— Защо искате да знаете името ми? — попита жената подозрително.

— Защото се чувствам малко глупаво, като продължавам да те наричам Шофиращата мис Дейзи. Не е, за да съобщя за тебе на Обществената сигурност или нещо подобно.

Стриптийзьорката присви очи.

— Само защото съм чернокожа, вие си мислите, че тъна в нищета? Това са глупости!

— Това ли казах?

— Лъки — прекъсна я Алекс нетърпеливо. — Може ли да тръгваме?

— Ще отидем да видим… Ама как е истинското ти име?

— Дейзи — промърмори жената.

— Хубаво. Ще видим как ъъъ… Дейзи танцува на друго място и след това тя ще пийне по едно с нас.

— Няма да ходя в още една такава бърлога — процеди Алекс все още доста свирепо.

— Обещавам — каза сладко Лъки. — Няма да има повече проблеми.

Алекс не повярва.

— Да, като че ли можеш да го контролираш — каза той.

— Мога — увери го тя.

Той поклати глава.

— Ти си нещо съвсем различно, Лъки.

— Както и ти, Алекс — каза тя. — Но нека да се върнем към това друг път — и тя се обърна към стриптийзьорката. — Дейзи, ние ще те следваме. Къде е колата ти?

— Ама вие сте наистина странни хора — рече Дейзи, въртейки очи.

— Можеш пак да го кажеш — измърмори Алекс.

— Аз съм с жълтия шевролет ей там — каза Дейзи и посочи остатъка от кола.

— Ще сме точно зад тебе — каза Лъки.

— Луда ли си? — попита Алекс, когато седнаха в поршето му. — Защо го правим?

— Ако не искаш да участваш, остави ме пред следващия бар и аз ще повикам кола — каза тя; мърморенето на Алекс й беше омръзнало.

— Не мога да те оставя тук — рече той безизразно.

Тя отчаяно се нуждаеше от поредното питие.

— Хайде, пали — каза тя. — Ще има купон. Още текила. Игрални маси. Какво му е лошото? — тя го побутна с лакът, опитвайки се да го съблазни с това, което изброяваше. — Хващам се на двадесет долара, че ще те надмина.

Той я изучаваше известно време.

— Мислиш си, че ме превъзхождаш във всичко, нали?

— Може би — отговори тя и си помисли, че наистина би могла.

— Егото ти си има собствен живот.

— Пък аз предполагам, че твоето вече е само малка бледа сянка, а? — контрира тя и посегна към цигарите.

Той не можа да не се засмее.

— Обзалагам се, че винаги си пробиваш свои собствени пътища.

— А ти да не би да не го правиш? — рече тя и се зачуди защо изпитва това постоянно желание да го уязви.

Той я погледна твърдо.

— Съдрал съм си гъза от бачкане, за да съм в състояние да вървя по собствения си път.

— А какво мислиш, че съм правила аз? — отвърна тя и погледите им се срещнаха.

— Тогава предполагам, че си приличаме повече, отколкото осъзнаваме.

Жълтият шевролет излезе от паркинга.

— Да вървим — каза Лъки. — Да последваме приключението, което е на път да се случи!

ГЛАВА 20

Мортън Шарки се срещна с Дона Ландсман в наподобяващата й испански замък къща. Докато караше по дългия ветровит път, той се опита да не мисли за това, че е предал Лъки. Знаеше, че това, което прави, не е хубаво, но низходящата спирала, в която се бе оказал хванат, беше твърде силна, за да я спре. Наред с това го изнудваха, така че той също беше жертва.

И сега… Въпреки всичко още беше обсебен от Сара. Когато беше с нея, нищо друго нямаше значение.

Иконом ориенталец му отвори входната врата и през баровския хол го въведе в гранда — дневна с висок таван. Мортън забеляза по стените много портрети на чужди предци.

Дона стоеше в средата на стаята, облечена в дрехи на Ескада. Лицето й беше безупречно гримирано, в ръката си държеше чаша мартини.

— Мортън — произнесе тя официално и студено, без да му предложи питие.

— Дона — отговори той.

Тя не го покани да седне.

— Разбирам, че ми носиш добри новини — каза тя.

— Това са новините, които очакваш — отвърна той равно. — Всички акционери са на местата си. От утре ти ще контролираш студиите „Пантър“.

Тя се усмихна с тънка, почти зла усмивка.

— Очарована съм, че реши да работиш заедно с мене.

Като че ли беше имал избор. Той се опита да не я гледа. Под лявото му око започна да пулсира нерв.

— Кога ще получа записите, Дона?

— В момента, когато седна зад бюрото в офиса на Лъки Сантейнджело.

