Той се прозя, докато прокарваше ръце през рошавата си коса. Нощните смени не му позволяваха да се грижи за обикновените неща, като прическата. И все още не спеше добре през деня. Мониторът се размаза пред уморените му очи. Нуждаеше се от кафе, затова се отправи към стаята за почивка.

— Добър вечер, Остин. — Ема седеше на малката кръгла маса, хапваше нискомаслено кисело мляко и го наблюдаваше със светлите си дяволити очи.

Трябваше да има закон срещу очебийната бодрост на работното място. Спретнатата й изгладена жълта риза му напомни, че изглежда така, сякаш е спал със своите смачкани дрехи. Макар че в интерес на истината изобщо не бе спал много. Промърмори й нещо в отговор и напълни една чаша кафе.

— Бедният човек, изглеждаш ужасно — продължи Ема с отчетлив британски акцент.

Той изсумтя, твърде уморен, за да участва в словесен двубой. Освен това, тя винаги печелеше.

— Защо си тук толкова рано?

Ема облиза и последното кисело мляко от пластмасовата си лъжица.

— Исках да започна по-рано със снощните полицейски доклади. Мисля, че попаднах на нещо.

— Какво?

— През последните месеци е имало няколко обаждания в полицията от Сентрал парк. Обаждащият се, казва, че е видял как нападат някого, но когато полицията пристига, не успява да намери никой, който да знае нещо.

Остин се намръщи.

— Не е кой знае какво. Може някой да се е пошегувал.

— Или може да е истина. — Ема насочи лъжицата към него, за да подчертае думите си. — И хората, които са се обадили, да не си спомнят нищо, защото спомените им са били изтрити от вампири.

— Ами… предполагам. — Контролът върху ума бе способност на вампирите. Точно затова екипът на операция „Колове“ беше толкова малък. Всички се нуждаеха от известна психична сила, за да се противопоставят на вампирския контрол. Нямаше начин да се борят срещу някое същество, ако то можеше просто да си играе с ума им. Доколкото Остин знаеше, двамата с Шон бяха най-силните членове на екипа в това отношение.

— Само помисли. — Ема хвърли празната кофичка от кисело мляко в кошчето. Перфектен удар, разбира се. Тя работеше за МИ6, докато Шон не бе уредил да я преместят преди седмица. — Ако беше гладен вампир, не би ли отишъл на лов за жертви в място като Сентрал парк?

— Предполагам. — Остин отпи от кафето си.

— Затова снощи отидох да огледам.

Той преглътна.

— Отиде сама?

— Да. Ти ходиш да наблюдаваш сам. Защо аз да не отида?

— Защото да отидеш на лов за вампири в Сентрал парк не е наблюдение. Можеше да попаднеш на някого от тях.

Тя извъртя очи.

— Това беше идеята. Не се тревожи. Имах няколко кола в себе си.

Остин изсумтя.

— Не си ли чела докладите? Тези вампири са супер бързи и силни.

Тя се отправи към хладилника и извади бутилка вода.

— Мога да се грижа за себе си.

— Знам. — Веднъж я бе взел на тренировка и накрая се бе озовал проснат по гръб с кръжащи около главата му звездички. — Но не мисля, че трябва да ходиш сама.

— Защо не? — Тя отвори капачката на бутилката. — Те най-вероятно търсят сами жени.

— Чакай малко. Да не би да се предлагаш за примамка?

Тя сви рамо и отпи глътка вода.

— Ако мога да примамя един, ще го убия. Нали това е мисията ни?

— Ами ако те нападнат едновременно? Прекалено е опасно.

— Не трябваше да ти казвам — въздъхна Ема и му хвърли обиден поглед. — Мислех, че ще разбереш.

По дяволите. Трябваше да й каже, че е безотговорна и луда, но мразеше да бъде прям с жена. Освен това, вампирският й лов звучеше като нещо, което той самият би направил.

— Ще кажеш ли на Шон? — попита тя.

Шефът им вече беше бесен заради предстоящия брак на дъщеря си и Остин не умираше от желание за наказание.

