— Петте съдии на тази надпревара стоят пред вас — продължи Грегори. — Представям ви принцеса Джоана, Мария Консуела, лейди Памела, Кора Лий и Ванда.

Ванда помаха. Останалите дами направиха реверанс. Остин отново погледна към Дарси, чудейки се колко дълго щеше да го пренебрегва.

— Пристигате петнадесетима — оповести Грегори, — но само десетима от вас ще продължат. Нашите дами от журито вече гласуваха и петима от вас ще напуснат шоуто. Но първо, да видим нашите спонсори.

Последва тишина. Участниците размениха погледи. Остин реши, че това трябва да е рекламна пауза за вампирската фюжън кухня.

— Добре дошли отново — усмихна се Грегори към близката камера. — Време е да разберем, кои са петимата мъже, които ще си тръгнат към дома тази вечер. Те са… — Вампирът направи пауза за по-драматичен ефект. — Тадайоши, Дерек, Харша, Фердинанд и Сет. Господа, трябва да напуснете. Лимузините ви чакат отвън. А що се отнася до останалите, багажът ви ще пристигне съвсем скоро. Двамата с Маги ще ви покажем стаите ви. Поздравления и добре дошли.

Щом Остин се здрависа със Сет, усети облекчение, че в пентхауса ще има един смъртен по-малко, нуждаещ се от защита. Той погледна към фоайето и видя, че петте вампирки от журито са изчезнали. Също и Дарси, и операторът. Проклятие, това ли беше? Явно бяха приключили за тази вечер.

Шофьорите на лимузините донесоха всичкия багаж във фоайето и мъжете се отправиха по стълбите, за да го вземат. Петимата елиминирани тази вечер тръгнаха с шофьорите.

Маги придружи Остин и още петима други участника до източното крило на пентхауса. Показа им кухнята, фитнес залата, сауната.

— От този край има три спални. Ще трябва да споделяте стаите. — Тя погледна към папката, която носеше. — Реджиналд и Пиер са в едната стая, Гарт и Джордж в другата и Никълъс и Адам в последната.

Остин погледна към Гарет облекчено. Слава богу, нямаше да се наложи да делят стая с някой вампир.

— Къде е офисът на режисьора? — попита Остин.

Дарси е в къщата до басейна. — Маги го погледна любопитно. — Защо? Някакъв проблем ли има?

— Не, въобще няма. — Той изруга наум, докато влачеше чантата си по стълбите към втория етаж. Къщата до басейна? Кой, по дяволите, използва къща до басейн, като свой офис? Той бе поставил камера в библиотеката, очаквайки, че офисът й ще бъде там. Не бе поставил никакви проклети камери в къщата до басейна.

Маги показа първо стаята на Реджиналд и Пиер. След това поведе четиримата смъртни към техните стаи. Стаята на Остин беше до тази на Гарет.

— Кухнята е напълно заредена с напитки и храна — обясни Маги. — Един доставчик ще ви носи топла храна всеки ден. Поради съображения за сигурност, моля, не влизайте в други стаи. Може да напускате сградата стига да се връщате навреме за шоуто всяка вечер. Тъй като ще записваме през нощта, препоръчваме на всички участници да спят през деня.

Остин потисна смеха си. Точно така, някои от участниците бяха мъртви през деня.

— Ще започнем да записваме утре вечер в осем часа в библиотеката. Лека нощ. — След една последна усмивка, Маги си тръгна.

Мъжете прибраха багажа си в стаите. Остин вдигна куфара си върху леглото и извади лаптопа си. Хвърли поглед към Никълъс.

— Надявам се, че не възразяваш да използвам бюрото.

— Не, няма проблем. — Никълъс също постави чантата си върху леглото. — Умирам от глад. Искаш ли да проверим кухнята?

— Съжалявам, имам малко работа. Но не ме оставяй да ти преча. — Остин постави лаптопа си върху бюрото.

— Ще се видим после. — Никълъс се запъти към вратата.

Уф. Най-после сам. Остин вкара кода на скритите камери, който бе инсталирал. Забеляза група мъже в западното крило на пентхауса. Грегори показваше стаите на останалите участници. Вероятно те всички бяха вампири. Грегори си тръгна и се запъти към главното стълбище. Накъде отиваше? Да види Дарси?

