— Вече наистина знаеш всичко – гласът му все още излиза трудно от гърлото му и с очи търси моите, но така и не ги среща. – Ще ме напуснеш ли?

Ако сърцето ми преди се късаше за него, сега вече е напълно разбито. Този прост, напълно разумен въпрос и несигурният тон, с който го е задал, бодат болезнено очите ми.

— Погледни ме! – настоявам рязко. Той изпълнява и аз виждам в очите му немислима болка. Срязва ме толкова дълбоко, че сълзите потичат на свобода. Неговите също. Вече знам, че съм неговият спасител. Аз съм ключът към изкуплението му. Аз съм неговият ангел. – Неразделни – плача, съкрушена от тъга за този мъж. Двете седмици празнота бяха заменени от щастие, което скоро отстъпи място на скръбта.

Изпъшква, но не съм сигурна дали от болка или от облекчение.

— Хвани ме! – моли и немощно вдига тежката си ръка към мен. Липсата на допир ще го убие, особено когато трябва да разчита на мен и иска да има контакт с мен.

Предпазливо изпълзявам на леглото и се настанявам внимателно около тръби и превръзки. Джеси ме придърпва по-близо.

— Джеси, внимавай!

— Боли повече, ако не те докосвам.

С върха на пръста си допира брадичката ми и извръща лицето ми към неговото. Аз протягам ръка, за да изтрия една заблудена сълза, после прокарвам длан по обраслото му лице.

— Обичам те – казвам тихо и нежно притискам устни към неговите.

— Радвам се.

— Не казвай това! – Дръпвам се и го гледам разочаровано. – Не искам да казваш това.

Объркването му е явно.

— Но аз се радвам.

— Не е това, което обичайно казваш – прошепвам и дръпвам порасналата му коса предупредително.

Диващината ми кара ъгълчетата на устата му да се извият.

— Кажи ми, че ме обичаш! – настоява. Вероятно използва прекалено много от енергията си, за да звучи сурово.

— Обичам те – подчинявам се веднага, а той ме дарява със своята славна усмивка, запазена само за мен. Това е най-невероятната гледка, въпреки че я придружават сълзи и Джеси е прекалено изтощен.

— Знам. – Целува ме нежно, после изсъсква, загубил инерция, а после отпъжда болката, за да ме целуне отново.

— Сега ще повикам сестрата – казвам му решително. – Нуждаеш се от болкоуспокояващи.

— Нуждая се от теб – оплаква се. – Ти си моето лекарство.

Неохотно освобождавам устните му, подпирам се на лакти и хващам лицето му в дланите си.

— Тогава защо още се напрягаш и съскаш от неудобство?

— Защото боли! – признава.

Целувам го за последно, отлепям тялото си от неговото и нагласявам чаршафите около кръста му. Ужасно е да го гледам толкова слаб и безпомощен, но възможността да се грижа за него, докато оздравее, е нещо, което искам да правя. Грижа се за него и сега и той нищо не може да направи.

— На какво се усмихваш? – пита и повдига ръце, за да подпъхна чаршафа.

— На нищо. – Пресягам се и най-после натискам копчето за повикване на сестрата.

— Това ще ти хареса, нали?

Спирам насред оправянето на възглавницата му и се усмихвам широко, когато зървам киселата му физиономия. Той е голям, силен мъж, който се е превърнал в слаба, ранена душа. Ще му бъде много трудно.

— Аз командвам.

— Недей да свикваш! – изсумтява точно когато вратата се отваря и сестрата влиза бързо вътре.

— О, Боже! – Озовава се за секунда до леглото му и започва да проверява машинариите, суети се наоколо и търси пулса му. – Добре дошъл, Джеси! – казва, но той само сумти и гледа към тавана. Ще намрази това. – Капнал ли си?

— Ужасно – потвърждава. – Кога мога да си ида у дома?

Облещвам очи, а сестрата се смее.

— Да не се опитваме да надскачаме сянката си! Очите, моля! – Вади фенерче от джоба си и чака моят начумерен господар да обърне зелените си очи към нея. Когато го прави, тя залита леко, преди да продължи с медицинските си задължения. – Твоята жена ми разказа всичко за тези очи – размишлява и насочва фенерчето от едното око към другото. – Наистина са нещо специално.

Усмихвам се гордо и се надигам на пръсти, за да погледна над наведеното й тяло. Виждам го ухилен от ухо до ухо.

— Това ли е всичко, което ти е казала за мен, сестро? – пита безсрамно.

Развеселената жена повдига предупредително вежда.

— Не. Тя ми разказа и за тази дяволита усмивка. Измиване в леглото?

