— Господи, Клаудия — Лени всячески се опитваше да преодолее отчаянието си и да не я изплаши. — Кога ще вземеш ключа?

— Този уикенд… Когато татко спи.

— Защо не можеш да се обадиш в американското посолство? Да извикаш помощ. Да ме измъкнеш от това шибано място.

Лицето й беше спокойно.

— Лени — сериозно произнесе тя. — Моят живот е тук — в това село… Помагам ти да избягаш, татко не може да знае. Никой не може. Трябва да го направим по моя начин.

Понякога се чувстваше така, сякаш играе в някакъв италиански филм. Красиво селско момиче с невероятно сластни гърди и здрави бедра спасява хубав непознат американец от пленничество. По дяволите! „Юнивърсъл“ биха го направили веднага.

— Клаудия — целенасочено говореше много бавно — за да не я изплаши и тя да не избяга. — Няма ли начин да ме измъкнеш оттук още днес? Ами твоят приятел? Той не може ли да помогне?

Тя свирепо се извърна към него:

— Не!

Беше я разстроил. Трябваше да внимава. Усещаше, че тя се колебае дали да предаде баща си. Сега осъзна, че дори не беше казала на приятеля си.

— Добре, добре — успокоително каза той. — Не можеш да ме обвиняваш за това, че съм нетърпелив.

— Къде е картата, която ти дадох? — попита тя. — Ако татко я види…

— Не се безпокой. Скрил съм я.

Днес беше рязка и изплашена. Ами ако променеше мнението си и го оставеше да изгние тук? Не. Тя не би направила това. Те се бяха свързали, съюзили. Тя го харесваше, той изпитваше същото към нея. Не че това намаляваше любовта му към Лъки. Никак даже. Просто такива бяха обстоятелствата.

— Клаудия — той протегна ръка. — Ела тук.

Тя се приближи колебливо. Днес носеше рокля като на София Лорен във филма „Две жени“. Къса памучна рокля с копчета отпред, от горе до долу, която разкриваше голите й крака и кожата й със слаб тен. Беше обута с прости сандали. Не носеше грим — само меко розово червило. Дългата й кестенява коса падаше свободно до кръста й. Забеляза, че тя има малък белег на лявата си буза и че миглите й бяха невъзможно дълги.

Стоеше съвсем близо до него. Той можеше да види, че беше готова да се разплаче. Вдиша аромата й и я попита какво има. Долната й устна започна да трепери.

— Аз… Аз съм объркана — заекна тя.

— Знам, че ти е трудно — той отчаяно се опитваше да я успокои. — Чувстваш, че предаваш баща си, и същевременно знаеш, че това, което той прави, е много лошо. Всъщност — престъпно.

Тя мълчаливо кимна.

Той протегна ръка и я докосна по рамото.

— Когато съм свободен, Клаудия, няма да те забравя. Искам да дойдеш и да ме видиш в Америка.

— Невъзможно — тя поклати глава. — Никой не може да знае, че съм ти помогнала.

— Виж — каза той. — Ако ми донесеш лист и молив, ще ти напиша адреса и телефона си. Винаги когато имаш нужда от нещо, аз ще съм насреща… , или ще ти изпращам пари. Каквото искаш.

— Знам, че това, което е направил татко, е лошо — произнесе тя със сериозна физиономия. — Ето защо ти помагам.

— Това ли е единствената причина?

— Лени — обърка се тя. — Чувствам… те близък. Толкова много близък.

Той я дръпна към себе си и я целуна страстно. Тя се възпротиви, но само за секунда, след това се отдаде на целувката му и отпусна главата си назад, а устните й бяха меки и щедри и много, много сладки.

„Прости ми, Лъки, но трябва да съм сигурен, че тя ще се върне, а това е единственият начин, който сега знам.“

Наред с всичко друго това, че докосваше друго човешко същество, че усещаше нейното тяло, го изпълни с надежда. Имаше бъдеще. Още не беше умрял.

Тя изучаваше лицето му с ръцете си, галеше го, целуваше го.

— Американският ми затворник — мърмореше с обич. — Ще те освободя. Ще го направя.

Той автоматично започна да разкопчава копчетата на роклята й и разголи големите й гърди. Тя наистина беше една от най-сочните жени, които някога беше виждал — кожата й беше мека, зърната й — твърди и мамещи, когато се наведе и меко ги целуна. Тя беше толкова сладка, че той не можеше да се спре.

Тя се отпусна върху влажната земя и вдигна ръцете си над главата в жест на пълно отдаване. Космите под мишниците й бяха дебели и някак си много секси. Той дразнеше зърната й с език.

— Не трябва да правим това — дишаше тежко тя. — Не е правилно.

Той забеляза, че тя не се отмести.

