до това състояние?

Клюмвам и слагам колана. Чувствам се малко глупаво.

— Мисля, че имам жена обожателка.

Очаквам смях или поне шокирано ахване, но не чувам нищо, само кимване и лице, което се обръща встрани от мен.

— Още нещо, което да побърка копелето – буботи сухо Джон. – Как се казва?

— Рут Куин. Странна е.

Джон кимва замислено.

— Обратно в офиса ли?

— Да, моля те, Джон! – Пускам чантата между краката си, с което пликът, който прибрах грижливо в нея по-рано, се показва, напомняйки ми за присъствието си. Протягам ръка – любопитството ме надвива.

— Какво е това? – пита Джон и кимва към кафявия плик с формат А4, който държа.

— Не съм сигурна – неспокойна съм, докато го пипам. – Достави го куриер – напълно откровена съм, защото се оказва, че е ново предупреждение. И без това ще кажа на Джеси, така че няма значение, че и Джон знае. Отлепвам плика, вадя парче картон и дъхът ми спира, щом зървам изрязаните букви.

— Какво има? – пита Джон. Гласът му е пълен с тревога.

Не мога да говоря. В това писмо има определена злонамереност и докато се взирам в съобщението, подредено от различни изрезки от вестници и списания, небрежното изхвърляне на предишното предупреждение ми изглежда доста неразумно.

— Още едно предупреждение – успявам да изрека през забързаното си дишане. Гади ми се.

— Още едно ли?

— Да. Получих едно с мъртви цветя. Просто го изхвърлих в кошчето и реших, че е от някое зарязано бивше сексуално завоевание на Джеси. – Отварям прозореца, за да влезе малко свеж въздух.

— Какво пише? – Джон продължава да хвърля погледи през очилата си към парчето картон, което съм пуснала в скута си. Прочитам му съобщението.

КАЗАХ ТИ ДА ГО НАПУСНЕШ!

Във въздуха се изстрелва ядосана ругатня.

— Какво пишеше на другото? Като това ли беше?

Опитвам се да се съсредоточа и събера пръснатите си мисли, за да си спомня точните думи на другото съобщение.

— Нещо в смисъл, че аз не познавам Джеси. Този, който го беше изпратил, пишеше, че го познава – поклащам глава от безсилие. – Не мога да си спомня. Другото беше написано на ръка. – Ядосана съм на себе си за това, че съм го изхвърлила. Трябваше да съм разумна и да кажа на Джеси. Накарал е Стив да разследва инцидента с колата и упойването ми, а аз много глупаво скрих нещо, което можеше да помогне за справянето с проблема. Можеше в началото да прати Джеси в дълбините на мрака, но ползата от това той да знае многократно превъзхожда срива, който беше гарантиран – срив, който много скоро ще получи, защото сега ще разбере, а аз ще се изправя срещу сериозно вбесен мъж. Бях толкова глупава.

— Защо не каза на Джеси? – Джон изглежда загрижен, което само засилва тревожните ми мисли.

— Ти как мислиш, Джон? – Не може да е толкова глупав, за да зададе този въпрос, и дълбокото вдишване и краткото разбиращо изражение по обезпокоеното му лице ми казват, че не е.

— Добре, момиче. – Не казва, че съм постъпила тъпо, но знам, че го мисли.

— Мислех, че е Корал – казвам тихо.

— Въпреки отпора, който си й дала тази сутрин ли? – опитва се да скрие усмивката си, знам.

— Не, преди мислех, че е Корал. Вече не.

— Искаш ли да му кажеш, или аз да го направя? – пита Джон сериозно. Знам какво има предвид. Не е нужно друго обяснение и когато ме поглежда и кимва към умоляващото ми лице, знам, че разбира. – Аз ще му кажа, момиче.

— Ще се опиташ ли и да го успокоиш?

— Ако говорехме за нещо друго, бих казал да. Но това си ти. Не обещавам нищо.

Въздъхвам, но оценявам честността му.

— Благодаря ти. Ще се върнеш ли в имението?

— Не, момиче. Ще му се обадя. Ти си върши работата, аз ще те чакам.