— Ще трябва да помисля. Видя ли вампири снощи?

— За съжаление, не.

— Добре. Ние сме само петима и не можем да си позволим да те загубим, така че мисли, преди да се правиш на героиня — завърши Остин и се запъти обратно към бюрото си. Луда жена, да лови вампири съвсем сама.

Той отпи от кафето си, докато изучаваше снимките на екрана. Говорейки за вампири, кой бе демонът, който бе закарал прекрасната блондинка в ДВК? Остин прегледа снимките, докато откри черния Лексус. Той въведе регистрационния номер в системата. Превозното средство бе регистрирано на името на Грегори Холщайн, адресът бе в Горен Уест Сайд. Годината на раждане беше 1964, което го правеше много млад вампир. Разбира се, вампирите вероятно бяха специалисти във фалшифицирането на документи.

Остин написа адреса на Грегори, а след това направи кредитно проучване. Мъжът работеше в Роматех Индъстрис, което не бе голяма изненада. Много вампири работеха там през нощта. Мястото произвеждаше изкуствена кръв, което означаваше, че Грегори може и да не беше от хапещите. Това бе добра новина. Тя не трябваше да се притеснява, че може да захапе сладкото й вратле. Ако бе човек.

Тропането на токчета върху линолеума го предупреди, че Ема наближава. Тя спря пред фотопринтера и започна да разглежда снимките му.

Може би бе прекалено твърд с нея.

— Знам, че имаш нещо лично против вампирите.

Ема сви рамене и смени темата:

— Къде направи тези?

— На паркинга пред ДВК снощи.

— Много регистрационни номера. — Тя постави купчината снимки настрани. — Предполагам, че всички тези коли принадлежат на вампири.

— Повечето. Искаш ли да ми помогнеш да направя база данни?

— С удоволствие. — Тя повдигна другата купчина от снимки.

— Ема, няма да кажа на Шон за Сентрал парк, ако ме повикаш, когато отново отиваш на лов. Ще бъда твоето подкрепление.

— Това е супер. Благодаря ти. — Тя го дари с кратка усмивка, а после възобнови проучването на снимките му. — Тези са много интересни.

— Разпозна някоя от колите ли?

— Не. Но разпознавам женски задник, когато видя такъв.

— Какво?

— Сигурно имаш поне двадесет снимки на краката и дори още повече на задника й. Коя е тя?

Нервите на Остин се опънаха, но той запази лицето си безизразно и протегна ръка.

— Тези са лични. Дай ми ги.

— Правиш лични снимки по време на работа? Засрами се. — Тя остави снимките и взе други от принтера. — О, виж. Снимки на цици. И на задната част на главата й. Красива коса.

— Казах да ми ги дадеш. — Остин стисна зъби и се втренчи в купчината от снимки, които Ема бе оставила. Те се плъзнаха по масата и спряха до клавиатурата му.

Тя ахна. Снимките в ръката й паднаха на масата и Ема отстъпи назад.

— О, боже.

Остин плъзна стола си към принтера и събра снимките, които бе изпуснала.

— Ти владееш телекинеза3 — прошепна тя.

— Да. Голяма работа. — Той събра останалите снимки от принтера и се върна обратно зад компютъра си.

— Но това е поразително! Не знаех, че притежаваш такива страшни сили. О, не! Остин Пауърс — изкиска се тя.

— Много смешно — избоботи Остин и раздели снимките на две купчини — едната с регистрационните номера, а другата с момичето в синьо. — Не съм заслужил тази способност. Родил съм се с нея.

Дори баща му не бе в състояние да потисне способностите му, въпреки че трябваше да му се признае, бе опитал.

— Колко вълнуващо — ухили се Ема. — Международен мъж-загадка4 използва своите специални сили, за да се бори със злото.

— Да бе, да. — Какво зло би могло да има в нея? След един последен, жаден поглед към купчината снимки, той ги прибра в чекмеджето на бюрото си.

Ема скръсти ръце и се подпря на бюрото.

— Ти доста си лапнал по нея, а?