— И кога точно смяташ да поемеш студиото?

— Утре — отговори Дона с напълно безизразно лице. — Надявам се, че ще бъдеш там, за да ме поздравиш.

— Това не съм го планувал.

— Няма да постъпиш много приятелски, Мортън — упрекна го тя. — Сигурно искаш да бъдеш свидетел на моя триумф?

— Всъщност — не.

— Твърде зле — гласът й стана твърд. — Защото ти ще бъдеш там. Убедена съм, че на този последен етап няма да пожелаеш видеозаписите с тебе и с онова изобретателно младо момиче да станат публично достояние.

Кучка! Безсрамна кучка! Защо го правеше? Защо студиите „Пантър“ бяха толкова важни за нея? Тук имаше нещо, което той не можеше да разбере.

— Много добре, Дона. Ще съм там.

Поредната зла усмивка.

— Добре.

Тя почака, докато Мортън си тръгна, след това отиде до бара, наля си ново мартини и вдигна тост. Изпи го бавно, наслаждавайки се на мисълта, каква радост ще й донесе утрешният ден. Отмъщението беше сладко. Толкова, толкова сладко.

* * *

Веднага след като напусна замъка на Дона, Мортън подкара право към апартамента на Сара — апартамент, за който плащаше той. Когато за първи път беше срещнал Сара, тя живееше на едно толкова ужасно място, че той винаги си беше представял как го удушават по пътя за там. Сега я беше преместил в луксозно жилище и беше съвсем спокоен, когато тръгваше с асансьора от подземния частен гараж.

Отвори си със своя ключ. В началото тя беше възразявала Мортън да има ключ, но той беше отбелязал, че има пълното право, след като той плаща наема.

Сара не беше сама. Това го вбеси. Постоянно й беше повтарял, че когато идва, не желае наоколо да се мотаят приятелите й.

Въпреки че й се беше обадил, че тръгва към нея, приятелката й Руби беше там — нацупено момиче с гъста черна коса и лоша стойка. Двете седяха на пода в дневната, заобиколени от долнопробни списания, сладки неща и цяла армия разноцветни лакове за нокти. И двете бяха боси и се кикотеха, докато си лакирваха една на друга ноктите на краката.

— Експериментираме — каза Сара и махна за поздрав.

— Здравей, Мортън — обади се Руби, присмехулно произнасяйки името му.

Той кимна, надвесен неудобно над двете момичета в очакване да се изправят. Но никоя от тях не го направи.

— Сара — каза най-сетне той. — Искам да поговоря с тебе.

— Давай — рече тя, заета да лакира в черно палеца на Руби.

— Насаме — отряза той, недоволен от това, че тя не се отнася към него с повече уважение.

Тя се опули.

— Говори каквото искаш — на Руби не й пука.

Той се зачуди колко ли знаеше Руби. Беше ли наясно, че Сара го беше поставила в най-компрометиращото положение в неговия живот? Знаеше ли, че Сара беше получила дванадесет хиляди долара за това? И както беше открил, не беше нито объркана, нито пък съжаляваше.

— Това са много пари, Морти — беше казала тя, без изобщо да се чувства виновна. — Не мога да ги върна.

След това бяха правили любов по начин, който той никога дори не си беше представял. И продължи да се среща с нея. Беше болен. Знаеше го. Болен от любов. Само че сега първо проверяваше дали някъде из апартамента няма скрити камери.

Руби разбра намека. Тя стана и се прозина.

— Отивам до „Тауър рекърдс“ — каза тя. — Искаш ли нещо?

— Нали нямаш нищо против да дойда с тебе? — обади се Сара с копнеж, докато не забеляза гневното изражение на Мортън. — Но по-добре да не идвам.

Руби обу чифт грозни сандали и излезе.

— Не мога да си представя, че сте приятелки с нея — каза Мортън, без да помръдва от мястото си.

— Това е, защото нямаш въображение — отвърна Сара и пъхна в устата си гумено мече. Тя скочи и го прегърна през кръста. — Е, хайде, татенце. Защото имам страхотни идеи за нас двамата. Нали ми е сладко задничето?

— Да, Сара, така е — каза той, усещайки прекалено силна възбуда. Никога не беше изпитвал такова нещо в продължение на двадесет и пет години.

Сара съблече оскъдното си горнище през главата и свали късите си панталонки. Не носеше бельо. Беше слабичка като десетгодишно момченце, но нейните форми само повишаваха жестоката възбуда на Мортън. Очите му бяха приковани към зрялата й голота и се плъзнаха надолу към плътно окосмения й пубис с мандаринов цвят.

