Докато още не беше уведомила Буги за това, какво трябваше да се направи, тя планираше да отведе децата и да ги остави при Джино в Палм Спрингс за дълга ваканция.

Обади му се от телефона в колата, за да го предупреди.

— Отново ти — въздъхна Джино. — Трябва да си се захванала с нещо, дечко. Първо ме посещаваш неочаквано, сега ми се обаждаш късно през нощта.

— Не те събудих, нали?

— Нямаше начин. Пейдж и аз седим тук и гледаме „Кръстникът“. Гледам го веднъж в годината. Но само „едно“ и „две“ — „три“ го забрави.

— Поддържаш връзка със старите приятели, а? — пошегува се Лъки.

— Някой ден ще ти разкажа истинската история на моя живот, дечко — той щастливо се засмя на спомените си. — „Джино — ранни години“. Какъв филм само би могъл да стане!

— Не се и съмнявам. За тебе съм чувала разни истории от повече хора, отколкото ти познаваш.

— Добре. А сега какво има? — попита той. — С нещо мога ли да ти помогна?

Тя реши да не му казва истината. Защо да го товари с проблемите си?

— Мислех си да ти доведа децата за дълъг уикенд.

— Искаш да кажеш, че аз изобщо си виждам внуците?

— О, хайде, Джино, виждаш ги достатъчно често.

— Само те дразня, дечко. Ще накарам Пейдж да подготви всичко.

Джино звучеше толкова доволен. Изобщо не изглеждаше да му липсва животът в големия град. Очевидно му харесваше да живее в Палм Спрингс в голямата си къща и с Пейдж, която да му прави компания.

Тя се зачуди дали не трябва да направи точно това — да купи къща в Санта Барбара и да забрави за филмовия бизнес — просто да се махне оттук и постоянно да бъде с децата си.

Нямаше начин. Щеше да й стане досадно само след няколко дена. Тя имаше нужда от действие — при това от много действие. Включи касетофона и се заслуша в дрезгавия глас на Джо Кокър, който пееше „Ти си толкова красива“. Беше една от любимите песни на Лени. Безразсъдно подкара по-бързо и превиши разрешената скорост, стремейки се да се прибере у дома си.

Профуча по алеята, скочи от колата и влезе в къщи. Всички бяха заспали. Първо провери децата, след това се качи горе в спалнята си на втория етаж, излезе на малката тераса и си припомни времето, когато тя и Лени се любеха направо на пясъка отдолу и единствено шумът на разбиващите се вълни им правеше компания.

Телефонът иззвъня. Тя вдигна.

— Знаеш ли колко трудно беше да се свържа с тебе? — каза един сърдит Алекс Уудс.

По един или друг начин беше намерил телефонния й номер. Тя не беше доволна.

— Не бях точно на разположение — изрече тя — не желаеше да спори с него.

— Обаждах ти се в студиото сутринта — обвини я той. — Оставих няколко съобщения.

— Сигурна съм, че знаеш какво стана днес. Не бях в настроение да отговарям на телефонните обаждания.

— Да, чух — последва дълга пауза. — Ти добре ли си?

— Да, благодаря ти.

— Ъъъ… За бележката, която дойде с цветята. Получи ги, нали?

— Не трябваше да се безпокоиш.

— Погрешните цветя. Погрешната картичка.

— Наистина ли?

— Въпреки че се чудя защо изобщо ти изпратих нещо, след като ти ме заряза тази сутрин.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Слушай, Алекс — нека да бъдем честни един с друг. Това си беше само за една нощ. Аз имах нужда да бъда с някого и ти се случи там.

Той не беше доволен.

— О, това е чудесно — произнесе той равно. — Как мислиш, че се чувствам след такова признание?

— Това не означава нищо за никого от нас… Направих го, за да си върна на Лени. Съжалявам.

Настъпи дълго мълчание.

— След като не се чухме с тебе, останах във Вегас — най-сетне рече той.

— Какво правиш там?

— Оглеждаме местата за снимки. Ще се върна утре — и отново дълго мълчание. — Може ли да се видим утре вечер?

Тя въздъхна.

— Ама ти не чу ли какво казах току-що?

— Лъки — настоя той. — Имаш нужда от мене във време като това.

— Какво можеш да направиш, Алекс? — уморено каза тя. — Да ми държиш ръката, докато други хора поемат контрола над студиото ми?

— Не ти се обадих, за да се караме.

— Тогава защо се обади?

— За да ти кажа, че миналата нощ беше… специална.

— Не, Алекс — безизразно произнесе тя. — Моля те, чуй какво ти казвам. Беше просто поредното само-за-една-нощ и за двама ни.

