— Разбрах – прошепвам.

— Добро момиче. Ще говоря със Стив, но ще си тръгна веднага щом свърша с него.

— Обичам те – изтърсвам бързо, сякаш няма да мога да му го кажа повече никога.

Въздиша.

— Знам, бебче. Ще си вземем вана, щом се прибера. Става ли?

— Да – съгласявам се. Нежните му думи и обещанието за вана ме карат да се чувствам по-добре.

— Прави каквото ти се казва, жено! – Затваря след това последно предупреждение, но не отлепям телефона от ухото си. Знам, че Джеси е затворил, но го държа няколко секунди може би с надеждата, че съм сбъркала и дълбокият му дрезгав глас ще ми даде още малко увереност.

Едва когато вратата на конферентната зала се отваря и Патрик се появява, най-накрая свалям телефона и приемам, че Джеси го няма.

— Ето те. – Патрик все още не изглежда впечатлен, докато стои и държи вратата отворена. – Готова ли си?

— Да. – Приготвям се да стана, но той ми махва да си седя.

— Не, стой там! Ще проведем съвещанието тук – извиква на другите и един по един те влизат озадачени и мъртвешки тихи. Нещо става, очевидно всички го усещат и едва сега разбирам, че на това съвещание няма да сме само аз и Патрик.

Няма подноси с чай, донесени от Сали, и няма пресни сметанови пасти, на които да се нахвърлим. Патрик изглежда уморен и изтерзан, докато ние всички сме объркани от внезапната промяна на етикета за съвещанията. Какво става със спокойните срещи, на които всички сме се сгушили около бюрото на шефа и мажем лицата си с пасти, докато Патрик се информира за работата с клиентите?

— Така. – Разполага едрото си тяло на един стол в началото на масата и разкопчава сакото си, за да не се опъва върху кръглия му корем. – Не се задържах задълго тук напоследък и съм сигурен, че всички се чудите защо.

Другите трима мърморят в знак на съгласие и въпреки че разсеяно съм забелязала отсъствието му от офиса напоследък, не съм размишлявала много по това. Бях прекалено разсеяна и доста заета с личния си живот, като да се омъжа, да забременея, да напусна съпруга си, да се върна при него, да летя до Испания, да се забъркам в катастрофа с кола…

— Е, има съвсем уважителна причина – продължава Патрик – и вече съм в състояние да я разкрия. Беше трудно да държа всички ви в неведение. Вие знаете, че ценя всеки един от вас, но всичко трябваше да бъде изгладено и приключено. – Отпуска ръце на корема си и се обляга на стола. Очите ми минават от Том към Виктория и Сал и обратно няколко пъти в опит да преценя техните реакции на новината, но всички само зяпат празно в Патрик. – Пенсионирам се – въздъхва той. – Стига ми толкова.

Чувам колективна облекчена въздишка от всички освен от мен. Ако Патрик се пенсионира, какво ще стане с „Рококо Юниън”? Никой ли от тях не е помислил все още за това?

— Всички вие си запазвате работата. Погрижих се за това – още колективни въздишки, – но повече не мога да го правя. Лондон ме изморява, затова двамата с Айрин се местим в Езерната област.

Първата ми мисъл е… Патрик по цял ден с Айрин? Какво си мисли той? А втората ми мисъл е… за кого ще работя? Не се налага да чакам дълго. Вратата се отваря и влиза Микаел.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Запознайте се с новия собственик на „Рококо Юниън”! – изпява Патрик.

Том и Виктория примират леко, но Сали определено е с мен в отдела на шокираните. И двете видимо се давим за въздух, но докато аз знам адски добре защо го правя, нямам никаква представа какво става със Сал.

— Разбира се, вече го познавате в някаква степен – продължава Патрик. – Господин Ван дер Хаус и аз разисквахме сделката през последните няколко седмици и най-после достигнахме до взаимно съгласие по условията.

— А аз нямам търпение да започна. – Микаел се усмихва и пренебрегва другите членове на екипа, задържайки сините си очи върху мен. – Мисля, че ще работим много добре заедно.

Знам, че съгласното мърморене идва само от трима души в стаята. Аз не съм съгласна, а, изглежда, и Сал не е. От устата ми няма да излезе нищо, защото на гърлото ми е заседнала буца. Гледам как Микаел обикаля масата и стиска ръце с Патрик, после официално се представя на колегите ми. Щом стига до Сал, едва я поглежда, а тя несъмнено пламва яркочервена и поглежда към пода.

Тя се е виждала с Микаел!