— Какво ще бъде днес? — попита Сара с лукава усмивка. — Сервитьорка? Адвокат? Ученичка? Или може би си в настроение за малко момченце… — и тя се усмихна разбиращо, докато засукваше пубисното си окосмяване. — Хайде, зайче, ти си наред.

— Малко момченце — каза той с дрезгав глас.

— Оооо… Днес ще си непослушен. Ако играех дойка, щях да съм принудена да кърмя лошо момче като тебе.

И така играта започна. И Мортън Шарки не се замисли повече за това, че е предал Лъки Сантейнджело.

* * *

Санто беше забелязал, че майка му е в изключително добро настроение. Това означаваше, че можеше да й поиска всичко, което желаеше, и почти сигурно да го получи.

Той влезе в кухнята, където тя беше заета да приготвя сос за спагети.

— Здрасти, мамче — каза той и отпуснато спря зад нея.

Дона засия.

— Санто. Ела. Опитай — каза тя и пъхна лъжица изпускащ пара гъст месен сос в устата му.

Това му изгори езика. „Тъпа путка!“ — искаше му се да извика, но вместо това каза:

— Хубаво — мразеше вкуса на чесън почти толкова, колкото мразеше и нея.

Дона знаеше, че е най-добрата готвачка, въпреки че не готвеше често.

— Само хубаво? — попита тя, уверена в отговора му.

— Страхотен! — заяви Санто. Знаеше какво се очаква от него.

— Ще замразя част от него — обясни Дона. — Можеш да поканиш и приятелите си да хапнете заедно.

Беше толкова глупава — дори не знаеше, че той няма приятели. Децата в училище му крещяха обиди като „богат глупак“ и „дебел мазен гъз“. Те го мразеха, той също ги мразеше. Но не му пукаше. Един ден щеше да запали цялото шибано даскало и всички в него и след това щеше да се срещне с така наречените си приятели, проснати в моргата — изгорели до кости.

— Мислех си, мамче — каза той, намествайки забележителния си задник на стола. — Ще бъде ли нахално, ако поискам нова кола?

— За какво говориш? — възкликна Дона, докато опитно режеше тиквичките. — Купих ти корвета за рождения ти ден.

— От онова тъпо произшествие вече не е същата — оплака се той и се изгърби.

— Нали я поправихме.

— Знам… Но, мамче — той почака, докато изцяло привлече вниманието й. — Това, което наистина искам, е ферари.

— Ферари? — повтори тя шокирана.

— Защо не? — захленчи той. — Бащата на Мохамед му купи едно, а Мохамед е най-големият глупак наоколо.

— За училище това не е практична кола — каза сериозно Дона и добави тиквичките към соса за спагети.

— Ще го карам в събота и неделя, а на училище ще ходя с корветата — обясни той, сякаш това звучеше като изключително разумна идея.

— Е… — тя се поколеба. Беше й толкова дяволски трудно да каже „не“ на сина си.

— Хайде, мамче — каза той настоятелно. — Не е като да взимам наркотици или да излизам и да си губя времето като другите момчета от училище. А наистина бих могъл да върша неща, които никак не биха ти харесали.

Дона поклати глава. Това не беше ли прикрита заплаха? Не, не и от сладкото й момче. Санто беше прекалено добър.

— Две коли — промърмори тя, докато го обмисляше. — Джордж никога няма да се съгласи…

— Кого го е грижа какво казва Джордж? — продължи горчиво Санто и пухкавите му черти се втвърдиха. — Той не ми е баща. Баща ми беше убит и ти не можеш да го замениш с Джордж, така че не се и опитвай.

— Никога не бих направила това — възрази Дона.

Санто подхвана нова атака.

— Винаги поставяш чувствата на Джордж на първо място — намръщи се той.

— Ти си на първо място, Санто — отговори Дона, съкрушена, че той мисли по друг начин.

Той се втренчи в нея обвинително, сякаш не й беше повярвал.

— Когато бях на твоята възраст, ние нямахме нищо — каза Дона и поклати глава под напора на спомените. — Бяхме толкова бедни…

— Не е същото — прекъсна я Санто. — Ти си живяла в някакво смотано старо селце.

— Селце, където ще те заведа някой ден — обеща Дона, припомняйки си с много носталгия трудните си пътища. — Роднините ми толкова ще се гордеят с тебе. Аз толкова се гордея с тебе.

— Ако баща ми беше жив, щеше да ми купи ферари — рече Санто, настъпвайки по чувството й за вина. Ако това не помогнеше, нищо нямаше да помогне.

Дона се взря в сина си и най-сетне капитулира, защото й беше толкова трудно да му каже „не“.