— Грешиш, Лъки. Имал съм достатъчно само-за-една-нощ, за да разбера, когато нещо е специално.

Защо той просто не се разкараше? Тя нямаше нужда от усложнения.

— Съжалявам, че съм ти създала погрешно впечатление.

Той не можеше да повярва, че тя го отблъсква. Той, Алекс Уудс, да е разкаран всъщност от една жена.

— Виждам, че не си в настроение да разговаряш — рязко каза той. — Ще ти се обадя утре.

— Губиш си времето.

— Това си е мой проблем.

Тя тресна телефона. Алекс Уудс не можеше да бъде разкаран лесно.

* * *

Дългата черна лимузина на Винъс се плъзна през вратите на имението й. Докато минаваха покрай къщичката на охраната, се появи един от пазачите и махна с ръка на колата да спре.

Шофьорът свали прозореца.

— Нещо не е наред ли?

— Не, не — отговори пазачът. — Моля, кажете на госпожица Винъс, че нейният брат е тук.

— Моят какво? — Винъс подскочи на задната седалка.

— Вашият брат Емилио, госпожице — втренчи се пазачът в колата.

— И ти си го пуснал в дома ми! — избухна Винъс ужасена.

— Е, ъъъ… Да, той доказа, че е ваш брат — каза пазачът и отстъпи крачка назад.

— Как го доказа? — настоя тя.

— Показа снимки на вас двамата, паспорта си. Знам, че истинското ви име е Сиера, и си помислих, че ще е добре да го пусна.

— Добре, няма нищо — ядосано произнесе Винъс. — Колко пъти трябва да ви казвам на вас, че никой няма да влиза в дома ми, докато аз не разреша.

Пазачът се обиди от тона й.

— Само изпълнявах задълженията си — нацупи се той.

— Задълженията ти са да пазиш никой да не влиза, докато аз не ти дам специални инструкции.

Беше толкова разярена, че едва можеше да диша. Емилио Сиера. Най-противният брат на света. Беше я продавал толкова пъти на таблоидите, че беше направо абсурдно. После беше отишъл да живее в Европа и тя се бе надявала и молила никога да не се върне обратно. Наскоро беше чула, че се е върнал, и знаеше, че е само въпрос на време, преди да се появи отново.

По дяволите! Защо трябваше да е точно тази вечер? Нареди на шофьора да чака, а тя се обади на Родригес от телефона в колата.

— Скъпа моя — каза Родригес, доволен, че му се обажда. — Цял ден чаках на телефона. Никой не се обади за видеоклипа.

Защо беше толкова настойчив? Стремежът му да участва в клипа й беше така отблъскващ.

— Какво правиш, Родригес?

— Чакам тебе, естествено.

— Имам желание за дълъг чувствен масаж — измърмори тя изкусително. — Можеш ли да дойдеш сега?

— Разбира се!

— Да вървим — нареди тя на шофьора.

Лимузината бавно се приближи към дома й и спря пред входа. Тя излезе от колата и влезе вътре.

Скъпият й брат седеше в дневната й, вдигнал крака върху мраморната масичка за кафе, смучеше бутилка бира и гледаше на големия й екран порнофилм по кабелната телевизия.

Дежа вю9. Това не беше ли й се случвало и преди?

— Тук не си добре дошъл, Емилио — каза тя, докато се опитваше до контролира гнева си срещу него. — Не мога да повярвам, че си се върнал. Нямаш ли представа какво ми направи?

— Какво? — попита той, едва способен да откъсне очи от двете блондинки, които усърдно се опипваха по силиконовите гърди на телевизионния екран.

Тя сграбчи дистанционното и изключи телевизора.

— Ти ме продаде — избухна тя. — Отново и отново и отново.

Емилио скочи на крака и остави бирата си направо върху мраморната масичка. След това се опита да пусне в действие чара, от който беше напълно лишен.

— Бях принуден, сестричке — изцвили той. — Имах много дългове. Това е единствената причина, поради която го направих. Сега съм чист. Бях в клиника, лекувах си наркоманията — всичките процедури. Трябва да ми дадеш още един шанс.

— Няма нищо да ти давам — каза тя възмутена.

— Виж — той посочи с жест цялата й пищна дневна. — Ти имаш всичко. Аз нямам нищо.

— Работила съм упорито за това, което имам, докато ти просто си седеше на дебелия задник и нищо не правеше.

Емилио завъртя малките си очи.

— Ако майка ни беше жива, какво мислиш, че би искала да направиш?

— Разкарай се, Емилио. Не започвай пак да ми внушаваш чувство за вина — вече няма да ти помогне.

