Дарси се изправи на разтрепераните си крака. Трябваше да се върне при екипа. Това беше работата й и тя не можеше да си позволи да я загуби. Но, по дяволите, сърцето й бе под заплахата на двуостър нож. Как можеше да продължи да го вижда — и как би могла да понесе да не го вижда? Той бе направил така наречения й живот отново поносим. През последните четири години бе принудена да живее в мрак. Само трите гънки лъча светлина — Грегори, Маги и Ванда — я бяха опазили да не полудее. След това Адам нахлу в тъмното й съществуване като сияйно слънце. Той бе богът на слънцето, носещ надежда за топлина и живот.

Но онова, което я измъчваше, е било само фалшив отзвук. Никога повече нямаше да бъде жива. Никога нямаше да може да бъде с Адам. Винаги го бе знаела. И въпреки това се беше влюбила в него. Искаше да вярва, че любовта побеждава всичко, че е свята, както казваше Ванда. Сълзи се стичаха по лицето на Дарси. Не можеше да понесе да го види отново още сега, затова тръгна през западното крило и надолу по стълбите към етажа на прислугата.

Жените си приказваха в салона. Лейди Памела пийваше гореща Шококръв от чаена чаша. На телевизора се виждаха Грегори и състезателите в билярдната зала. Снимачният екип беше там, записваха впечатленията на мъжете от предаването.

— Добре ли си? — попита Ванда, присвила очи.

— Нищо ми няма — излъга Дарси с надеждата да не си личи, че е плакала. Нямаше как да се огледа — един от дребните недостатъци на вампирството. Големите недостатъци включваха загубата на семейството й, спестяванията й и кариерата й на журналист. По дяволите, беше загубила целия си живот заради този глупав таен свят. Ако Конър не настояваше толкова много да запазят проклетата тайна, можеше да я телепортира и някоя болница, а не в къщата на Роман Драганести. Може би щеше да оживее. Никога нямаше да разбере обаче, беше твърде късно.

— Готова ли сте за края на състезанието? — попита тя лейди Памела. — Остават още трима мъже, които очакват изпитанията си.

— Трябва ли? — направи гримаса лейди Памела. — Ужасно съм уморена. Освен това вече знам кои мъже трябва да отпаднат.

— И ние знаем — намеси се Кора Лий. — Трябва да махнем оная маймуна, дето пльосна лейди Памела в калта.

Жените замърмориха одобрително.

— Трябва да се отървем и от мавъра — обяви Мария Консуела.

— Ахмед ли имаш предвид? — попита лейди Памела. — Но той имаше чудесни обноски. А говорът му е безупречен.

— Да не говорим и че е много красив — обади се Ванда.

— Несъмнено — съгласи се лейди Памела и пресуши чашата си. — Вторият отпаднал трябва да е Антонио от Мадрид. Просто ужасно фъфли!

— Естествено, че фъфли! — възкликна Мария Консуела. — Говори перфектно испански.

— Добре, но на английски звучи глупаво — настоя лейди Памела. — Каза ми, че ухая на шладка шервена роша!

Принцеса Джоана потрепери.

— Ужас, представете си господар, който говори така.

Мария Консуела изсумтя.

— Тогава аз кога мога да си предложа мнението кой да отпадне?

— Ще ви дойде редът — увери я Дарси. — Записала съм ви да съдите по показател номер девет — сила.

Леко стресната, Дарси осъзна, че същите тези жени, които не можеха да вземат решение предната вечер, сега нямаха търпение да се изкажат.

— Гледайте — посочи Кора Лий телевизора. — Кой е този?

Дарси обърна поглед към екрана и дъхът й замря. Един от операторите се беше качил на покрива и насочил камерата към оранжерията през стъклените стени. На пейката седеше Адам, приведен, заровил глава в шепите си.

— Май е Адам — отговори Ванда и погледна Дарси с любопитство.

Кора Лий въздъхна.

— Горкият човек. Колко тъжен изглежда.

Дарси преглътна. Адам изглеждаше напълно съсипан. Би трябвало да се натъжи от тази гледка, но в сърцето й покълна малко зрънце задоволство. Той също страдаше! Значи не му е безразлично.