Устата ми зяпва, докато гледам как се върти на място. Ето как той е разбрал, че съм се омъжила. Така е разбрал, че съм бременна, и то с близнаци. Така е разбрал всичко.

Стаята внезапно се изпълва със звуците на „Ангел” на „Масив Атак” и всички поглеждат в мен, докато седя в стола като статуя с телефона в отпуснатата ми ръка.

— Искаш ли да приемеш разговора? – пита Микаел с усмивка, на която не отвръщам. Точно тогава вратата на офиса се отваря и Джон нахлува вътре задъхан, като бързо оценява сцената, на която е попаднал. Вече спокойно мога да кажа, че кариерата ми в „Рококо Юниън” е приключила.

Джон пристъпва напред без никакво внимание към хората, които го гледат с опулени очи, грабва телефона от безжизнената ми ръка и отговаря бързо.

— Тя е добре.

Зашеметеният ми мозък включва на скорост, докато гледам как Джон крачи из конферентната зала. Всички го гледат, но никой не възразява. Сигурно е видял Микаел да влиза в офиса и се е обадил на Джеси. Почти искам да се разкрещя на Голямото момче, но с този последен удар Микаел слага край на работата ми в „Рококо Юниън”. Огромният мъж с вид на мафиот, който тъпче из офиса, също помага.

Микаел не се нуждае от компания. Нелепото му поведение е отвъд тънката граница на вманиачаването… И малко прилича на това на моя съпруг.

Джон ме поглежда и кимва, аз му кимвам в отговор, защото още не съм намерила своето дар слово. После ми подава телефона, а аз го гледам с ужас. Не мога да проведа тук и сега разгорещения разговор с Джеси, който знам, че ще последва. Избутвам се още назад в стола си, но Джон ми хвърля поглед, с който казва, че няма да се измъкна. Джеси иска да говори с мен и знам, че няма да стигна доникъде, ако отказвам.

Нервно взимам телефона, ставам и излизам от стаята.

— Джеси?

— Какво прави той там, МАМКА МУ? – Побеснял е и вероятно си скубе кичури от косата.

— Купил е компанията – казвам думите тихо и спокойно с измамната надежда, че като ги кажа спокойно, може да повлияя на начина, по който Джеси се справя с това. Много измамна надежда.

Той се задъхва по телефона.

— Вземи си чантата, хващай Джон и се махай! Чу ли ме?

— Да – потвърждавам бързо. Знам, че нямам друг избор.

— Направи го, докато съм на телефона!

— Добре! – Отпускам ръката с телефона и отново влизам в конферентната зала, където шест чифта очи са насочени право в мен. Напрежението във въздуха е тежко. Взимам чантата си и поглеждам към Джон, който отново кимва.

— Ава? – познатият загрижен глас на Патрик привлича погледа ми към шефа ми, или по-скоро към бившия ми шеф.

— Съжалявам, Патриюк. Повече не мога да работя в „Рококо Юниън”.

— Но защо? Тук ще се случват вълнуващи неща. Микаел ме увери, че ще бъдеш повишена в директор с дял от печалбата. Включих го като част от сделката, цвете! – Станал е и ме приближава с набръчкано чело. – За теб това е невероятна възможност.

Усмихвам се и поглеждам към Микаел. Сега той изглежда безмълвен.

— Съжалявам, трябваше да ти кажа, че не мога да работя за Микаел. – Сега всички погледи са върху датчанина. – Микаел упорито ме преследва от известно време. Не приема отказ! – Мятам чантата си на рамо. – Сал, той те е използвал, за да получава информация за мен. Съжалявам.

Тя крие лицето си, но виждам, че плаче. Чувствам се ужасно заради нея.

— Толкова ли си отчаян, че да унищожиш толкова мил човек като Сали? – питам Микаел. – Толкова ли отчаяно искаш да отмъстиш на един мъж, че да купиш компанията, в която работи жена му?

— Отмъщението, което ще получи този женкар, е само допълнителна придобивка. Исках те още от първия ден! – Всъщност с това изречение потвърждава подозренията на Джеси. – Той не те заслужава.

— Той ме заслужава и ме има. Винаги ще ме има. Преборили сме се с много по-големи проблеми от теб, Микаел. Нищо, което кажеш, няма да ме отклони от решението ми да съм с него. – Тялото ми може би трепери, но гласът ми е непоколебим и твърд. – Нямам какво повече да ти кажа. – Обръщам се да си вървя, но спирам за кратко при вратата. – Съжалявам, Патрик.

