— Какво прави той цял ден? — попита.

— Работи на компютъра си — отговори Дона.

— Върху какво?

— Никога не съм го питала — каза тя и отпи от кафето си.

— Очевидно има нужда от помощ.

— Знам.

Джордж кимна на себе си.

— Ще намеря някой способен психиатър.

Дона не беше сигурна, че идеята й харесва — Санто да разговаря с някакъв непознат, да му разкрива семейните тайни. Засега реши да се съгласи с Джордж. Но когато се върнеше от Сицилия, щеше да постъпи по своя си начин.

— О, да — каза тя. — Почти забравих да ти кажа. Обади ми се един от братята ми. Баща ми е болен и аз трябва да отида до Сицилия. Мислех да тръгна в понеделник. Не е добре със сърцето.

— Искаш ли да дойда с тебе?

— Не, остани тук и се грижи за бизнеса.

— Щом си убедена…

— Да, убедена съм. — Пауза. — Между другото — тя добави небрежно, — случайно да си взимал нещо от сейфа ми?

— Не бих се осмелил дори да се приближа до сейфа ти, Дона. Защо? Нещо да не би да липсва?

— Не че липсва… , явно е на друго място. Сигурна съм, че ще го намеря.

Джордж взе вестника и започна да чете.

— Горе съм — каза Дона.

Ако Джордж не беше отварял сейфа й, кой тогава? Можеше ли да бъде Санто? Можеше ли той да е взел снимките и записите?

Не. Той дори не знаеше, че тя има сейф. Но все пак… Нямаше да й навреди, ако провери в стаята му.

* * *

След като Санто излезе от зъболекарския кабинет, подкара към дома на Винъс Мария и го обиколи няколко пъти, преди да паркира отсреща. Поседя в колата си и няколко минути наблюдава сградата. Къщичката на охраната беше точно до входа на имението. Можеше да види мъж на средна възраст да седи в малката дървена барака, да чете списание и да яде ябълка.

Много бдителен, няма що. Винъс трябваше да си намери по-добра охрана. Този некадърник беше безполезен.

Той знаеше едно място в задната страна на имението, откъдето можеше да се промъкне вътре, без никой да го забележи. През деня беше рисковано, но какво от това? Все пак би го направил, защото вече беше време тази курва да разбере с кого си има работа. Веднъж да прочете писмото му и ще разбере, че той ще й пръсне шибания задник.

Винъс заслужаваше да бъде наказана — точно както беше наказан и той. А кой можеше да го направи по-добре от него?

* * *

Стаята на Санто беше определено по-чиста от онази нощ. За момче на неговата възраст той беше доста спретнат — по стените нямаше ужасни постери на полуголи жени, никакви мръсни дрехи не се валяха по пода, нямаше наркотици — слава Богу!

Дона седна на края на леглото му и се замисли за другите си три деца, които беше оставила в къщи. Не искаше да се раздели и със Санто. Дълбоко в себе си тя все още го усещаше като своето бебе, своето сладко малко момченце. Истината беше, че той е всичко, което тя има, и че го обича.

Тя се зачуди дали Джордж не я принуждава да бъде прекалено сурова с него. Той каза, че трябва да бъдат строги, но дали това нямаше да отблъсне Санто? Последното нещо, което тя искаше, беше да загуби сина си.

Забеляза, че е оставил компютъра си включен. Прекоси стаята, за да го изключи.

На екрана светеше съобщение. Тя се наведе да погледне.

Кучко. Курво. Ти духаш на всеки. Адски те мразя.

О, Боже! За кого ли беше това? Дали наистина беше за нея?

Полазиха я студени тръпки. Санто — собствената й плът и кръв — най-накрая се беше обърнал срещу нея.

ГЛАВА 66

— Защо продължаваш да ме безпокоиш? — поиска да знае Винъс.

Емилио я погледна обвинително.

— Можеш да бъдеш по-мила с мене — нападна той. — Аз съм ти брат.

Той щеше ли някога да се откаже?

— Не, Емилио, не си — избухна тя. — Когато ме продаде на медиите, ти престана да бъдеш мой брат.

— Смятам да напиша книга — каза той и изражението му рязко се промени, защото знаеше, че това тя мрази повече от всичко.

— Давай, пиши — няма какво повече да кажеш за мене, което да ме нарани повече от нещата, които вече си казал на пресата.

— Какво ще кажеш да оставиш сестра си на мира? — предложи Купър, след като се присъедини към тях.

— А ти какво ще кажеш да те изритам? — злобно отвърна Емилио.