— Никой никога няма да узнае — само ние двамата — каза той, докато бързо доразкопчаваше роклята й — пръстите му се плъзгаха по плата.

Тя носеше старомодни дълбоки пликчета, които стигаха до кръста й. Без да мисли, той плъзна ръка под тях, усети плътното окосмяване на пубиса й и достигна до топлата влага на нейното желание.

Тя задържа дъха си, след това се задъха страстно. Беше последният му шанс за свобода.

— Този уикенд… ще се върнеш… ще ми помогнеш — говореше той, докато влизаше в очакващата го мекота.

— О, да, Лени, о, да — обещавам ти.

ГЛАВА 58

— Е — каза Бриджит, докато нервно подръпваше косата си. — Това е историята. Съжалявам, не знам как се оставих да ме забъркат в тези неща… — тя прехапа устни и страхливо зачака реакцията на Лъки.

Лъки стана от външната маса, където бяха довършили вечерята си.

— Няма за какво да се извиняваш — успокоително каза тя. — Просто нямаш късмет. Не всички мъже са като Сантино Бонати и Мишел Ги. Въпреки че изглежда, че ти по някакъв начин привличаш най-големите отрепки.

— Мишел изглеждаше толкова мил — нещастно произнесе Бриджит. — Искам да кажа, че му имах доверие. Беше по-възрастен и нежен и… Може би дори съм го окуражила.

— Той те е използвал, Бриджит — каза Лъки буйно. — Всеки мъж, който връзва една жена и я принуждава да прави секс против волята си с друга жена… Е, той определено е лош човек.

— Опитах се да я предупредя — включи се и Нона. — Въпреки че нямах и представа, че е чак такъв.

— А Робъртсън… Тя как се отнесе към това? — попита Лъки.

Бриджит сви рамене.

— Той й каза какво да прави и тя го направи. Предполагам, че беше дрогирана.

— Да — съгласи се Нона. — Много от тези модели не мислят за нищо друго, освен да се надрусат и да легнат с някого. Просто това им харесва.

— Може и да им харесва — рязко произнесе Лъки. — Но Мишел Ги няма да се измъкне току-така. Това мога да ви го обещая.

— Нали ти казах — и Нона триумфиращо погледна Бриджит.

— Какво ще правиш? — попита Бриджит.

— Ще намеря време да посетя господин Ги в Ню Йорк.

— Той ще отрича — каза Бриджит. — Ще каже, че аз съм го окуражавала. Знам, че ще го направи.

— Ти на кого си мислиш, че ще повярвам? — меко попита Лъки.

— На мене? — едва изрече Бриджит.

— Разбира се, че на тебе, сладка моя.

Бриджит скочи на крака и прегърна Лъки.

— Благодаря ти — каза тя. — Ти си най-добрата!

— Знаеш ли, ако Лени беше жив, щеше да откъсне топките на шибания Мишел — рече Лъки.

— Лени много ми липсва — тъжно измърмори Бриджит. — Липсва ми всеки ден.

Лъки кимна, очите й се замъглиха.

— И на мене — тихо произнесе тя. — На всички нас.

* * *

Рано на другата сутрин Лъки замина за Ню Йорк с чартърен полет. Беше инструктирала Бриджит и Нона да останат в дома й в Лос Анджелис, докато тя се върне. Което, ако всичко вървеше по плана й, щеше да стане по-късно същия ден. Даниела Дион пристигаше в града, а тя беше следващата в списъка на Лъки, с която трябваше да се срещне.

Междувременно личният й адвокат приключваше с детайлите по връщането на студиото.

Мортън се беше обадил късно снощи и звучеше паникьосано.

— Какво ще стане, ако Дона Ландсман покаже записите на жена ми? — попита той. — Какво мога да направя, за да я спра?

— Това е нещо, което трябва да уредиш с Дона — отговори му тя. Не я беше особено грижа за неговите проблеми след всичко, което й беше причинил.

— Господи, Лъки, ако това излезе наяве, то ще ме провали.

— Първо трябваше да дойдеш при мене — каза тя — донякъде го съжаляваше. — Можех да се погрижа за това.

— Направих грешка — нещастно призна той.

„Голяма грешка, Мортън.“

Днес се чувстваше свежа и непобедима. Понякога силата вътре в нея беше толкова голяма, че тя беше убедена, че може да направи всичко.

Самолетът се приземи плавно. На летището я чакаше кола. Шофьорът пое по магистралата към града, след това подкара по малките улички към центъра на Манхатън, където беше офисът на Мишел Ги. Лъки влезе без предварително уредена среща, като пропусна да забележи двете секретарки.

— Не можете да се видите с господин Ги, без първо да имате уговорка — каза едната объркана секретарка, докато бързаше след нея.