Остин почувства внезапна и неприятна болка, която разпозна като ревност. И това, че Дарси бе разположила щаба си в проклетата къща при басейна, където нямаше камера, не помагаше. Дали щеше да спи там?

Той смени изгледа с този на фоайето. Грегори достигна края на стълбите и се отправи към стаята с портретите. Остин смени на нея. По дяволите. Дарси бе там. Зловещият Грегори бе сам с нея.

Дарси сваляше портрет от стената, вероятно един от елиминираните тази вечер. Занесе портрета до далечния край на стаята и го постави на пода, подпрян на стената. Тя се изправи рязко, завъртайки се към вратата.

— Грегори! — Дарси се затича през стаята. Прегърна го и го целуна по бузата. — Беше страхотен!

Той бе отрепка. Остин наблюдаваше къде върху Дарси ще постави ръцете си вампирът. Леко докосване на раменете. Остин реши засега да остави дървените колове в багажа си.

— Благодаря. Беше забавно. — Грегори погледна към портретите на стената. — Сваляш елиминиралите ли?

— Да. — Дарси дръпна втори портрет от стената. — Можеш ли да свалиш този на Дерек?

— Разбира се. — Грегори свали портрета и последва Дарси до ъгъла, където ги събираше тя. — Мисля, че е доста смущаващо колко расистки са настроени дамите.

— Ужасно е! Доста ще трябва да внимавам при редактирането.

— Да. Те наистина са заседнали в миналото. — Грегори остави картината, която държеше. — Но мисля, че ти се справи доста добре с тях.

— Благодаря ти. — Дарси погледна петата картина, която трябваше да се свали.

Грегори тръгна към нея, изучавайки портретите. Той спря пред един от тях и се наведе да прочете табелката с името.

— Адам Олаф Картрайт. Кой е той?

Остин се напрегна и затаи дъх.

Дарси замръзна за няколко секунди, след това сграбчи петия портрет от стената и се запъти към ъгъла.

— Той е един от участниците, естествено.

— Смъртен или вампир?

Дарси сложи портрета на земята и след това се изправи.

— Разбрахме се, че няма да знаеш предварително.

— Така е, но… — Грегори хвърли поглед към портрета на Остин. — Той те зяпаше цяла вечер.

Дарси стисна ръце.

— Не бих казала цяла вечер. По-скоро бяха десетина минути.

— Десет минути, през които той не можеше да откъсне поглед от теб.

Остин присви очи. Проблем ли имаш с това, отрепка такава?

Смехът на Дарси бе кратък и изкуствен.

— Не бъди глупав. Той вероятно е гледал камерата, не мен. Трябва да предупредя мъжете да не обръщат внимание на камерата и да се държат естествено.

Грегори кръстоса ръце.

— Виждаш ли се с него?

— Няколко пъти, но бе свързано с работата.

Остин изсумтя. Бе повече с удоволствието, отколкото с работата, съкровище.

Грегори се намръщи.

— Не искам да бъдеш наранена.

Дарси се усмихна с насмешка.

— Не се притеснявай. Между нас няма нищо.

Остин стисна зъби. Нищо? През последните две седмици той бе преследван от спомени за това как целува устните й, как докосва гърдите й и усещането за сладкото й дупе, притиснато към слабините му. Това ли тя наричаше нищо?

— Какво става? — Гарет надникна в стаята.

Остин скочи на крака и бързо изключи звука на лаптопа си.

— По дяволите, Гарет. Защо не ме предупреждаваш? Не искам съквартирантът ми да види какво правя.

— Какво правиш?

— Уверявам се, че всички камери работят.

— Страхотно. — Гарет затвори вратата и тръгна към компютъра. — Нещо интересно? Кой е това… водещият и режисьорката?

— Да, но е доста отегчително.

— Усили го — настоя Гарет. — Искам да чуя.

Вътрешно намръщен, Остин увеличи звука.

— Реших, че дамите ще изпотрошат стаята, щом разбраха за смъртните — каза Грегори.

