Кимна уважително на лейди Памела.

— Добър вечер.

Тя направи жест към стълбището.

— Ще повървите ли с мен?

— С радост — измърмори той и вдигна ръка, за да може тя да обвие студените си, мъртви пръсти около лакътя му.

Тръгнаха нагоре по стълбите. Единият оператор бе пред тях, а другият, заедно с Дарси, остана назад.

— Времето е много хубаво — забеляза лейди Памела с надменния си тон. — Обожавам топлите летни вечери.

— Да — отвърна Остин, у когото се надигна недоволство. Беше му омръзнало от тези преструвки. — Но през лятото нощите са твърде кратки.

— Така е. Зимните нощи наистина ни дават повече време.

Бяха стигнали до площадката между стълбите. Остин хвърли поглед назад. Дарси го гледаше объркано. Толкова по-зле за нея.

— Може би трябва да ходите в южното полукълбо през лятото — продължи той, като се заизкачва отново по стълбите. — В момента там е зима.

— Така ли? — последва го лейди Памела със заинтригуван вид. — Искате да кажете, че там имат по-дълги нощи в момента?

— Ами да. А можете да идете и в Антарктика. Там нощта е шест месеца. Казват, че пингвините разбирали от елегантно облекло.

Лейди Памела се засмя.

— О, какъв сте шегаджия! В Антарктика няма хора — заяви и изпусна кърпичката си на последната площадка. — О!

Остин й я върна и отвори вратата на края на стълбището.

— Благодаря ви — отвърна грациозно тя и се плъзна на покрива. — Вие били ли сте в южното полукълбо?

— Не, прекарах по-голямата част от живота си в Америка и Източна Европа — отвърна той и я придружи до оранжерията.

— О! В Европа ли сте роден?

— Не. Там работех.

— Разбирам. Какво работехте, ако мога да попитам?

Ама че въпрос. Той се усмихна на вампирката:

— Бях международен шпионин.

Тя избухна в кикот и го плесна по ръката.

— О, какви ги говорите само!

Той се обърна назад за миг. Дарси го гледаше скептично.

— Ах — възкликна лейди Памела и се спря насред калната локва, в която беше стъпила. — Ами сега?

— Позволете — пристъпи Остин и се качи на дърветата пейка между две саксии. Лейди Памела остана на място с безпомощен вид. Той стисна зъби. Щеше да се наложи да докосне стария й труп. — Извинете — каза й, хвана я през кръста, вдигна я над локвата и я остави на сухия цимент.

— О, благодаря ви! Колко сте съобразителен.

Той потисна един стон. Не беше голяма философия. Очевидно, целта на това изпитание беше да се види кой най-добре би се грижил за куп празноглави, мъртви жени.

Следващият проблем се появи, когато стигнаха до каменна пейка под една палма джудже. Лейди Памела обяви, че иска да поседне за малко, но се поколеба и Остин забеляза, че пейката е покрита с изсъхнали листа. Махна ги и покри повърхността с якето си. Лейди Памела му се усмихна и седна.

Остин седна до нея. Дарси и проклетият й оператор се приближиха. Цялата ситуация го дразнеше. Седеше си той тук, принуден да флиртува с вампирка, докато неговата красива, мъртва Дарси ги подслушваше.

— Трябва да призная, лейди Памела, че носите най-изящните рокли, които някога съм виждал.

— О, нима! — грейна тя. — Колко мило от ваша страна!

— Моля ви. Намирам за жалко, когато жените се обличат като мъже.

Дарси стоеше до тях с тениската си и бежовите спортни панталони. Скръсти ръце и го изгледа свирепо.

— О, напълно съм съгласна — потвърди лейди Памела и се изправи. — Да продължим? Розите ухаят божествено.

Остин грабна якето си от пейката. Изтърси го и тръгна след вампирката към розовата градина.

— Би било прекрасно да си взема една роза — промълви тя.

Ама разбира се, че би било.

— Какъв цвят предпочитате?

— Розова, ако бихте били така добър.