— Нека ви поправя — обади се Лъки. — Мога да правя каквото, по дяволите, ми хрумне.

Мишел Ги седеше в офиса си с крака върху бюрото и пушеше дебела хаванска пура.

Лъки съвсем го изненада. Пурата падна от устата му, той си свали краката от бюрото и сепнато попита:

— Qui18? Какво мога да направя за вас?

— Знаете ли коя съм аз? — взря се в него Лъки.

Той й върна погледа. Определено не беше модел, но пък беше изключително красива жена с като че ли познато лице.

— Не — най-сетне отговори той. — Трябва ли да знам?

— Може би ще разпознаете името ми — Лъки Сантейнджело?

Аха, сега той знаеше точно коя е тя — наскоро беше чел интервю с нея в „Нюзтайм“.

— Вие притежавате студио в Холивуд — и той се чудеше какво, по дяволите, търси тя в неговия офис. — Как мога да ви помогна?

— Помислих си, че може да ви е интересно да научите самоличността на заварената ми дъщеря.

— Заварената ви дъщеря? — празно повтори той.

Секретарката стоеше на вратата и се взираше в Лъки.

— Добре, Моника, можеш да ни оставиш — каза Мишел и й махна да си върви.

Лъки седна непоканена и си запали цигара.

— Изглежда, че тя не ви е казала.

— Кой какво не ми е казал? — Мишел беше едновременно и раздразнен, и заинтригуван.

Гласът на Лъки внезапно беше станал студен и твърд. Тя се изправи и се надвеси над бюрото му.

— Знаете ли какво, Мишел? Вие сте шибан гадняр с малък член.

— Моля? — изрече той. Поведението й вече започваше да го безпокои.

— Schifoso19. Знаете ли какво е това на английски?

— Аз съм французин — отговори той.

— Долен боклук — и Лъки издуха цигарен дим в лицето му. — Това исках да кажа.

— Какво желаете? — той реши, че е по-добре да повика помощ.

— Искам да ви разкажа една малка история — каза Лъки и отново седна. — Обърнете й внимание, Мишел — тя е кратка и проста.

Това вече беше прекалено.

— Точно сега съм зает — обади се той. — Предлагам ви да си уредите среща и да дойдете друг път.

— Аз построих хотели във Вегас — два — тя не обърна внимание на думите му. — Докато строяхме, един от моите инвеститори се опита да си скатае парите, които дължеше — въпреки че имахме твърдо споразумение. Същата нощ нахлух в апартамента му с неколцина приятели, които да ми помогнат, в случай че той е достатъчно глупав да окаже съпротива. Той се събуди и откри хубав, остър нож, насочен към главичката на пениса му. — Дълга, многозначителна пауза. — Сега… Какво мислите, че направи?

— Не знам — обади се Мишел; той осъзнаваше, че тя е напълно луда.

— Вложи парите. Плюс това, разбира се, си запази безценния член, а аз си запазих хотела. — Кратко мълчание. — Накрая всички бяхме щастливи.

Той се изправи, като хвърляше по едно око към вратата.

— Какво искате от мене?

— Името на заварената ми дъщеря е Бриджит Станислопулос. Може би вие я познавате по-добре като Бриджит Браун.

Той пребледня.

— О — празно произнесе той. — Нямах представа коя е тя.

— Обзалагам се, че не сте имали. Обзалагам се и че сте си помислили, че тя е просто едно малко момиченце, с което можете да си поиграете. Може би изнудване? Или да я използвате за своя играчка? — гласът й режеше като нож. — Тя е само на деветнадесет, Мишел. Не се ли срамувате от себе си?

Беше прочел всичко за Лъки Сантейнджело. Тя беше влиятелна. Имаше връзки. Той не искаше да се намери в самолета на път обратно за Париж с отрязани и натъпкани в устата му топки.

— Казвам ви — той заговори бързо. — Нямах представа. Когато онази жена ме помоли да направя снимките…

— Каква жена? — попита Лъки, но вече знаеше кого има предвид той.

— Тя ми плати цяло състояние — думите на Мишел се застъпваха една друга. — Ако знаех, че Бриджит ви е роднина, никога нямаше да го направя.

— Каква жена? — повтори ледено Лъки.

— Дона Ландсман. Тя ми плати да направя компрометиращи снимки на Бриджит. Аз… Аз не се чувствам добре.

— Наистина ли? Не сте добре, а? — спокойно каза Лъки и взе от бюрото му някаква лупа в рамка от слонова кост. Тонът й се промени. — Виждаш ли това, шибан перверзнико? Трябва да ти го натикам право във френския задник, защото точно това заслужаваш. Но вместо това ти и аз ще отидем да вземем снимките.