— Къде го чу това? — попита той.

— Съобщават го по всички новини. Съжалявам, господин Търнър. Мислех, че знаете.

— Не — празно произнесе Купър. — Не, не знаех.

* * *

Алекс пристигна в офиса си късно и с махмурлук. Беше минало обяд и той беше в отвратително настроение. Всичко, което можеше да си спомни от предишната вечер, бяха нападките на майка му. Тя се държеше по този начин с него всеки път и това толкова го влудяваше, че не можеше да мисли нормално. Сега тя беше провалила и деня му, защото той беше пропуснал много важна среща с продуцента на филма си и с уредника на снимките; и двамата го бяха отписали за днес.

Той искаше да пийне едно. Толкова дълго беше устоявал на изкушението, но снощи беше наказан достатъчно.

— Добър ден, Алекс — поздрави го Лили, неговата асистентка, с очевидна неодобрителна нотка в гласа. — Или трябва да ти кажа „добър следобед“?

— Знам, знам — трябваше да съм тук в девет сутринта — изръмжа той. — Нещо се случи.

— Звънях у вас — отбеляза тя.

— Бях изключил телефона.

— Хмм…

Франс, другата му асистентка, му донесе чаша вдигащ пара черен чай.

— Изпий го — нареди тя сериозно. — По-късно ще ми благодариш.

Той едва се удържа да не събори всичко от бюрото си.

— Изпратете цветя на Тин Лий — промърмори той.

— Колко искаш да й изпратим? — пожела да научи Франс.

— Много — отговори той злобно. Бог знае през какво беше прекарал Тин Лий. Вероятно тя нямаше да иска да го види повече.

— Алекс — обади се Лили. — Чу ли новините за Лени Голдън, съпруга на Лъки Сантейнджело?

— Какви новини?

— Бил е на снимки. Станала е автомобилна катастрофа.

— Къде?

— В Корсика. Колата, с която е пътувал, е паднала от една стръмнина.

— Исусе! Кога се е случило това?

— По радиото казаха, че тази сутрин.

Алекс си спомни как Лъки му каза, че ще отиде да види Лени.

— Лъки с него ли е била? — попита той задъхано.

— Не знам — отговори Лили, правейки колеблив жест с ръка. — Не казаха…

Алекс подскочи.

— Свържи ме с Фреди.

Лили забърза към телефона.

— Веднага, Алекс.

* * *

Бриджит и Нона вървяха надолу по Медисън Авеню, смеейки се и разговаряйки непрекъснато за приема предната вечер и за невероятния фотосеанс с Люк.

Бриджит съзнаваше колко много й е липсвала приятелката й и колко беше хубаво да има Нона за свой импресарио. Те биха постигнали много нещо заедно, винаги си бяха носили късмет една на друга.

Докато минаваха покрай будката за вестници на Шестдесет и пета улица, погледът й се спря на заглавията в „Ню Йорк поуст“.


ЛЕНИ ГОЛДЪН УБИТ

АВТОМОБИЛНА КАТАСТРОФА В КОРСИКА

УЖАСНА СМЪРТ НАСТИГА ФИЛМОВА ЗВЕЗДА


— Боже мой! — произнесе тя задъхано, хвърляйки се към Нона. — Боже мой! Не! Не! НЕЕЕ!

* * *

Дона Ландсман не беше изненадана. Тя прочете вестниците и се усмихна на себе си. Всичко започваше толкова добре.

„Лъки Сантейнджело. Как се чувстваш, кучко? Как се чувстваш, след като си загубила съпруга си — точно както аз загубих моя?

Как се чувстваш, след като оставаш сама с три малки деца, които трябва да отгледаш лично ти?

Е, кучко, сега ще разбереш точно как се чувства човек в такова положение. И мога да те уверя — това е само началото.“

ГЛАВА 14

Лъки седеше много тихо, гледайки неподвижно пред себе си. Тя знаеше, че трябва да плаче, да пищи или нещо друго — не това ледено спокойствие, което я беше обхванало, което беше влязло през всяка нейна пора и умъртвило чувствата й.

Лени беше мъртъв. Нейният Лени си беше отишъл.

И сега… Тя седеше неподвижна и напълно овладяна, сякаш животът й беше преминал край нея с някакво бавно и неясно движение. Беше вцепенена от скръб. Опустошена. И все още… нямаше никакви сълзи. Седеше на леглото на Лени в хотелска стая в чужда страна, съпругът й беше мъртъв, а тя не можеше да се разплаче.

Малката Лъки Сантейнджело. Беше на пет години, когато откри осакатеното тяло на майка си да се носи из фамилния басейн; беше на двадесет и пет, когато застреляха първата й истинска любов — Марко; беше по-млада отсега, когато брат й Дарио беше убит и изхвърлен от някаква кола.

