Тя намери цигара и я запали.

— Веднъж ти казах, Джино, преди много време — тя продължи с груб момчешки глас, — че не съм дама, а съм Сантейнджело — точно като тебе.

Той направи гримаса.

— Да, да, мога ли някога да го забравя. Ти беше доста проблемно дете.

Тя го фиксира с усмивка на победител.

— Проблемното дете се е развило добре, а?

— Нямам оплаквания — и той млъкна за момент. — Как я караш всъщност?

Тя сви рамене — изнервена, изморена и объркана.

— Оправям се някак си — отговори тя, без да е сигурна как се чувства.

Той я погледна разбиращо.

— Необходимо е време, дете.

— Да, Джино — кимна тя и за секунда си пожела отново да е малко момиченце и да може да се хвърли в покровителствените му и нежни ръце. — Знам.

— Преживели сме много неща заедно, дечко — рече той, докато я изучаваше с черните си очи, на които приличаха нейните.

— И това го знам — обади се тя тихо.

— Е, добре, значи ти си Сантейнджело. Никога не го забравяй.

Тя меко се усмихна.

— Доколкото мога.

Той се изправи — дори на тази възраст беше винаги в движение.

— Искаш ли чай? Или кафе?

— Не, благодаря — отговори тя, прикривайки една прозявка. — Нали мога да си взема душ?

— Използвай стаята за гости. Ще кажа на Пейдж, че си тук.

— Не я буди.

— Ха! Цялата руска армия не би могла да я събуди, ако тя сама не реши да става.

Стаята за гости беше декорирана с английски селски пейзажи. Не беше по вкуса на Лъки, но въпреки това трябваше да признае, че Пейдж бе свършила добра работа.

Приближи се към големия панорамен прозорец и се загледа в добре поддържаната зелена поляна, избуяла и сочна, в цъфналите в мораво храсти и в синия басейн с форма на бъбрек. Басейните й създаваха лошо усещане — от онзи ужасен ден, когато беше открила тялото на майка си…

Не! Нямаше да поеме това разрушително пътуване по пътеката на спомените. Не и днес.

Хвърли всичките си дрехи и влезе в банята. Спря за момент пред високото колкото цялата стена огледало и се взря в отражението си. Младежкият вид се предаваше по наследство в семейството — тялото й — дори и след раждането на три деца — беше с маслинова кожа, тънко и жилаво, с твърди гърди и дълги крака.

Алекс Уудс не го беше видял. След онази страстна целувка на паркинга нещата се бяха развили много бързо. Крайпътен мотел. Никакви разговори. Страстта им беше такава, че се бяха нахвърлили един върху друг без никакви сексуални нежности. Бързо чукане на тъмно. Като кола.

Това й напомни за дивите й години, когато си лягаше с толкова мъже, с колкото й се искаше, без да чувства абсолютно никаква вина. „Не ми се обаждай. Аз ще ти звънна“ — това беше мотото й. Боже! Изглеждаше като преди милиони години. Доста преди СПИН-а.

А след това срещна Лени. Истинската й любов. Духовният й спътник. И за първи път животът й стана цялостен. Докато си мислеше за Лени, сълзите най-сетне дойдоха. Хвърли се на пода на банята и тихо изплака гнева, болката и разочарованието си, докато се почувства напълно изтощена. Беше пречистващо, обновяващо. Беше се отърсила от мисълта за изневярата на Лени и сега най-сетне можеше да го оцени по достойнство.

Скочи от пода, взе леденостуден душ и бързо се облече. Усети непреодолимо желание да види децата си, да ги прегърне и да ги обича повече от всичко на света. Джино щеше да я разбере, ако веднага си тръгнеше, така че реши да кара направо към Лос Анджелис и да прекара известно време с тях, преди да отиде в студиото.

Семейството — на първо място.

Бизнесът — на второ.

Наистина щеше да превърне „Пантър“ в най-преуспяващото студио в града.

Лени би искал тя да продължи.

Лени не би искал за нея нищо друго освен най-доброто.

* * *

Алекс идваше бавно на себе си. В стаята се процеждаше светлина и играеше върху клепачите му. Опита се да прикрие лицето си с ръка, за да го предпази от лъчите на сутрешното слънце. Но не се получи.

Протегна се и се прозина, докато бавно отваряше очи. Определено беше вече време да става. Полежа за момент, напълно дезориентиран, докато постепенно започна да си спомня всичко.

Лъки Сантейнджело. Момичето с дървения крак. Лъки Сантейнджело. Красива, възбуждаща жена. Бяха правили любов в тази забравена от Бога мотелска стая — бърза, страстна любов. Сега беше сутрин и… Къде беше тя?

