— Никой не може да ме принуди да правя нещо, което не искам.

— Правиш ми услуга — настоятелно произнесе той. — В края на краищата, аз дойдох с тебе на срещата ти с Рико.

— Никой не ти е опирал пищов в чатала — дръзко отвърна тя. — Ти пожела.

Той я насочи другаде.

— Как смяташ да се справиш с тази ситуация?

— Може би ще отлетя за Париж — небрежно каза тя. — А, не, Алекс, не можеш да дойдеш с мене. Това пътуване ще бъде соло.

— И ще прелетиш целия този път на риск?

— Не, не на риск. Вече се обадих на Буги, той ще включи няколко души в проучването.

— А Буги е…?

— Частният ми детектив. Много е умен — може да открие всичко за всекиго.

— Ти си имаш свой собствен частен детектив?

— Трябва да се срещна лице в лице с тази жена. Всички знаем, че с пари могат да се купят повечето неща. Сигурна съм, че и тя може да бъде купена.

— Защо не почакаш, докато твоят човек не събере някаква достоверна информация?

— Това трябва да го направя сега.

— Много си импулсивна.

— Виж я — Лъки кимна презрително към Дона, която тъкмо влизаше в трапезарията. — Помня, когато Сантино накара да му я доведат от Сицилия. Беше селянка, която не можеше да каже и една дума на английски. Знаеш ли, че бях на тяхната сватба?

— Каквото и да е станало, трябва да се възхитиш на това, което е постигнала.

— Майната ти, Алекс! — Лъки рязко се извърна към него. — Та тя е убийца. Няма да се възхищавам на нищо, свързано с нея, нито пък трябва да го правиш ти.

— Не исках да кажа…

— Не ми пука какво искаше да кажеш. Върви се погрижи за приятелката си — тя се чувства пренебрегната.

* * *

Мики хвана Лъки, преди тя да седне на масата.

— Идването ти тук се оказа голям ташак — каза той с нисък и груб глас.

Лъки се втренчи в него.

— Не беше ли Абигейл, дето носеше твоите на ушите си като обеци?

— И преди кучка, и сега — пак кучка.

— Хайде, изхвърли ме — предизвика го тя. — Поне ще има добра тема за разговор около масата.

— Бих искал да можех — дрезгаво отговори той.

Черните й очи се присвиха.

— Да не мислиш, че аз искам да бъда тук? Гарантирам ти, Мики, оставам само за да те ядосам.

* * *

Табита и Санто седяха в БМВ-то на Табита пред дома на семейство Столи. Двигателят работеше.

— Мразя нередовните си родители — чумереше се Табита.

— И аз мразя моите — съгласи се Санто.

Тя загриза един нокът.

— Поне имаме нещо на ръка.

— Татенцето ти ми даде сто долара — като че ли имам нужда от парите му. Самият аз си имам достатъчно.

— Аз пък трябва да карам тази скучна кола, защото мамчето мисли, че е безопасна — презрително каза Табита. — Ти какво караш?

— Ще получа ферари — похвали се той.

— Не е лошо.

— Майка ми ми купува всичко, което поискам, защото се чувства виновна.

— За какво?

— Че се омъжи за този боклук Джордж, след като убиха баща ми.

Най-сетне привлече вниманието й.

— Наистина, честно — убит? — въодушеви се тя. — Ама как?

— Застреляха го — каза той; знаеше, че гласът му действително звучи студено.

— От засада?

— Не. Ченгетата казаха, че малтретирал някакви деца. Едното от тях му изпратило куршума.

— Каква ексцентрична история.

— Не е вярно.

— Ами кое тогава е вярното?

— Има нещо общо с това, че майка ми хванала татко с друга жена.

— И кой го е застрелял? Да не би майка ти?

— Не бих се учудил. Те винаги си крещяха един на друг. Да… Мисля, че дъртата крава може като нищо да го е направила.

— Ау! — Табита беше напълно впечатлена.

— Видя ли как изглежда майка ми?

— Като всяка друга холивудска грозотия — с лице, цялото — пластика.

— Тя беше дебела.

— Като тебе?

— Спести си обидите.

— Ама ти можеш да се упражняваш. Виж ме мене — аз наистина съм слаба, защото хвърлям много усилия. Мога да те науча как да го правиш, ако искаш. В началото наистина е отвратително. Но след време свикваш.

— Веднага след като се отърва от баща ми, тя се направи наистина слаба. Оправи си и лицето. След това се омъжи за този глупак. Мразя ги и двамата.

— Не се обвинявай — Табита не можеше да си намери място.