— Трябваше да ме оставиш да опитам кръвта му — измърмори лейди Памела. — За секунда щях да разбера дали е смъртен или вампир.

— Със сигурност е като нас — обяви принцеса Джоана. — Няма как да не е. Твърде много знае за нощите ни.

— Това беше странно — обади се Ванда и двете с Дарси се спогледаха.

Гърлото на Дарси пресъхна. Тя отново обърна поглед към телевизора. Адам разтриваше челото си. Дали беше открил тайната им? Затова ли изведнъж вече не можеше да я погледне и докосне?

— Така е — съгласи се Мария Консуела. — Адам трябва да е вампир.

Дарси въздъхна.

— След като вече знаете кои мъже искате да елиминирате, да преминем към орхидейната церемония. Вземете две орхидеи от хладилника, среща във фоайето след пет минути.

Съгласиха се. Дарси взе асансьора до втория етаж на мансардния апартамент и помоли всички мъже да слязат във фоайето. Изпрати Грегори да доведе Адам и втория оператор. Подреди мъжете в две редици на голямото стълбище. След това бързо мина в другия край на фоайето, за да е възможно най-далеч, когато Адам пристигне.

Петте членки на журито влязоха под строй във фоайето с високо вдигнати глави. Застанаха в редица под огромния полилей.

— Господа — обяви Грегори, — двама от вас ще си отидат вкъщи тази вечер. Лимузината чака долу. Ако получите черна орхидея, значи трябва да си вървите. Готови ли сте?

Всички мъже кимнаха и Бърни фокусира обектива върху лицата им, едно след друго.

— Преди да започнем, имаме още едно обявление — продължи Грегори. — Сумата на наградата току-що скочи. Сега вече победителят в „Най-сексапилният мъж на планетата“ ще получи два милиона долара!

Жените ахнаха. Барт записа техните реакции, а Бърни — на мъжете.

— Лейди Памела, моля, заповядайте — подкани я Грегори да излезе напред.

Тя пристъпи с двете черни орхидеи в ръце.

— Очакваме с нетърпение да опознаем по-добре тези от вас, които ще останат. А сега орхидеите — пое си дълбоко дъх тя. — Никълъс от Чикаго.

Никълъс, облечен в чисти нови дрехи, се затътри по стълбите да вземе орхидеята.

— Извинявайте, че ви изпуснах — каза той и се върна по стълбите, където другите мъже изразиха съчувствието си.

— Антонио от Мадрид — обяви лейди Памела.

Антонио прие орхидеята със съкрушено изражение.

— Ужашно шъжалявам.

Дарси погледна Адам. От всички оставащи мъже само той изглеждаше тъжен. Тръгна към стаята си, без да погледне назад. Журито, водещият и операторите се преместиха в стаята с портретите за финалното разкритие за тази вечер. Дарси ги последва.

— Два милиона долара! — ухили се Кора Лий. — Мили боже, новият ни господар ще се търкаля в пари!

— Да, но трябва да сме сигурни, че е вампир — предупреди принцеса Джоана.

— О, Дарси, моля те, кажи ни, че тази вечер сме се отървали от всички досадни смъртни! — примоли се лейди Памела.

— Не мога да ви кажа — отвърна Дарси и извади специалното фенерче от стенния сейф. Подаде го на Грегори и му прошепна в какъв ред да разкрие мъжете. След това приглуши осветлението.

Жените се настаниха на диваните с грейнали от вълнение лица.

Грегори отиде до портретите.

— Тази вечер елиминирахте Антонио от Мадрид — обяви и включи фенерчето. Белите вампирски зъби на мъжа веднага блеснаха.

— Майчице — сви се като ударена лейди Памела. — Бях убедена, че един вампир не би могъл да има говорен дефект.

— Елиминирахте и Никълъс от Чикаго — продължи Грегори и освети портрета на мъжа. За един напрегнат миг жените останаха взрени в портрета. Нищо не се промени.

— Да! — скочи на крака Кора Лий. — Смъртен е!

— Заслугата е моя! — скочи и лейди Памела, ухилена. — Аз открих един от смъртните.