— Аз съм ти брат — изплака той; все още опитваше. — Ние сме от една и съща плът и кръв. Аз съм един от малкото хора, на които им пука за тебе.

Сега той отиде твърде далече.

— Изчезвай на майната си оттук! — каза тя презрително.

— Не — бързо отговори той. — Ако искаш да си отида, извикай ченгетата.

— Мислиш, че няма да го направя? — заплаши тя с поглед, вперен във вратата — надяваше се Родригес да се появи скоро. — Какво стана с голямата ти любов в Европа?

Емилио се опули.

— Тя беше твърде стара — заяви той. — Не съм седял тук-там двадесет години, за да чакам на врата ми да се обеси някаква стара кошница.

— Ти наистина си страхотен — поклати глава Винъс. — Какво направи тя — изрита те, когато е открила какъв неудачник си всъщност?

— Сам я зарязах — възмути се той.

— И нямаше търпение отново да дойдеш да ме тормозиш?

За щастие, Родригес избра точно този момент, за да пристигне. Влезе и се стъписа, когато съзря Емилио.

— Ах, Родригес — каза Винъс. — Запознай се с брат ми Емилио. Той тъкмо си тръгваше.

— Не, не си тръгвах — възрази Емилио.

— Напротив — настоя Винъс.

Двамата се втренчиха един в друг.

Родригес местеше поглед от единия към другия и реши, че няма да е благоразумно да се намесва.

Но Винъс не му позволи това. Тя се обърна към него и произнесе кратка и страстна реч.

— Аз не разговарям с брат си — разгорещи се тя. — Аз дори не харесвам брат си. А сега той е тук, в къщата ми. Как да се отърва от него.

Родригес сви рамене.

— Какво ще кажеш да го изхвърлиш вместо мене? — попита Винъс с надежда. — Ще помоля охраната да ти помогне.

— Изхвърли ме навън, малка сестричке, и ще съжаляваш — предупреди Емилио. — Ако си мислиш, че това, което съм направил досега, е лошо, само почакай. Ще дам на таблоидите нещо, което ще разбие приятния ти живот на парчета.

— Виж какво ще ти кажа. Ще ти дам петдесет долара — отиди на хотел за през нощта. А утре си намери работа.

Изражението на Емилио стана лукаво.

— Направи ги хиляда и си тръгвам.

— Ние не преговаряме — тя едва успяваше да говори хладно.

Той се хвана за брадичката.

— Аз нямам никакви, а хилядарката за тебе е нищо. Ти си купуваш обувки, които струват дори повече.

Родригес я дръпна настрани.

— Дай му парите — предложи той. — Тогава може би ще си отиде.

— Емилио никога няма да си отиде — изстена тя.

— Но това поне ще го отведе далеч от дома ти.

Той беше прав — важното беше да се отърве от брат си.

— Не ти се случва да имаш хиляда долара в себе си, нали, Родригес?

Той изобщо не си направи труда да й отговори.

Тя остави двамата долу и забърза към сейфа в спалнята си, като затвори вратата зад себе си, защото си спомни времето, когато Емилио се бе добрал до комбинацията й, откраднал снимките й с Мартин Суонсън и я беше изнудвал. Тя взе хиляда долара в брой и се върна долу. Емилио направо държеше ръката си протегната. Тя му подаде малката пачка банкноти.

— Сбогом — произнесе тя и студено се взря в него. — Не се връщай.

Той пъхна парите в джоба си и поклати глава, сякаш тя беше лошата.

— Малка сестричке — каза й тъжно. — Нямаш добра памет, нали?

— За какво?

— За детството ни. За добрите стари времена.

Той да не се шегуваше? Четирима братя и баща, за които да се грижи. Тя беше тяхната неволна робиня, а всички те се отнасяха с нея като с боклук.

— Сбогом — повтори тя, блъскайки го към вратата.

Искаше добре да си почине през нощта — утре бяха пробните й снимки с Джони Романо и трябваше да впечатли Алекс Уудс. А присъствието на Родригес беше съвсем на място — сексът й даваше онзи специален огън по-добре от ежедневния грим.

Когато Емилио си тръгна, тя хвана ръката на Родригес и го заведе горе, в спалнята си.

— Утре трябва да изглеждам спокойна и красива — каза тя. — Така че… Бих искала да се любим бавно и мързеливо и след това да си тръгнеш. Можеш ли да ми услужиш?

— Принцесата ми — произнесе той и страстният му латиноамерикански поглед се впи в нея. — Обръщаш се точно към когото трябва.

ГЛАВА 33

— Още шампанско? — предложи Мишел.

— Благодаря — каза Бриджит и му позволи отново да напълни чашата й.