— Бихме могли да отидем у нас и да вземем моята корвета — предложи Санто — опитваше се да задържи вниманието й.

— Имаш ли още трева там? — попита тя с надежда.

Той кимна.

— Какво чакаме тогава?

— Не трябваше ли да отидем на кино и да ядем хамбургери?

Табита го погледна презрително.

— Живей си живота, Санто. Ще изпушим малко трева и след това ще се върнем обратно по-късно. На тях изобщо не им пука какво ще правим.

* * *

— Та значи — каза Вероника — гърленият й глас беше твърде силен за масата. — Аз съм на ревю в Париж и не нося нищо друго освен сутиен и бикини, а онзи японски велможа се е вторачил в задника ми, когато се спънах и паднах направо в ръцете му. Едва не размазах горкия дребосък.

Джеф избухна в смях. Купър учтиво се усмихна. Грубият глас на Вероника започваше почти напълно да го влудява.

Той погледна през масата към Винъс. Тя беше заета да разговаря с Лъки. Той се опита да привлече вниманието й. Тя обаче отказваше да го забележи. Какъв глупак се беше оказал той да смята, че има някой друг толкова лоялен като Винъс. Тя му липсваше отчаяно и той би направил всичко, за да я спечели отново.

Като се наведе през Джордж и не обърна внимание на Тин Лий, Дона каза на Алекс:

— Очарована съм, че ще правим вашия филм в моето студио.

Алекс я погледна безизразно. Чудеше се дали всичко, което Лъки подозира, е истина.

— Всъщност вие откъде сте? — попита той.

— От Италия — отговори Дона. — Защо?

— Помислих си, че долавям слаб акцент.

— Не — произнесе тя уплашено. — Аз нямам акцент.

Намеси се и Джордж:

— Твоите родители са от Италия, Дона. Но ти си родена в Америка.

— Да, така е, тук съм родена — излъга тя.

— Наистина ли? — обади се Лъки, която имаше невероятната способност да води няколко разговора едновременно. — И от коя точно част на Италия са?

— От Милано — отново излъга Дона.

Лъки я фиксира със стоманения си поглед.

— Баба ми и дядо ми са от Бари. Семейство Сантейнджело — многозначителна пауза. — Може би си чувала за тях?

— Не — промърмори Дона, бясна, че се оставяше да бъде въвлечена в това. Мразеше да не може да се контролира, да бъде с тези хора, с тези от Холивуд, които си мислеха, че са по-добри от всички останали. Но особено много мразеше да си има работа с Лъки Сантейнджело лице в лице. Това не беше според нейния план.

Лъки Сантейнджело изглеждаше неунищожима. Какво още можеше евентуално да направи, за да накара кучката да падне на колене? Дона започна да обмисля възможностите.

ГЛАВА 53

Лъки стана от масата под претекст, че отива до тоалетната. След като веднъж беше излязла от трапезарията, тя мина през входната врата, даде двадесет долара на момчето от паркинга, за да я откара близо до хотел „Бевърли Хилс“, откъдето взе такси до дома си.

Знаеше, че трябваше да каже на Алекс, че си тръгва. Знаеше също, че той щеше да настоява да остане, но тя не беше в настроение. Гадеше й се от това, да седи на една маса с Дона Ландсман. Да диша един и същи въздух с нея беше започнало да я задушава.

Дона Ландсман беше убила Лени. Тя не заслужаваше да живее.

По-рано, когато беше говорила с Буги, той й беше казал, че има новини за акционерите. Тя беше уредила да се срещнат по-късно в дома й.

Докато караха по магистралата, откри, че мисли за Алекс. Той беше интересен, талантлив и привлекателен. Беше предизвикателство. Колкото повече време прекарваше с него, толкова повече усещаше, че хлътва. Това не беше добре — тя още не беше готова за връзка.

Зачуди се какво правят децата й. Сърцето й се късаше при мисълта, че никога повече няма да видят Лени. Въпреки че знаеше, че за тях е по-безопасно да са извън страната, те постоянно й липсваха. Децата бяха толкова гъвкави — всеки ден минаваха през какво ли не. И сега вероятно си прекарваха чудесно.

Когато се прибра в къщи, охраната й махна, докато минаваше покрай гаража.

Буги вече я чакаше — седеше в кухнята и гледаше Си Ен Ен. Той изключи телевизора и скочи, когато тя влезе.

— Да отидем в дневната — предложи тя, нетърпелива да чуе какво имаше да й казва той.

Седнаха на канапето и Буги започна да говори.

— Отне ни известно време — каза той, — но най-накрая открихме коя е госпожа Сморг.

