Керелин Спаркс - Вампирите и градът

Настани се до нея с усмивка:

— Ще те стопля отново, веднага след като се възстановя от първия рунд.

— Това боксов мач ли е? — попита тя и се сгуши в него.

— Не очаквай девет рунда — трепна той в отговор.

Усмихвайки се, тя погали гърдите му:

— Вече не си в ума ми. Пазя силите си — върна й той усмивката.

— Винаги ли си притежавал телепатични способности?

Остин затвори очи, дишането му се забави и тя се замисли дали не е заспал. Изглеждаше толкова невинен и красив.

Той отвори очи и зарея поглед в тавана:

— Тези способности се предават през поколение в семейството ми. Дядо ми, бащата на майка ми е бил надарен с тях.

— Този, на когото си кръстен?

Той кимна леко:

— Татко Олаф. Когато бях малък, можех да чуя какво казват хората, но те не движеха устните си. Но когато им отговарях, ме поглеждаха сякаш имам две глави. Страхувах се, че нещо не е наред с мен.

— Трябва да е било много объркващо.

— Да. Обаче татко Олаф разбра и ми обясни какво се случва. Първоначално бях уплашен, но след това той го направи забавно, сякаш сме част от специален таен клуб, създаден само за нас. — Остин се усмихна, докато си спомняше. — Прекарвахме часове, ловейки риба в любимите му езера в Минесота и водехме дълги разговори, без някой от нас да каже и дума.

Дарси потисна тъгата, която заплашваше да я погълне. Все още й липсваха дългите разговори със сестрите й.

— Бил си късметлия да го имаш.

— Да. Той ме предупреди да внимавам с дарбата си, но предполагам, че когато пораснах станах по-смел и надут. Смятах се за големия защитник на трите си по-малки сестри. Когато приятелите им идваха, четях мислите им и щом нещо не ми харесваше ги изхвърлях.

— Обзалагам се, че сестрите ти са си падали по това — изсумтя Дарси.

Той се ухили.

— Тогава се питах, защо не го оценяват подобаващо. Сега осъзнавам, че съм се държал като всезнаещ тиранин. — Усмивката му изчезна. — Когато станах на петнайсет, силите ми придобиха по-голяма мощ, започнах да се хваля какво мога да правя. Това разстрои баща ми. Винаги бе завиждал за близките ми отношения с дядо ми. Беше убеден, че татко Олаф ми влияе зле. Дори мислеше, че дядо ме учи на окултизъм.

— О, не. — Дарси подпря главата си с ръка. — Какво направи той?

— Забрани ми да се виждам с дядо. Реагирах остро, заявявайки му, че не може да спре разговорите помежду ни, защото можехме да свържем умовете си. Това го вбеси дотолкова, че той събра семейството ни и се преместихме в Уисконсин. Каза ми, че силите ми са зли и не бива да ги използвам отново.

— О, толкова съжалявам. — Дарси го погали по челото. — Трябва да е било ужасно за теб.

Остин сви рамене:

— Тогава осъзнах, че не съм толкова силен, за колкото се смятах. Не можех да се свържа с дядо ми от голямо разстояние. Вече бях в ново училище и не исках да гледат на мен като на изрод. Сестрите ми бяха бесни, защото преместването ги отдели от приятелите им. Аз… отстъпих. Исках да са щастливи с мен, затова се опитах да бъда нормален. Стараех се да накарам баща ми да се гордее с мен. Записах се в отбора по футбол и плуване. Перфектният ученик в гимназията и колежа.

Дарси въздъхна, разбираше твърде добре какво е да си затворник в свят, в който не можеш да бъдеш себе си.

— Какво се случи с дядо ти?

— Бях в колежа, когато ми се обади и ме помоли да отида да го видя. — Остин затвори очи за кратко. Устните му изтъняха, когато на лицето му се изписа болка. — Не можах да го позная, заради влошеното му здраве. Не бях осъзнал каква нужда е имал от мен. Помоли ме да спра да отричам кой съм, да приема дарбите си и да ги използвам в името на доброто. Каза ми никога да не се срамувам, защото имало причина Бог да ме направи такъв, какъвто съм и трябва да разбера мотива му.

— Бил е добър човек — прошепна Дарси. Философията му й напомни за мнението на Маги, макар че тя никога не би могла да разбере какво му е хубавото да си вампир.

Остин въздъхна:

— Имах чувството, че съм го предал, че съм предал себе си. Така че на смъртния му одър, обещах да изпълня молбата му. Присъединих се към ЦРУ и развих уменията си, за да мога да се боря със злото.

— Като мен? — попита тя сухо.

— Не обиждай жената, която обичам — погледна я той раздразнено.