— Само опитай, Емилио, и ще се сдобиеш със счупен крак.

— Да не би да ме заплашваш, Купър? — презрително попита Емилио. — Защото от това ще излезе наистина добра история.

— Миналия път ти дадох хиляда долара. Сега какво искаш? — оплака се Винъс.

— Профуках ги.

— За какво?

— Изкарах лоша нощ… обраха ме на улицата.

— Обрали са задника ми.

— Ама това се случва на хората в Лос Анджелис всеки ден.

— Ще ми се да не ти бях давала парите — каза Винъс. — Съжалявам те, но сега разбирам, че нищо не може да ти помогне. Моля те, върви си и този път ще наредя да не те пускат тук отново.

— Чуй сестра си — обади се Купър. — Сам си направи услуга, като стоиш далеч оттук.

— Плюя на вас, богати копелета — извика Емилио. — Изобщо си нямате представа какво ми е на мене.

— Оправи се с него, Купър. До гуша ми дойде — Винъс вече беше изгубила търпение.

Купър сграбчи ръката на Емилио.

Емилио грубо я измъкна.

— Изобщо не ме докосвай — изрева той. — Тръгвам си.

И той излезе и тръшна вратата зад себе си.

— Исусе! — каза Купър. — Сигурна ли си, че имате едни и същи родители?

— За нещастие — да.

— Той е шибан тъпанар.

— От най-лошия вид.

— Е, нека да не си разваляме деня.

— Както кажеш… съпруже.

Купър се усмихна и мързеливо я придърпа към себе си.

— Ела тук, съпруго.

Тя му върна усмивката.

— Не е необходимо да го казваш два пъти.

* * *

Емилио стоеше пред входната врата и кипеше. Защо трябваше да си тръгне — само за да им достави удоволствие? Те се отнасяха с него като с боклук. Като неин брат не заслужаваше ли повече?

Загледа се в очуканата си стара кола, взета под наем, паркирана пред входа. А тя имаше три лъскави коли в гаража си. Мерцедес, корвета и джип. Щеше ли да умре, ако му дадеше едната?

Заобиколи къщата и се замисли дали да не се изкатери до спалнята й и да освободи разглезената така наречена суперзвезда от някои от нейните бижута. Тя имаше много и една-две диамантени гривни нямаше да й липсват.

Точно когато се приближи към задната страна на къщата, забеляза някакво дебело момче да се крие в храстите; движенията му му се сториха подозрителни.

— Хей — извика Емилио. — Ти какво правиш тук?

Санто хвърли един поглед на Емилио и започна да бяга. Емилио видя възможност да стане герой. Без да мисли за последствията, се втурна да го преследва и повали Санто на земята само на няколко метра от заобикалящата имението стена.

Санто се бореше свирепо и въпреки че Емилио не беше чак толкова добре трениран, успя да го задържи прикован към земята. Той седна върху дебелото момче и завика за подкрепление.

Някакво съседско куче започна да лае. На кухненската врата се показа една прислужница, видя какво става и се прибра в къщата, за да извика помощ. След няколко секунди се появи Купър, следван от Винъс.

— Какво става? — изкрещя Винъс.

— Хванах този задник да се мотае наоколо — изпухтя останалият без дъх Емилио. — Грижа се за тебе, сестричке.

Купър грабна мобифона и се обади на охраната.

— Какво правиш тук? — попита той, докато се приближаваше до Санто.

— Загубих се — измърмори Санто. — Не знаех, че това е частна собственост.

— Загубил си се? Трябвало е да се покатериш през стената, за да стигнеш дотук — ядоса се Винъс. След това забеляза плика, който той стискаше в ръката си. Погледна го по-отблизо и веднага разпозна драскулките на предната му страна.

— О, Боже! — възкликна тя. — Ти си, нали? Ти си малкият шибан гадняр, който ми пишеше всичките онези отвратителни писма.

— Какви писма? — обади се Купър.

— Порнографски — отговори тя и измъкна плика от ръката на Санто.

Пазачът пристигна с насочено оръжие.

— Много закъсня — гласът на Емилио казваше: „Аз ти спасих задника“, докато гледаше към сестра си. — Добре стана, че бях наблизо.

Погледът на Винъс пробяга по писмото.

— Прочети това! — и тя го подаде на Купър.

Той погледна писмото и след това — отново проснатия на земята Санто.

— Чакай малко… — каза той. — Ти не си ли синът на Ландсман? Не беше ли на вечерята в дома на семейство Столи? Какво, по дяволите, правиш тук?