— Да? — Лъки неспокойно почукваше с пръсти по масичката за кафе.

Издълженото лице на Буги беше безизразно.

— Инга Сморг — бившата Инга Ървинг — е настоящата госпожа Ейб Пантър.

Лъки беше шокирана. Инга. Съпругата на Ейб. Това беше голяма изненада.

Ейб щеше да получи удар, ако разбереше, че Инга е допринесла да я изхвърлят от студиото. Инга трябваше да е купила акциите зад гърба на Ейб — като застрахователна полица. Безчувствената шведка винаги беше ревнувала Лъки, задето е толкова близка с Ейб, така че когато се беше стигнало до гласуване, Инга бе избрала да не я подкрепи.

— А какво става с „Конкуест инвестмънтс“? — попита тя и посегна да си вземе цигара от пакета на масата. Порокът й вече беше неконтролируем.

— Още една от малките тайни на госпожа Сморг — отговори Буги. — Тя и Мортън Шарки са партньори. „Конкуест“ им принадлежи — петдесет на петдесет.

— Да не искаш да кажеш, че заедно контролират бахамската компания? И че Ейб не знае нищо за това?

— Точно така. Тя се подвизава под същото име, което е било в паспорта й, преди да се омъжи за Ейб.

— Значи — замисли се Лъки, — ако мога да накарам Инга и Мортън да гласуват в моя полза, ще имам достатъчно сила, за да си върна студиото?

— Определено това е начинът.

— Лесно е, Буги. Всичко, което трябва да направя, е да съобщя на Ейб какво става.

— Внимавай, Лъки — Ейб е стар човек. Не трябва да го караш да се вълнува.

— Първо ще говоря с Инга. Може би ако я заплаша, че ще кажа на Ейб, ще бъде достатъчно, за да я накарам да промени мнението си. — Тя стана и отиде до прозореца. — Добре, сега ми разкажи за блондинката от Париж.

— Името й е Даниела Дион. Много скъпо момиче на повикване, което работи за една известна френска мадам — мадам Померан, жена, която знае как да доставя красиви момичета на политици и на посещаващи страната големци.

— Това пасва.

— Даниела е истинска професионалистка. Занимава се с това от петнадесетгодишна — вече осем години. Известно време била любовница на осемдесетгодишен индустриалец — докато той умрял. Завещал й пари, съпругата му оспорила завещанието. Накрая Даниела останала без нищо и се върнала в бизнеса преди две години.

— Кога мога да я видя?

— За двадесет хиляди долара плюс всички разноски тя ще долети в Лос Анджелис, ако има ангажимент.

— Уреди го.

— Вече го направих. Тя ще бъде тук след два дена. Остана с впечатлението, че някакъв приятел купува времето й като подарък за рождения ден на Джони Романо.

— Много изобретателно, Буги.

— Трябваше да съм сигурен, че ще дойде.

Лъки се засмя сухо.

— За двадесет хиляди на ден е слабо вероятно да откаже. Това е най-скъпото чукане, за което някога съм чувала.

— Има жени, които струват още повече — многознайно се обади Буги.

Лъки издуха дим срещу тавана.

— Откога си станал такъв експерт?

* * *

Нона и Бриджит седяха в хотелската си стая и спореха дали да наемат кола, да отидат до дома на Лъки и да я изненадат, или първо да й телефонират.

— Гласувам за телефона — каза Бриджит. — Твърде късно е, за да тръгваме за там.

Истината беше, че никак не бързаше да разкаже историята си на Лъки. Чувстваше се глупаво, беше объркана и изобщо нямаше представа как Лъки би могла да уреди това.

Нона й подаде слушалката.

— Давай тогава — настоя тя. — Обзалагам се, че още е на крака.

Бриджит плахо набра номера на Лъки.

— Познай къде съм — ясно произнесе тя, когато се обади Лъки.

— Тук?

— Откъде знаеш?

— Ами когато някой каже: „Познай къде съм“, можеш да си сигурен, че е точно зад ъгъла. Какво правиш тук?

— Ъъъ… Трябваше да дойда за един ангажимент. В „Хилтън“ съм с Нона.

— Защо сте на хотел, когато можехте да дойдете у дома?

— Не искахме да те безпокоим. Пък и къщата ти е пълна с децата и всичко останало.

— Децата са в Европа с Боби.

— Не го знаех.

— Може би ако се обаждаше по-често, щеше да знаеш.

— Ъъъ… Лъки… Нона и аз си мислехме — можем ли да обядваме утре заедно?

— Не е най-удобното време за мене. Какво ще кажете да вечеряме утре в къщи?