— Разбира се. — Той се запровира между големите глинени саксии, докато не откри розова пъпка. Скърши стеблото и занесе розата на лейди Памела. Тя въздъхна.

— О, дано няма много бодли.

Той схвана намека и започна да маха тръните. Последният се оказа упорит. Успя да го изтръгне, но убоде показалеца си.

— Виж ти — разшири очи лейди Памела. — Това… кръв ли е?

— Нищо работа. Само убождане — заяви сухо той, като й подаде розата.

Тя я пусна на земята и се приближи до него.

— Дайте да видя кървящия пръст — помоли тя и облиза устни.

Остин отстъпи.

— Нищо ми няма. Убодох се съвсем леко.

Очите й просветнаха.

— Дайте да го целуна и ще ви мине. — Тя протегна ръка към пръста му. Остин отскочи. Лейди Памела оголи зъби. — Съвсем малко ще си близна.

— Стоп! — викна Дарси и скочи между тях. — Памела, идете в салона за прислугата да… хапнете. Ще ви стане по-добре.

Тя я изгледа ядно и изсумтя:

— За теб съм лейди Памела. — След което се завъртя на пети и изчезна.

Дарси въздъхна с облекчение.

— Адам, ела с мен. В къщата до басейна има аптечка.

Той я изгледа свирепо.

— Не ми трябва аптечка.

Тя хвърли поглед към операторския екип.

— Момчета, върнете се в билярдната зала. Лейди Памела ще е готова да продължим снимките, след като хапне.

Мъжете тръгнаха към стълбището.

— Хайде — протегна ръка към неговата Дарси. Той отстъпи. Тя се намръщи. — Би ли дошъл с мен, ако обичаш?

Той извърна поглед. Беше твърде болезнено да я гледа. Как да скърби за смъртта й, когато тя все беше пред него?

— Нищо не е. Не носите отговорност за прободни рани, забрави ли?

Тя изсумтя.

— Така е, но предпочитам да не се нараняваш.

Късно е за това. Той вече бе наранен в сърцето по-лошо, отколкото когато и да било през живота си.

— Оттук — посочи тя към къщата до басейна.

Той я последва неохотно. Подминаха басейна. Остин хвърли поглед към джакузито. По дяволите. Тя го погледна загрижено:

— Странен разговор водихте с лейди Памела.

За дължината на нощите ли? Да не би Дарси да се тревожеше, че той знае за вампирите? Или че знае за нея? Толкова по-зле за нея тогава. Беше му позволила да я целуне няколко пъти. В кой точно момент от връзката им смяташе да му каже, че е мъртва?

— Шегувах се с нея.

Дарси повдигна вежди.

— Защо? Да не би ненадейно да си решил да спечелиш конкурса и парите?

— Не ми пука за парите. Всъщност започвам да се чудя какво изобщо правя тук.

Тя отвори вратата на къщата.

— Помислих си… — започна Дарси и затвори очи за миг. — Сигурно съм се объркала.

Мислела си е, че той се интересува от нея ли? Ами така си беше, мамка му, докато не научи истината.

Той влезе в къщата. Голямата стая беше едновременно дневна и кухня. Наоколо бяха пръснати бели ракитови мебели, покрити с възглавници с тропически щампи. Документите на Дарси бяха на кухненската маса. Предната вечер, на път за басейна, той се беше вмъкнал в кабинета и беше скрил камера над входната врата. Все още не я беше използвал. Най-малко му се искаше да гледа как Дарси пие кръв или заспива мъртвешкия си сън.

— Ето тук — повика го тя, като влезе в кухнята. Единствените уреди бяха малък хладилник и микровълнова печка. Тя пусна водата в единствената мивка. — Ела да си измиеш пръста.

Той пъхна ръка под студената струя. Тя му подаде хавлия.

— Нещо не е наред. Личи си. Не искаш дори да ме погледнеш — започна тя. Той сви рамене и избърса ръката си. — Наистина ли не одобряваш жените да носят панталони?

— Не. Просто казах на лейди Памела, каквото искаше да чуе.

Дарси се скова и се намръщи.