Смъртта не беше непозната на семейство Сантейнджело. Лъки знаеше твърде добре какво означава тя.

А сега си беше отишъл и Лени… нейният Лени, любовта на живота й. Но беше ли той това?

Тя прецени обстоятелствата.

ШИБАНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА.

Пристигна от летището в хотела. Сграбчи ключа от стаята му от изненадания администратор. Забеляза окачената на вратата му табелка „МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“.

Влезе и беше разочарована, като не го откри там. Леглото беше неоправено, стаята — невероятно разхвърляна. Е… Лени никога не беше притежавал някакви домакински умения.

Подробности… Подробности… Тя ги поглъщаше една след друга. Препълнените пепелници на двете нощни шкафчета. Почти празна бутилка от шампанско… Две чаши, по ръба на едната — червило. Копринена блуза на топка на пода, полускрита зад леглото.

ТОВА ТРЯБВА ДА Е ДРУГА СТАЯ.

Не. Не беше. Там беше нейната снимка с децата, захлупена върху масата. Дрехите на Лени бяха навсякъде, сценарият му, телефонното тефтерче, специалната му сребърна писалка, която тя му беше купила от „Тифани“.

Беше се обадила в офиса на продукцията, опитвайки се да го открие. По това време вече беше дошла новина за ужасна катастрофа на коварния планински път.

Дойдоха и я взеха — продуцентът на филма и изпълнителният продуцент. Отведоха я със себе си до едно неравно място, където всички стояха в ужас, наблюдавайки как спасителният екип се захвана за работа, опитвайки се да извади катастрофиралата кола от стотици метри дълбочина, където тя се беше разбила върху скалите и беше изгоряла, преди да завърши пътя си в разгневеното море, пенещо се под тях.

С всепоглъщащо чувство на ужас Лъки беше разбрала, че никога повече няма да види Лени.

Сега тя стоеше сама в хотелската му стая. Тя беше почистена от камериерките, шампанското беше изчезнало, пепелниците бяха измити и лъснати, снимката й с децата беше върната в първоначалното й положение.

МАЙНАТА ТИ, ЛЕНИ. КАК МОЖА ДА НИ ИЗОСТАВИШ?

Телефонът продължаваше да звъни. Тя не го забелязваше, защото нямаше желание да говори с никого. Самолетът й стоеше в готовност и очакваше инструкции. Точно в момента не беше способна да вземе каквото и да е решение.

Бяха открили тялото на шофьора, което извадиха от морето, и го бяха идентифицирали чрез медицинските записи. Лени все още липсваше.

— Нямат никакъв шанс — беше й обяснил един от полицейските детективи с помощта на симпатизиращ преводач.

След известно време Лъки стана и механично започна да събира нещата на Лени. Тениските му, чорапи, пуловери. Работните му дрехи. Любимото яке. Колекцията му от джинсови работни ризи, които обичаше да носи всеки ден. Тя вършеше всичко бавно, методично, в транс.

Когато приключи с дрехите му, тя прибра сценария му и няколко големи жълти листа — първите наброски на сценария, който той сам пишеше. След това отвори чекмеджето на нощното шкафче, където откри няколко снимки на гола блондинка. Взря се в тях за момент. Блондинката беше изключително красива, краката й — невероятно дълги; на тъпото й като задник лице имаше прелъстителна усмивка.

МАЙНАТА ТИ, ЛЕНИ. МАЙНАТА ТИ. ПРЕДПОЛАГАШЕ СЕ ТИ ДА СИ РАЗЛИЧЕН.

Нямаше сълзи. Само разочарование. Болка. Гняв. Ужасно чувство за изневяра и предателство.

Тя си спомни, че беше хванала втория си съпруг Димитри в леглото с една оперна певица, Франческа Ферн. Тогава не беше плакала.

Бъди силна — това беше мотото й. Това беше единственият начин, по който беше успяла да оцелее през годините.

Откри още снимки. Лени стоеше с блондинката — голото й тяло беше интимно обвито около него. Друга снимка на двамата, направена очевидно в движение. Лени с ръка през раменете й. Много мило.

НО СЕГА ТИ СИ МЪРТЪВ, КУЧИ СИНЕ. И НИКОГА НЯМА ДА МОЖЕШ ДА ОБЯСНИШ.

Не че имаше нужда от обяснения. Кого го беше грижа? На кого му пукаше?

Лени Голдън просто беше поредният мъж, на когото му ставаше. Поредният зажаднял за секс актьор на снимки.

АМИ МАЙНАТА ТИ, ЛЕНИ ГОЛДЪН. ДА ТИ ГО НАЧУКАМ.

Но болката от загубата беше неописуема.