Джон е зад мен, а огромната му длан е на гърба ми, сякаш е усетил физическото ми състояние. Чувствам се тъжна, но странно решителна.

— Ава!

Лекият датски акцент, който намирах за доста секси, вече кара кожата ми да настръхне. Джон се опитва да ме избута напред, но глупаво любопитство ме кара да се боря с Голямото момче и да се обърна към Микаел.

— Той е чукал други жени, докато е бил с теб, Ава. Той не те заслужава.

— Той ме заслужава! – изкрещявам думите в лицето му и той се отдръпва шокиран.

Ръката на Джон се мести на ръката ми, но аз я изблъсквам.

— Ава, момиче?

— Не! Никой няма да го съди освен мен! Той е мой! – Простила съм му и ако ми се даде възможност, вероятно може да забравя. – Ти си заслепен от обида – казвам по-спокойно.

— Става дума по-скоро за теб! – Датчанинът хвърля предпазлив поглед към моя телохранител.

Засмивам се и клатя глава.

— Не, не. Аз съм омъжена и бре…

— А аз все още те искам.

Устата ми се затваря, а Джон изръмжава предупредително.

— Момичето е заето. – Опитва се да ме обърне напред, но аз съм закована на място.

— Ти ли ме упои? – питам, но ужасеното изражение, което моментално изскача на бледото му лице, ми казва всичко, което трябва да знам.

— Ава, никога не бих те наранил. Купих тази компания за теб.

Поклащам глава невярващо.

— Ти си погълнат от желанието за отмъщение. Дори не ме познаваш. Не сме били близки, нямаме връзка или специални мигове. Какво ти има?

— Познавам красотата, щом я видя, и съм готов да се боря за нея.

— Ще се бориш напразно – казвам спокойно. – И дори да успееш в опитите си да ни разделиш, никога не би могъл да ме имаш след това.

Кожата се събира на челото му, щом се намръщва.

— Защо?

— Защото без него аз ще бъда мъртва! – Обръщам се и напускам работното си място, като знам, че никога няма да се върна. Малко съм тъжна, но вече знам какво ме очаква отсега нататък и на лицето ми разцъфва най-голямата усмивка.

* * *

Щом се настанявам удобно в рейндж ровъра на Джон и тръгваме от бордюра, забелязвам телефона в ръката си и си спомням, че Джеси все още е на линия. Не искам да го чуя, искам да го видя.

— Джеси?

Не чувам нищо, но знам, че е там. Присъствието му пътува по линията и целува кожата ми.

— Не те заслужавам – казва тихо. – Той е прав, но аз съм прекалено себичен, за да се откажа от теб в полза на някой, който те заслужава. Никога няма да ни разделят и ти никога няма да останеш сама. Ще живееш вечно, бебче.

Сълзи пълнят очите ми и мисля колко съм щастлива, че е толкова себичен.

— Дадено – прошепвам.

— Ще те видя във ваната.

— Дадено – повтарям, защото знам, че няма да успея да кажа повече от една дума в момента. Той затваря и аз се отнасям в мисли, докато гледам как Лондон прелита покрай прозореца. Изпитвам удивително чувство на облекчение. За първи път в колата на Джон цари пълно мълчание. Няма тананикане и няма тупане по волана.

Пътуваме в удобна тишина към „Луссо”.

* * *

— Да те приберем вътре, момиче! – Джон паркира и изскача, като ме оставя да разкопчея колана и да отида при него пред колата.

— Няма нужда да ме придружаваш вътре – казвам, но лицето му подсказва, че трябва. – Джеси ти е казал да провериш апартамента, нали?

— Само малка проверка, това е всичко, момиче. – Хваща лакътя ми и ме повежда към фоайето на „Луссо”. Мога да се оплаквам, но не си давам труда. Прекалява с предпазливостта, но ако това ще направи него и невротичния ми съпруг щастливи, ще се подчиня.

Изненадана съм да видя Кейси тук, но той не е с униформа.

— Здравей, Кейси! – обаждам се, докато ме водят вътре, но нямам време да разговарям или може би да го предупредя, че ще се изправи пред яростта на Джеси съвсем скоро. Но забелязвам колко елегантен изглежда в костюма си и определено виждам тревожното изражение на лицето му при вида на Голямото момче, което ме придружава. Джон има такъв ефект върху повечето хора. Какъвто имаше и върху мен.

Джон набира кода и отстъпва, за да ме пропусне в асансьора, после влиза след мен. Набира кода отново.

— Знаеш кода? – питам. Надявам се да не знае значението на кода.

Усмихва ми се и не мога да разбера дали изражението му е многозначително или не.