— Такава ли е практиката ти? Казваш на жените, каквото искат да чуят?

Той остави хавлията на плота.

— Трябва да тръгвам.

— Трябва ти лепенка — възрази тя и отвори аптечката.

— Нищо не ми трябва! Беше просто трън.

В очите й проблесна гняв.

— Ти си трън — в задника.

Отвори една опаковка лепенки. Остин кипеше от яд и безсилие. По дяволите, та той не знаеше, че е мъртва, когато започна да я ухажва. Тя обаче е знаела. Трябваше да го спре.

— Дай ми пръста си — протегна ръка тя.

Той отстъпи.

— Дай ми лепенката.

Дарси я метна на плота.

— Хубаво, сам си я сложи.

— Ще си я сложа — отвърна той и се замъчи да я залепи с лявата ръка.

Тя го гледаше свирепо.

— Не те разбирам. Постоянно ми задаваш въпроси и казваш разни работи, все едно знаеш твърде много… неща.

— Въобразяваш си.

— Дали? Само разправяш как трябва да ти вярвам и да ти се доверявам, а когато най-сетне усетя някаква сигурност, ми обръщаш гръб.

Той стисна зъби.

— Не съм ти обърнал гръб. Още съм тук.

— Не искаш дори да ме погледнеш, нито да ме докоснеш. Какво се е случило?

Той приключи с лепенката.

— Нищо. Просто… реших, че няма да се получат нещата.

— Ти си решил, така ли? А аз нямам ли право на мнение?

Не, защото си мъртва.

— Довиждане — изрече той и тръгна към вратата.

— Адам! Защо се държиш така с мен?

Той се спря до вратата и се обърна. Сърцето му се сви. Мамка му. В очите й напираха сълзи. Караше я да плаче. Мъртвите жени не плачат.

Тя тръгна бавно към него.

— Като си толкова чувствителен и състрадателен, кажи ми какво чувствам в момента.

По бузата й се търкулна една сълза и го удари като шиш за лед, пронизал сърцето му. Той извърна поглед.

— Не мога.

— Не можеш да го усетиш ли? Или не можеш да признаеш, че тъкмо ти ми причиняваш толкова болка?

Той се сви.

— Съжалявам — промълви и хукна към стълбището, но осъзна, че все още не може да се изправи пред вампирите. Вмъкна се в оранжерията, за да остане сам. Там седна на пейката и зарови лице в дланите си. Как да признае, че й причинява болка? Мъртъвците не чувстват болка. Не плачат. Не те гледат така, сякаш им разбиваш сърцето.

Мамка му! Как да се справи с това? Ако признае, че Дарси я боли, ще трябва да признае, че е още жива. Ще трябва да се изправи лице в лице с факта, че е вампирка. А работата му в ЦРУ е да унищожава вампири.

Каква ужасна каша. Само да знаеше предварително. Щеше да барикадира сърцето си, да избягва да я вижда. Да бе, да. Това са пълни глупости. Всички го бяха предупредили, че е вампир. Дори тя се бе опитала да го отблъсне, но той не желаеше да чуе. Вината не беше нейна. Остин твърдоглаво бе игнорирал всички знаци, защото сърцето му вече беше загубено. А сега нямаше друг избор, освен да се изправи лице в лице с действителността.

Беше влюбен във вампир.



Дарси затвори вратата на къщата до басейна и се облегна на нея, разтреперана. Дишаше с мъка. Краката й се подкосиха, тя се свлече и седна на зеления всекидневен килим.

Той я бе наранил. Явно наистина се беше увлякла по него и бързия му говор. Значи казва на жените, каквото искат да чуят. Копеле.

Колко срамно лесна се оказа. Беше толкова студена, така самотна и нещастна през последните четири години, че се лепна за първия мъж, който й предложи топлина и любов. Сълзите преляха от очите й и тя ги избърса с растящ гняв. Как смее той да се обръща на сто и осемдесет градуса? Нали едва снощи каза, че никой с всичкия си не би я оставил да си тръгне? Значи по собствените си стандарти Адам не беше с всичкия си. Прав му път.