Тя привърши с опаковането на нещата му в два куфара и ги затвори с трясък. Снимките прибра в чантата си, в едно отделение, което се затваряше с цип.

След малко вдигна слушалката и се обади на баща си в Палм Спрингс. Двамата бяха говорили и по-рано, когато тя беше помолила Джино да вземе децата. При него щяха да бъдат на сигурно място.

— Идвай си в къщи — настоя Джино.

— Ще си дойда — отговори тя направо. — Чакам ги само да открият тялото на Лени… Искам да го върна обратно.

— Ъъъ… Лъки, това може да отнеме доста време. Ти трябва да си заедно с децата си.

— Ще изчакам още двадесет и четири часа.

— Няма какво да правиш там. Когато го открият, офисът на продукцията ще уреди нещата. Ти трябва да се прибереш в къщи. Сега.

— Аз… Имам нужда от малко време.

— Не! — каза Джино остро. — Ти трябва да си със семейството си.

Тя не желаеше той да й чете лекции. Изобщо нищо не я интересуваше.

— Ще ти се обадя, татко — каза тя с тих и нисък глас.

Преди той да продължи да спори по-нататък, тя затвори телефона и започна да се лута безцелно из стаята. Лени. Толкова висок. Толкова секси. Това великолепно лице. Тези проникновени зелени очи. Това слабо тяло.

Лени. Нейният Лени. Тя не можеше да спре да мисли за него. Можеше да почувства кожата му, да усети мириса му и го желаеше повече, отколкото беше желала всичко друго в живота си.

Лени. Сваляч.

ДА ТИ ГО НАЧУКАМ, ЛЕНИ. ТИ МЕ ПРЕДАДЕ И ТОВА НИКОГА НЯМА ДА МОГА ДА ТИ ГО ПРОСТЯ.

КНИГА ВТОРА

ДВА МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

ГЛАВА 15

— Здрасти — каза Лъки. Тя седеше зад масивното си бюро и въртеше в ръце сребърната писалка от Лени, когато Алекс Уудс влезе в офиса й за срещата им в шест следобед.

— Здравей — отговори Алекс, спирайки се на вратата. Не я беше виждал от трагедията насам, въпреки че се беше опитвал. Но тя можеше да бъде намерена много трудно — беше неуловима, винаги в движение. Дори Фреди не се беше оказал в състояние да уреди срещата.

— Хората изживяват скръбта си по различни начини — беше обяснил Фреди. — В студиото винаги има проблеми. Лъки се е хвърлила да работи.

— Аз също работя — беше отбелязал Алекс. — И трябва да се срещна с нея.

Всъщност нямаше нужда да се срещат. Всичко беше уредено. Бюджетът, актьорите, местата за снимки — шефът на продукция на Лъки се справяше възхитително. Алекс нямаше оплаквания. Ако всичко продължаваше да върви така добре и навреме, щяха да са в състояние да започнат снимките след няколко седмици.

— Влизай и сядай — каза Лъки.

Той пристъпи напред и видя, че тя изглежда уморена; имаше размазани тъмни кръгове под очите си и някаква острота, която не беше забелязал преди. Но все още беше най-красивата жена, която беше виждал някога.

— Виж — започна той, — преди да се захванем с каквото и да е, искам да знаеш колко ми беше мъчно да чуя за Лени…

— Забрави — прекъсна го тя бързо. — Това е минало — тя знаеше, че сигурно изглежда твърда и незаинтересована, но не й пукаше какво ще си помисли Алекс Уудс за нея. Нямаше значение. В действителност нищо нямаше значение.

Тя се отпусна назад, автоматично посягайки към цигарите. Лошите й навици се бяха върнали и отмъстително я преследваха.

По-рано същия ден тя имаше странна и обезпокоителна среща с Мортън Шарки. Вътрешното й чувство й подсказа, че Мортън се е забъркал в нещо, но тя не можеше да разбере в какво. В момента нещата в студиото вървяха добре, банките бяха спокойни, а японците бяха казали „да“ на търговската сделка. Истината беше, че бизнесът не можеше и да върви по-добре. След като Мортън си тръгна, тя удари няколко уискита, чудейки се какво толкова в него я караше да се тревожи. Срещата им беше минала добре — с изключение на едно нещо: Мортън не беше в състояние да я погледне в очите, а от миналия си опит тя знаеше, че това е лош знак.

Но имаше други неща, за които да се тревожи. Добре знаеше, че самата тя е закъсала. Нещо в нея беше готово да експлодира. Нещо, което е било дълбоко погребано през последните два месеца. Лени беше мъртъв, а тя я караше все едно че нищо не се е случило. Работеше както обикновено.

Е, майната й на работата. Майната му на всичко. Тя беше изморена, паднала духом и много, много ядосана.