Жените се запрегръщаха през смях.

Грегори отвори бутилка Газирана кръв.

— Това трябва да се отпразнува — обяви и напълни седем чаши до ръба.

Дарси му помогна да сервира на журито. След това Грегори й подаде една от двете последни чаши и сам взе другата.

— Дами, поздравления! — Той вдигна чашата си. — Направихте още една крачка към избора на новия си господар. А господарят ви направи още една крачка към богатството.

Жените се разсмяха и чукнаха чаши. Операторите приближиха обективите към щастливите им лица.

— Не пиеш — обърна се Грегори към Дарси. — А трябва. Предаването върви страхотно.

Дарси погледна надолу към смесицата от шампанско и кръв в чашата си. Страхотно, няма що. Помагаше на бившия харем да си намери нов господар. И им помагаше да се научат сами да взимат решения и да отстояват своето. Но всичко й се струваше празно без Адам.

* * *

Остин наблюдаваше празненството на жените на лаптопа в спалнята си. След като съквартирантът му, Никълъс, беше отстранен, шпионирането стана много по-лесно.

До него стоеше Гарет и също наблюдаваше сцената.

— Такава игра играят значи. Опитват се да разберат кои от нас са смъртни, за да ни разкарат.

— Във всеки случай обяснява защо гривната за крак е толкова важна.

Остин вдигна крачола на панталона си и погледна новата си гривна. Маги му я донесе след залез-слънце и го предупреди, че веднага трябва да я сложи.

— Да — съгласи се Гарет и се наведе, като се подпря на облегалката на стола му. — Какво пият?

— Нещо със синтетична кръв — отвърна Остин, който гледаше как Дарси вдига чашата до устата си. Отпи и облиза устни. Устните, които беше целувал. Устата, в която беше бродил. Мамка му.

Той се изправи толкова рязко, че столът политна назад и Гарет го хвана. Отиде до прозореца и погледна навън. Не виждаше кой знае какво в тъмното, само отражението си в стъклото. Дарси не би видяла дори отражение.

По дяволите. Трябваше ли всичко да му напомня, че той е жив, а тя мъртва? Дори по-лошо, нежива. Мъртва през деня, но ходеща и говореща, и плачеща с истински сълзи през нощта. Беше точно толкова жива, колкото да го измъчва.

И да го изкушава. Все още бе толкова красива. Толкова умна. Толкова Дарси.

— Какво има? — попита Гарет.

— Какво ли не — отвърна Остин и закрачи из стаята. — Това е загуба на време. Нищо полезно не научаваме.

— Знам имената на няколко вампира. Повече, отколкото знаех преди няколко дни.

— Трябваше да се сближим с тях и да разберем повече за Шана. А не се получава.

Макар че Остин трябваше да признае, че поне с един определено се беше сближил. За съжаление, напълно беше забравил за Шана, докато Дарси беше в обятията му.

— Ами не е толкова лесно да се сближиш с глутница кръвожадни създания — промърмори Гарет.

— Я стига — тия жени са безобидни. Искат само да си носят хубавите дрехи и някой да се грижи за тях. Ами че те истерясват, дори само обноските ти да не са безупречни.

Гарет изсумтя.

— Размекнал си се. И мъжете ли ти се виждат безобидни?

— Говорих с неколцина тази вечер. Роберто притежава фирма за алуминиеви щори в Аржентина. Ото държи фитнес център в Германия — обясни Остин, макар че не виждаше как неживите могат да бъдат в добро здраве.

Гарет се намръщи.

— Сигурно постоянно вършат престъпления. Бас държа, че използват контрола над съзнанието да крадат парите на хората.

— Тогава защо толкова много искат парите от наградата?

— Не знам — смотолеви Гарет. — Но ако им свърши синтетичната кръв, няма да се поколебаят да те захапят.

Може би. Остин поклати глава. Но той самият не би ли постъпил по същия начин, ако това беше единственият начин да оцелее?

— Въпросът е, че пият синтетична кръв. Така че намерението им не е да вредят на хората. Междувременно наистина злите вампири си търсят жертви из Сентрал парк дори в този момент. А ние си седим тука и вдигаме паднали кърпички.