Той се присвива с гримаса, а аз се смея.

— Не. Ще си взема душ – изтърсва и ми хвърля ужасен поглед.

— Не става, млади човече. Не и преди лекарят да те провери и да махне катетъра ти – поставя го твърдо на мястото му.

Ужасът му расте и сестрата вдига катетъра, за да покаже препятствието. Унижението по красивото му космато лице е интересна гледка.

— Мамка му! – мърмори, отпуска глава назад на възглавницата и затваря очи, за да скрие срама си.

— Ще повикам лекаря – сестрата се усмихва и напуска стаята, като ме оставя сама с горкия ми зависим съпруг.

— Измъкни ме оттук, бебче! – умолява.

— Няма начин, Уорд. – Наливам му вода и забождам сламка в пластмасовата чаша, после я поднасям до сухите му устни. – Пий!

— Бутилирана ли е? – пита и оглежда каната отстрани.

— Съмнявам се. Престани да бъдеш сноб и пий!

Изпълнява нареждането ми и отпива няколко глътки.

— Не позволявай на тази сестра да ме мие!

— Защо? – питам и оставям чашата на шкафчето до леглото. – Това й е работата, Джеси, и тя я вършеше много добре през последните две седмици.

— Две седмици ли? – изтърсва. – Бил съм в безсъзнание две седмици?

— Да, но имах чувството, че са двеста години. – Подпирам задник на ръба на леглото и хващам ръката на Джеси, въртейки халката му замислено. – Повече никога не ми се оплаквай, че си имал дълъг ден!

— Добре – съгласява се. – Тя не ме е мила там долу, нали?

Усмихвам се.

— Не, аз те миех.

Смаяна съм, когато очите му проблясват и той се нацупва игриво. Как може изобщо да мисли за това?

— Значи, докато съм бил гол и в безсъзнание, ти си ме… милвала?

— Не, миех те.

— И не си ли открадваше по някое пипане?

— Не, разбира се. – Подпирам ръце от двете страни на главата му и се спускам над самодоволното му лице. – Трябваше да повдигам увисналия ти член, за да стигна до хлътналите ти топки – не мога да спра усмивката си, особено когато очите му се разширяват, а после се присвиват свирепо. Това е мъж, който се гордее с тялото и със сексуалните си способности. Не бива да го дразня така.

— Аз съм в ада – мърмори. – В шибания ад на земята. Доведи ми лекар! Отивам си у дома.

— Няма да ходиш никъде. – Целувам го и го оставям да се цупи и да мърмори, докато аз отскачам до тоалетната. За първи път от седмици, вероятно за целия ми живот, изпълнявам досадната задача с огромна усмивка на лицето. Сърцето ми бие силно в гърдите. Може дори да докарам главоболие на бебетата.

Когато влизам отново в стаята, лекарят преглежда Джеси. Заставам тихо отстрани и слушам едносричните въпроси и отговори, които двамата мъже си разменят. Правя си бележки наум и наблюдавам внимателно, докато лекарят сменя превръзката и маха дренажите. Изглежда доволен от състоянието на раната и от това, че Джеси е в съзнание. Но не е толкова склонен да махне катетъра и дори петминутната разгорещена размяна на думи не го убеждава.

— Може би утре – опитва се той да усмири Джеси. – Ще видим дали ще си готов за малка разходка утре. Ти едва се съвзе, Джеси.

— Ами това? – Джеси сочи иглата в ръката си, но лекарят отказва да я махне и изсумтява възмутено.

След като приключва с проверките си, лекарят си тръгва и аз се настанявам отново на стола.

— Колкото повече съдействаш, толкова по-бързо ще бъдеш изписан.

— Изглеждаш уморена – казва, като променя темата и насочва безпокойството към мен. – Ядеш ли?

— Да. – Предателските ми пръсти се гмурват в рошавата ми коса и напълно ме издават.

— Ава! – стене той. – Върви и си вземи нещо за ядене!

— Мама ме нахрани със салата. Не съм гладна.

Очите му се разширяват при споменаването на майка ми. Знам какво следва.

— Какво си им казала?

— Всичко – признавам. Разказах всичко плачешком, докато мама ме успокояваше и утешаваше. Беше доста разбрана. Беше странно. – С изключение на четиридневното ти отсъствие.

Джеси кимва замислено и почти приемащо. Сигурно знае, че нямаше да мога да го избегна.

— Добре – казва тихо. – Иди и си вземи нещо за ядене!