Той стана от леглото и настъпи обувките си по пътя към банята. Тя не беше там. Отиде до прозореца, дръпна се в сянката и погледна навън. Поршето му беше паркирано на мястото, където го беше оставил снощи. Добър знак. Значи, тя не би могла да стигне далече.

Надяваше се, че е отишла да донесе кафе. За Бога, една чаша силно черно кафе би му дошла добре. Събра дрехите си от пода и се върна в банята. Душът беше повреден и от него се стичаше само една тънка струйка ръждива вода. Забрави!

Погледна часовника си и шокиран установи, че е почти девет. А винаги ставаше в шест и половина. Наистина трябва да е имал нужда от сън. Исусе, чувстваше се добре — дори не беше махмурлия. Тя беше тази с махмурлука.

Лъки Сантейнджело. Мисълта за нея го накара да се усмихне. По странен начин тя беше негов огледален образ — бунтовничка, напълно непредсказуема. И толкова дяволски красива…

По-добре щеше да е, ако вземе душ, когато се прибере в Лос Анджелис. Навлече дрехите си и излезе от малката, потискаща мотелска стая. Измина няколкото метра до регистрацията, където откри обрулен от вятъра старец, който седеше отпред, чистеше фъстъци и дъвчеше тютюн.

— Добро утро — поздрави сърдечно Алекс.

— И на вас добро — отвърна старецът, едва повдигна глава и продължи да си чисти фъстъците.

— Къде най-близо може да се изпие едно кафе?

— През шосето има кафене, по пътя за бензиностанцията — рече старецът. — И опитайте от къпиновия пай на Мейбъл — дяволски е хубав.

— Благодаря — каза Алекс. — Ще го запомня — той тръгна, но спря и се върна. — Виждали ли сте дамата от бунгало четири да отива нататък? — попита той.

— Тази жена си замина преди три часа — отговори старецът; набръчканото му и обветрено лице остана невъзмутимо. — Взела колата на внука ми. Дала му петстотин долара — старецът се изхили злорадо. — Той пресметнал, че хора като вас са толкова големи търговци, че само си трошат парите за глупости.

— Тя дала на внука ви петстотин долара, взела колата му и заминала? — повтори Алекс невярващо.

Старецът изплю парче тютюн на пода.

— Нали това казах.

— Не мога да повярвам, че го е направила.

— Жени — заяви старецът и отегчено поклати глава. — Веднъж като се залепят за някого, през цялото време му създават само проблеми. Това разправям на внука си. Но той изобщо не ме слуша. Момчето хуква подир всяка фуста като разгонено куче подир кучка през лятото.

— А как ще си получи колата обратно?

— Казала, че ще му я докара шофьор. Дала му визитната си картичка и всичко. Когато прочете, че има голямо студио в Холивуд, той каза „добре“. Ако не си получи колата обратно, вината ще си е само негова.

Алекс беше шокиран. Как бе могла да замине и да го зареже? Нещо в Лъки би трябвало да го предупреди, че не може да й се има доверие. Но, от друга страна, може пък да е видяла колко дълбоко е заспал и да не е искала да го буди.

Каквото и да беше. Най-малкото, което можеше да направи, беше да му остави бележка.

Кафето щеше да почака. Той трябваше да се върне в Лос Анджелис. Незабавно.

ГЛАВА 24

Сутрините винаги бяха натоварено време в дома на Винъс. Антъни, красивият й рус асистент, пристигаше рано. Свен идваше да я вземе за джогинг и тренировка. Няколко прислужнички чистеха къщата, а телефонът никога не спираше да звъни.

Тя започна да чете сценария на „Гангстери“ веднага щом се събуди. Лола беше толкова сложен характер — смела, секси, тъжна — Винъс беше сигурна, че може да влезе в ролята и ще успее да предаде отчаянието и сърдечната болка на тази жена.

Не можеше да реши какво да носи на срещата с Алекс Уудс. Да се облече ли както обикновено? Или да използва случая и да се появи като Лола? Докато се колебаеше, се обади на Фреди.

— Ти как мислиш? — попита тя. — Мога да бъда себе си — провокираща, чувствена, всичко. — Тя спря за момент. — Въпреки че той вероятно ме е гледал във видеоклиповете ми… Искам да кажа, че знае коя съм аз, нали?

— Защо си мислиш, че съм загубил толкова време да ти уредя среща с него? — заяви Фреди.

Понякога от Фреди й писваше.