* * *

Лъки и Алекс бяха в гимнастическия салон и тренираха кикбокс.

— Къде си го научил това? — попита Лъки — очите й блестяха, лицето й руменееше.

— Страхотно ли е или какво? — каза ентусиазирано Алекс. — Научих го във Виетнам — едно от малкото свестни неща, с които се върнах оттам.

— Ау! — възкликна тя. — Сигурно с това поддържаш страхотна форма.

— Точно затова го правя.

— Изпотена съм.

— Да вървим в къщи и да си вземем душ.

— Алекс — намръщи се тя. — Моля те, помни какво ти казах — само приятели.

— Хей, но аз нямах предвид заедно — той размаха пръст срещу нея. — Ти и мръсното ти подсъзнание, госпожице Сантейнджело.

Тя се засмя — чувстваше се добре с Алекс.

— Закарай ме в къщи. Имам да преглеждам цял тон документи.

— Не може ли платонично да вечеряме заедно?

— Не.

— Ами тогава да обядваме? Ще ти купя хотдог.

— Не ям хотдог.

— Ти си американка, нали?

— Не ми го напомняй — изохка тя.

— Ще те заинтересувам ли с италианска салата?

— Италианска салата? Ти да не си луд? — възкликна тя. — Аз имам италианска кръв. Да вървим да си вземем по една голяма порция спагети по болонски. И след това и двамата ще се приберем в къщи и ще работим. Добър ли е планът?

— Ти — в твоята къща, а аз — в моята?

— Че какво му е лошото на това?

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Давай.

Той се взря в нея в очакване на отговора.

— Кога ще си готова за връзка?

Мина известно време, преди тя да отвърне.

— Това не е въпрос, на който мога да отговоря в момента — най-сетне произнесе тя. — Но когато мога, ти ще си първият, който ще научи.

* * *

— Моля? — каза Джордж по телефона — бледото му лице беше почервеняло.

— Кой е? — нетърпеливо попита Дона.

— Веднага идваме — Джордж тресна слушалката, което изобщо не беше в негов стил. — Е… — той клатеше глава, сякаш изобщо не беше повярвал на това, което току-що чу. — Това писмо на компютъра на Санто, за което ми говореше, не е било за тебе.

— Откъде знаеш?

— Изглежда, той е писал порно писма до онази певица, Винъс Мария. Хванали са го в имението й, докато се е опитвал да остави последното си творение.

— Не! — извика Дона шокирана.

— О, да — отговори Джордж. — По-добре да отиваме там, преди да са извикали полицията.

* * *

— Имам изненада — каза Нона. — Ще вземем такси до Таймс скуеър.

— Плакатът ми е готов! — въодушеви се Бриджит.

— Да.

— Айзък знае ли?

— Вероятно го зяпа, откакто са го закачили!

— Да му се обадя ли? — несигурно попита тя.

— Не започвай отново — предупреди я Нона. — Айзък не е за тебе.

— Добре, добре, той е вече минало.

Втурнаха се надолу, метнаха се в таксито и след петнадесет минути бяха там.

Нона плати таксито, докато Бриджит изскачаше навън, крещейки възторжено.

— О, Боже мой! — каза тя. — Фантастичен е!

— Изглеждаш невероятно! — присъедини се към нея Нона. — Онзи задник Мишел Ги ще има да съжалява, че се е разделил с твоята кариера!

Взряха се в гигантския плакат на Бриджит и Айзък, облечени само в плътно прилепнали сини джинси и с широки усмивки.

Снимачен екип от „Ентъртейнмът тунайт“ мина покрай тях и започна да снима огромния плакат.

Нона сръга Бриджит.

— Само ако знаеха, че стоиш точно тук… Хмм… Мисля, че трябва да им кажа.

— Недей — паникьоса се Бриджит. — Изглеждам ужасно.

— Не е вярно, изглеждаш фантастично. Да завъртим машината на общественото мнение. Момиче, приготви се — защото ти ще станеш най-великата.

Нона се приближи към снимачния екип.

— Извинете — каза тя. — Да не би да снимате плаката на джинсите?

Операторът се обърна към нея.

— Да, кампанията е съвсем прясна. И сигурно ще има много да се говори за нея.

— А какво мислите за модела?

— Красавица.

— Аз съм Нона, нейният импресарио. А тя стои ей там. Името й е Бриджит Браун. Запомнете го — тя ще стане следващият голям супермодел.

Операторът не можеше да повярва на късмета си.

— Може ли да говорим с нея?

— Абсолютно — обяви Нона. — Оттук моля.