— Не съм гла…

— Не ме карай да повтарям, жено! – сопва се. – Защото катетър или не, ще те сваля долу до шибания ресторант лично и ще натъпча храната в гърлото ти.

Мъдро прекратявам всякакви спорове. Наистина не съм гладна, но знам, че той би го направил, затова се измъквам уморена от стола и взимам двайсетте лири, които баща ми остави на нощното шкафче на Джеси.

— Ще взема нещо и за теб.

— Не съм гладен. – Дори не ме поглежда. Потънал е в мисли. Засрамен е, а не трябва. Аз не съм, така че и той не би трябвало да е.

Скривам учудения си поглед заради резкия му отговор. Няма да споря с него, защото няма да стигна доникъде и само ще го натоваря. Ще му взема нещо и ще го нахраня насила, ако откаже да го изяде.

Неговото настроение и обидата ми изобщо не могат да задушат въодушевлението, което танцува в мен. Връщането на неговата арогантност и на предизвикателното му държане са признак, че моят Джеси отново е тук. Не го искам другояче.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Дъвча шоколад, докато влача крака по коридора на болницата. Чувствам се много по-добре, по-жива и будна, но физически съм изморена. Нуждая се от почивка.

Завивам зад ъгъла, който води към стаята на Джеси, и спирам, щом виждам Сара, която се мотае пред вратата. Посяга да хване дръжката, но се отдръпва, после се обръща и решава да си тръгне. Забелязва ме и замръзва. Изглежда, се чувства не на място и неловко. Не съм я виждала, откакто Джеси е в болница, и мислех, че е стояла настрана, но като я виждам сега в коридора, осъзнавам, че сигурно е идвала в повечето дни. Знам, че ако я бях видяла по-рано, сигурно щях да й се нахвърля от скръб, но не и сега. Вече знам всичко. Никога няма да й простя това, което направи, но след като научих за живота й, би било нечовешко да не изпитвам съчувствие към нея. Изгубила е дете. Това е голяма трагедия, но тя си е сложила маска на твърда жена, за да се предпази. Искала е Джеси. Видяла е логика в това да се съберат и да успокояват скръбта си, докато той е виждал в нея само напомняне за това, което е загубил заради глуповато си решение да я чука. Две страдащи души, които са се подкрепяли по различен начин, с тази разлика, че Джеси е намерил спасението си другаде. А Сара все още го иска за себе си.

— Добре ли си? – питам, защото не знам какво друго да й кажа. Шокирала съм я с въпроса си. Изглежда готова да заплаче, но се опитва да се държи твърдо. Бързо осъзнавам, че не знае, че той е буден. Сигурна съм, че Джон я държи в течение, но той също не знае. – Той се събуди.

Очите й се стрелват към моите.

— Добре ли е?

— Ще бъде, ако упоритият идиот слуша лекаря. – Вдигам миниатюрния буркан фъстъчено масло, което намерих в ресторанта. – И започне да яде.

Тя се усмихва. Нервно.

— Надявам се да имаш още от тези.

— Десет – вдигам ръка, в която виси хартиена торба. – Но не са любимата му марка, така че сигурно ще го откаже.

Тя се разсмива, но бързо спира, сигурно защото смята, че е неуместно. И вероятно е. Не защото ситуацията не е смешна, а защото тя се смее с мен.

— Знам всичко, Сара. – Трябва да разбере, че съчувствието ми е само заради новото ми знание. – Никога няма да забравя какво се опита да ни причиниш, но мисля, че разбирам защо си го направила.

Червените й устни се разтварят и устата й увисва в шок.

— Той ти е казал?

— За твоето момиченце. За Роузи. За Кармайкъл, за катастрофата и защо момичетата са били с Кармайкъл.

— О! – свежда поглед към синия под. – Винаги е било нещо само между нас.

Има предвид тяхната история и връзка, която аз съм прекъснала. Жената, която стои пред мен, винаги е излъчвала самоувереност и напереност, а аз съм оголила душата й. Тя е нищо и го знае. Наистина я съжалявам. Съжалявам, че аз имам всичко, което тя иска, и го имам с мъжа, когото тя иска. Опита се да отнеме живота си, но това никога няма да ме накара да отстъпя. Нищо няма да ме накара да отстъпя. Нито отхвърлени бивши любовници, нито секс клубове от висока класа, нито проблеми с пиенето, нито откачени бивши съпруги, нито шокът от загубената дъщеря или опустошението на Сара. Нито пък лудостта, която лъха от всичко това. Този мъж ми даде всичко и аз не смятам да го напускам. Ние сме неразделни.

— Може ли да го видя? – пита тихо. – Ще разбера, ако откажеш.