— Е, хубаво. Със сигурност знаеш как да накараш някого да се чувства уверен.

— Не беше лесно, Винъс. Трябваше да премахна бариерата, създадена от външните впечатления, да разбия предварителното му мнение за тебе.

— Продължавай, Фреди, наистина гъделичкаш самочувствието ми.

— Ела като Лола. Ако познавам Алекс, това ще го впечатли.

Следващо решение. Какво трябваше да облече? Тя прегледа гардероба си, отхвърли всичко, което видя, и се ядоса на себе си, че не беше помислила за това вчера. Трябваше да отиде до някой от онези шикозни магазини на Мелроуз и да си купи нещо наистина сензационно.

Какво ли би носило момиче от доброто старо време на петдесетте години? Хм… Помисли за Мерилин или дори за Джейн Мансфийлд.

Ровейки дълбоко в гардероба си, тя откри роклята, която й трябваше — копринена, с изрязано деколте, дълга точно до над коленете. Тя разкриваше много от тялото й, лепваше към формите й. Имаше малки бухнали ръкави, които обгръщаха прекрасно оформените й рамене. Към нея добави обувки на много високи токчета, златни халки и събра косата си на върха на главата си в нещо като гнездо. След като се облече, хукна из къщата, за да събере мнения.

— Харесва ли ти това? — попита тя Свен, който още беше в гимнастическия салон и уреждаше да докарат оборудване за нови мъчения.

— Много е хубаво — отговори той, едва забелязвайки я.

Тя се изправи пред асистента си англичанин.

— Какво мислиш, Антъни?

Антъни имаше дълга до раменете бяло-руса коса, мускулесто тяло и красива усмивка.

— Божествена! — възкликна той.

Защо мъжете, които изглеждат най-добре, са обратни? Това беше такава загуба. Отбеляза си наум да го представи на Рон. Може би Антъни с прецизния си английски акцент и изключително дълги мигли можеше да откъсне Рон от големия магнат и, в края на краищата, те всички щяха да заживеят щастливо.

— Това беше на стъпалата пред вратата тази сутрин — каза Антъни и й подаде плик, адресиран лично до нея.

Тя скъса плика и извади писмото — беше кратко и по същество.

Здрасти, Винъс,

Ти си пламенна, секси и перверзна. Знам всичко за тебе. Големите ти цици и рошавата ти катеричка ме подлудяват. Не се безпокой — никога няма да позволя някой да ти навреди, защото ти си моя. Винаги ще те обичам, дори и след като се оженим. Ти по-добре ме чакай — няма да е още дълго.

Обожател

P.S. Не преставам да мисля за тебе всеки ден — не правя секс с никоя освен с тебе. Надявам се ти да се чувстваш по същия начин.

— О, Господи! — каза тя и отвратена хвърли писмото. — Поредният побъркан сексманиак. Как успяват тези кретени да открият адреса ми?

Антъни сви рамене.

— Беше тук, когато пристигнах тази сутрин.

— Ама той какво е направил, да не се е покатерил през вратите? Къде е била охраната ми?

Антъни отново сви рамене.

— Нямам представа.

— Мразя това! — каза тя и се почувства уязвима. — Нервира ме. Последния път, когато това се случи, някакъв ентусиаст влязъл в спалнята ми — за щастие, по това време бях в Ню Йорк.

— И какво стана с него? — попита Антъни, присвивайки очи.

— Не знам, защото не повдигнах обвинение. Не мога да понасям съдилищата.

— Може би пак е той — реши Антъни драматично. — Опасен ли е?

— Направихме голям проблем от това — каза тя сериозно, без да харесва този тон. — Обади се на хората от сигурността — нека да изследват писмото. А ти винаги внимавай кого пускаш вътре.

— Да, Винъс — съгласи се той раболепно.

Родригес се появи на вратата точно когато тя тръгваше за срещата си. Той носеше букет бели рози и беше облечен за случая с тъмнокафява копринена риза, невероятно къси бежови панталони, колан от кожа на алигатор, който подчертаваше тънката му талия, и с два тона по-тъмни кожени обувки.

— Принцесата ми! — възкликна той.

Да оставим цветята настрани, но тя никак не беше доволна, че той се чувстваше свободен да се появява непоканен.

— Какво искаш? — попита тя не особено учтиво.

Той й подаде розите.

— Тук съм, защото сърцето ми не спира да тупти и при всеки негов удар аз мисля за тебе.

— Родригес, наистина ще трябва да пробваш и някоя друга реплика — намръщи се тя.

— Какво искаш да кажеш, сладка моя?