Тя се усмихна и отпусна глава на рамото му. Сега разбираше защо Остин се стремеше да използва силите си, за да защитава невинните и да унищожи злото. Не можеше да очаква от него да се откаже от това. Уменията му бяха твърде ценни и редки, за да бъдат пропилени.

— Обзалагам се, че използваш случая, за да се облечеш като супер герой за Хелоуин.

— Да, най-много си падам по наметалата — засмя се той.

— А имаш ли бельо на Супермен?

Той кимна:

— И пижама със Спайдърмен, а кутията ми за обяд е с Невероятния Хълк.

Дарси прокара ръка по мускулестите му гърди и очертаните плочки по корема му:

— О, да. Ти си невероятен, това е вярно.

Той се обърна на една страна и се усмихна:

— А аз се обзалагам, че имаш Барбито от Малибу.

— И къщата на плажа — засмя се Дарси.

— Любимката на Америка. — Той плъзна ръката си нагоре и надолу по гърба й. — Кажи ми, какво се случи с теб?

Усмивката на Дарси се стопи:

— Предпочитам да не го правя.

— Искам да знам.

— Умрях, край на историята.

— Била си телевизионен репортер, гледах записите. Изглеждаше умна и забавна. — Отметна косата й назад. — Опитах се да разбера какво се е случило. Срещнах се със стария ти оператор Джак.

Дъхът на Дарси спря:

— Как е той?

— Не е добре. Нещо го е уплашило до смърт. Смята, че си била отвлечена от кръвосмучещи извънземни.

— Горкичкият Джак — потрепери Дарси.

— Разкажи ми какво е станало. Случило се е преди четири години на Хелоуин.

— Правех история за деца, които се преструваха на вампири. — Тя го погледна със съмнение. — Сигурен ли си, че искаш да чуеш това?

— Да, разкажи ми.

Дарси потрепери, когато позволи на заключените в ума й спомени да изплуват.

— Отидохме в клуб в Гринуич Вилидж, не далеч от площада Вашингтон. Казваше се „Зъби на съдбата“. Джак ползваше стара видеокамера. Щяхме да интервюираме част от децата и да си тръгнем. — Дарси затвори очи за кратко: — Двойка от Нюйоркския Университет дойде на нашата маса. Драко и Тейлър. Драко бе със стоматологични импланти, които приличаха на зъби. А Тейлър бе сладко момиче, което просто искаше да бъде забелязано. Двамата позираха пред камерата и си тръгнаха. След това забелязах двама странно изглеждащи мъже и отидох на тяхната маса.

— Кои бяха те? — попита Остин.

— Грегори, облечен в костюм както обикновено. Другият бе шотландец, носеше килт, оцветен в червено и зелено.

Остин настръхна.

— Сякаш говориш за вампира, който отвлече Шана, докато я охранявах. Висок, с червена коса, вързана на конска опашка и говори като кръстоска между Шрек20 и Били Конъли21.

Дарси се усмихна тъжно.

— Да, това е Конър. — Първоначално бе харесала акцента му. — Помислих ги за полицаи. Те признаха, че са дошли, защото са чули за лоши неща, случващи се в клуба. Помислих си, че имат предвид наркотици.

Дарси въздъхна и продължи:

— Казах им, че изглеждат твърде стари, за да се преструват на деца. Конър ми отвърна, че те нямат нужда да се преструват и че нямам представа на колко години са всъщност.

— Звучи сякаш си е играел с теб — намръщи се Остин.

— Мислех си, че се шегува, особено когато Конър заяви, че наистина е вампир.

— Признал си е? — изправи се Остин.

— Двамата с Грегори непрекъснато се шегуваха. Не повярвах на нито една тяхна дума и те го знаеха. Дори попитах Конър дали чудовището от Лох Нес не е една от трансформациите му. А той ми заяви, че не трябва да се шегувам със скъпата Неси. Смеехме се и си прекарвахме добре, докато не повиках Джак да ги заснеме. Тогава се изнервиха…

— Камерата на Джак не е била дигитална?

— Не, не беше. Изведнъж почувствах леден студ в ума си, който ми нареди да не ги записвам. Гласът ни заповяда да си вървим. Следващото нещо, което разбрах, бе, че Грегори и Конър вече не са на масата. Бяха на бара и пиеха нещо червено, което изглеждаше като кръв. Бях толкова отвратена и объркана, че грабнах чантата си и се насочих към най-близкия изход.

— Към задната уличка? — прошепна Остин.

Дарси скри лицето си в ръце, но ужасяващите спомени изпълваха ума й:

— Беше толкова ужасно.

Остин обви ръцете си около нея:

— Не и ако го споделиш с мен. Разкажи ми.

Дарси свали ръцете от лицето си и го погледна:

— Ще опитам.