— Не. — Беше ли? — Не знам коя е.

— Международният мъж-загадка си има загадъчна жена? Супер! Нека разберем. Къде направи снимките?

— Пред ДВК.

— Небеса, Остин. Тя вероятно работи там. Това означава, че е вампир.

— Не мисля. Роматех има много смъртни служители. ДВК също има.

— Използва ли 35-милиметровата камера, за да я видиш?

— Не, аз… нямах възможност.

— Защото си бил твърде зает да направиш сто нейни снимки.

— Не съм направил сто. Само около… шестдесет. — По дяволите. Беше хлътнал.

Ема иронично повдигна едната си тъмна вежда и се въздържа да посочи очевидното.

— Сама ли беше?

— Не. Дойде с мъж, който идентифицирах като Грегори Холщайн и неизвестна жена. И двамата бяха неживи.

— Значи, тя пътува с двама вампири към вампирската телевизия? Остин, в работата ни, това го наричаме следа. Жената е вампир.

— Това не е доказателство. — Тя трябваше да е жива. Трябваше.

Ема го гледаше тъжно.

— Ти си хлътнал. И то по врага.

— Нямаме доказателство, че тя е вампир.

— Дали е вампир или не, само фризьорът й знае със сигурност. — Ема го дари с крива усмивка. — Не би се отразила в огледалото.

— Забрави. Съмнявам се, че ще я видя отново. — Той раздели снимките с регистрационните номера на половина. — Нека се захващаме с тези.

— Ето ви и вас! — Шон Уилън вървеше към тях. — Трябвате ми в конферентната зала, веднага. Гарет и Алиса вече са там.

— Да, сър. — Ема взе един бележник и молив от бюрото си и се отправи към конферентната зала.

Остин бързо провери дали няма още нейни снимки, за които да му се наложи да лъже. Той последва шефа си, чудейки се дали трябва да изрази съболезнованията си относно годежа на Шана и зъбатия й годеник. Вероятно не. Лицето на Шон бе мрачно, докато задържаше отворена вратата на конферентната зала. Остин влезе тихо и седна в един от столовете до дългата дъбова маса. Той кратко кимна на Гарет и Алиса. Ема ги поздрави лично. И бодро, разбира се. Остин се прозя и си пожела да си бе взел кафето.

— Някакви новини за дъщеря ти? — попита Гарет, докато Шон затваряше вратата.

Остин трепна. Започваше да мисли, че Гарет не е най-умният човек наоколо.

Шон се наежи и хвърли на Гарет студен поглед.

— Имаш ли нещо сигурно, за което да докладваш?

Гарет се размърда в стола си, а гладко избръснатите му бузи се изчервиха.

— Не, сър.

— Така си и мислех. — Шон се отправи към единия край на масата. Сграбчи кожената облегалка на стола, а хватката му бе толкова силна, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Дъщеря ми все още липсва. Нещо повече, копелето Драганести толкова е промило мозъка й, че тя се е съгласила да се омъжи за него.

Алиса и Ема ахнаха. Ченето на Гарет увисна.

— Но… но откъде знаеш?

— Беше съобщено снощи по ДВК — каза Остин тихо.

В гърлото на Шон завибрира сподавен звук, сякаш той се опитваше да потисне поредната дълга серия от проклятия. Пусна стола и започна да се разхожда из стаята.

— Очевидно е, че времето изтича. Трябва да намерим Шана веднага, а наблюденията не ни помагат да получим информацията, от която се нуждаем.

— Трябва да проверим финансовите документи на Драганести — предложи Ема. — Може да е наел или закупил друго жилище.

— Направете го — изръмжа Шон, като продължаваше да крачи.

Ема си отбеляза в бележника.

— Трябва ни някой отвътре — промърмори Остин.

— Информатор? — попита Алиса.

— Не, агент под прикритие.

Шон спря пред масата и присви очи към Остин.

— Аз си мислех същото. И знам как можем да го направим.

В стаята надвисна мълчание, докато всички чакаха Шон да обясни. Той започна да крачи отново.