Дарси въздъхна.

— Да, не беше приятна гледка.

Остин се отпусна. Той вече не бе тема на разговора.

— Само се надявам, че шефът ти ще разбере — каза Грегори.

— Да. — Дарси тръгна към вратата и изключи осветлението.

Остин превключи на камерата в коридора. Думите им се чуваха приглушено, затова той увеличи звука.

— Мислех, че със сигурност ще мога да различа смъртните от вампирите. — Грегори се запъти към фоайето.

— Никой не може да ги подуши заради гривните — каза Дарси докато вървеше с него. — Работят безотказно. Дори вампирите носят фалшиви такива. Така, когато всички са по бански, никой няма да може да каже, кой кой е.

— Майко мила. — Остин свали чорапа си надолу и разгледа гривната. — Мислех си, че има някакво проследяващо устройство, но явно е нещо химическо, което да блокира миризмата ни.

Гарет кимна.

— Мислех си, че онези вампири в лимузината бяха прекалено… равнодушни.

Остин свали гривната си.

— Ще я дам на Ема щом дойде утре с доставчика. Тя ще я даде за анализ. — Разбира се, без нея щеше да мирише на вкусна закуска за вампири.

— Сигурен ли си, че искаш да я свалиш? — попита Гарет.

— Ще ми дадат нова. Ще кажа на режисьора, че съм я изгубил.

— Имаш предвид госпожица Дарси? Все още ли мислиш, че е човек?

— Да. Не знам защо се е забъркала с тези вампири, но тя ще направи всичко по силите си, за да ни предпази да не пострадаме.

Гарет изсумтя.

— Ти й вярваш повече от мен. Знаеш какво пише в договора ни — ДВК не носи отговорност за рани от пробождане.

Остин се разсмя.

— Нямам намерение да бъда хапан. — Но сега той имаше добра причина да потърси Дарси. И знаеше точно къде да я намери. В къщата при басейна.

* * *

Докато Дарси се скиташе из зимната градина, тя остави топлия влажен въздух да гали лицето й и да разтопи цялото напрежение, което се бе натрупало през вечерта. Рафтовете, подобни на стъпала на стълбище, се простираха от двете страни на пътеката и всеки от тях бе пълен със саксии с цветя в ярки цветове — циганчета, лилии, божури и други по-екзотични видове, които тя не познаваше.

Една част от зимната градина бе отделена за рози. Няколко пълзящи рози бяха пуснати по свода, от който започваше розовата градина. В средата срещу стената бе разположен малък фонтан, който изсипваше вода в един басейн.

В задната част на зимната градина имаше обособена малка тропическа зона с цъфтящи лимонови и бананови дръвчета. Под една върба имаше каменна пейка. Дарси седна и събу обувките си. Това щеше да е идеално място за следващите две изпитания — за добри обноски и водене на разговор.

— Дарси!

Тя забеляза Маги да идва към нея.

— Здрасти. Настани ли мъжете по стаите им?

— Да, и разпределих смъртните заедно, както поиска.

— Благодаря ти. Не знам как бих се оправила без теб. — Докато Маги й помагаше тя можеше да избягва да прекарва времето със смъртните. Или по-точно с един определен смъртен.

Маги спря до нея.

— Всъщност, точно за това исках да поговорим. Утре вечер трябва да съм в ДВК за новото прослушване.

— О, точно така. — Дарси й се усмихна окуражително. — Не се притеснявай. Ще си страхотна.

Маги потрепери.

— Ужасно съм нервна. Ще чета заедно с дон Орландо. Надявам се, че ще ме хареса.

— Аз… аз съм сигурна, че ще е така. — Дарси потуши един стон. Тя не бе казала на приятелката си за аферата на дон Орландо с Корки и Тифани и един Бог знае още колко други жени. Не можеше да понесе мисълта да унищожи мечтата на Маги. Тя винаги бе оптимист и твърдеше, че всичко се случва така, както е писано. Макар че Дарси не можеше да се съгласи с това, не бе осъзнавала, колко й бе нужно Маги да го вярва. Докато Маги вярваше в щастливия край, той все още изглеждаше възможен.