— Добре – съгласявам се. Чувствам се разтревожена, глупава и прекалено уязвима. Още веднъж подцених нещо, което наистина не трябваше.

* * *

Офисът все още е неприятно тих, когато Джон ме оставя пред работата. Главите и на тримата ми колеги са сведени ниско, Сали все още изглежда готова на самоубийство, а вратата на кабинета на Патрик продължава да е затворена. Никой не ми обръща внимание, докато минавам, и Сали не ми предлага кафе, така че хвърлям чантата си и се отправям към кухнята, за да си направя.

Тъкмо обръщам третата лъжичка захар в чашата, когато раменете ми се изправят и се стягат от позвъняването на моя възлюбен съпруг. Ако можех да се измъкна, щях да пренебрегна обаждането, но той ще позвъни на служебния телефон и ако не му вдигна и тогава, ще нахлуе в офиса. Зарязвам кафето, поемам дълбоко въздух за кураж и отивам да търся телефона си. Това не е разговор, който мога да приема пред всички в офиса, затова бързам към конферентната зала и затварям вратата зад себе си, после вдигам на беснеещия разярен мъж.

— Моля те, не ми викай! – изтърсвам и веднага отдалечавам телефона от ухото си.

Бях права.

— Какво си мислила, по дяволите? – крещи той. – Ти, глупава, глупава жена!

Затварям очи и тихо приемам тирадата му, отдалечила телефона на безопасно разстояние.

Диша неравномерно между крясъците.

— Аз си скубя косата, опитвам се да работя със Стив и да разреша този проблем, а през цялото време ти си имала написана на ръка заплаха? – чувам тръшването на врата. – И си я скъсала? Доказателство, Ава. Шибано доказателство.

— Много съжалявам – малко остава да се разплача. – Не исках да те тревожа. Мислех, че е безобидна.

— Безобидна заплаха, след като беше упоена? Все още ли мислеше, че е безобидна, след като беше избутана от пътя? – Толкова е бесен, защото не той контролира нещата. Не може да контролира ставащото и това го вбесява до лудост.

— Трябваше да ти кажа.

— Мамка му! – След ругатнята настава мълчание и мога да си представя Джеси, проснат в стола да разтрива свирепо слепоочията си с пръсти. – Кажи ми, че няма да напускаш офиса днес следобед!

— Имам среща с Патрик. Ще говоря с него за Микаел – опитвам се да му кажа това, което иска да чуе. Не мога да работя с Микаел, въпреки че вече не мисля, че е той.

— Това не е дело на Микаел, Ава – казва Джеси по-спокойно, отколкото знам, че се чувства. Аз знам, но какво е убедило Джеси? – Стив потвърди, че Микаел е летял в това време за Дания. Летял е от и до Лондон през последните няколко седмици напълно законно. Не би могъл да те упои и не би могъл да кара колата ми, защото и двата пъти е потвърдено, че е бил в Дания. И защо би казал, че ме познава, по дяволите? – тонът на Джеси става по-остър в края на изречението. Говори за първата заплаха.

— Ами мъжът от записа на охранителната камера? – питам неуверено.

— Не знам, Ава – въздъхва. – Намериха колата ми вчера. Стив я оглежда. Проследяващото устройство е било деактивирано.

— О! – Полагам уморения си задник в един от плюшените столове около конферентната маса. Мога да посоча, че не съм единствената, която крие информация, но няма да го направя. Знам, че той е използвал връзки, търсил е услуги и принципно е правил всичко друго, освен да разчита на полицията, докато аз просто съм била глупава.

— Да дойда ли в имението след работа? – питам.

— Не. Джон ще те отведе вкъщи, след като говориш с Патрик. Ще се видим там. След като получих последната информация, казах на Стив да се отбие – сарказмът му не минава незабелязан, нито нотката гняв. Направила съм огромна грешка. Не посочвам, че работният ми ден няма да свърши, след като говоря с Патрик, защото няма да има никаква полза, освен да предизвика още ръмжене по телефона. Наистина трябва да играя по неговите правила този път. – Не напускай този офис и след като Джон те отведе у дома, стой мирна! Разбра ли ме?