Тя потръпна. Вратата на главната спалня беше отворена. Влезе в стаята и сдържа дъха си.

Дона лежеше в средата на стаята — гола, с разперени крайници, изложена на показ.

Поетично правосъдие.

Лъки се измъкна от стаята бавно, изтича надолу по стълбите и напусна къщата.

Когато стигна до колата си, трепереше.

Никога вече Дона Ландсман нямаше да притеснява никого.

* * *

Санто имаше мисия. Сега никой не можеше да го спре. Знаеше, че Винъс Мария е виновна за всичко — в това нямаше никакво съмнение.

Тя беше убила майка му. Беше умъртвила Дона. Джордж беше мъртъв заради нея.

Тя беше развратна кучка, която заслужаваше това, което щеше да получи. Охраната й беше безполезна, а глупавият й брат вече трябваше да си е тръгнал.

Този път щеше да й даде да се разбере и никакви любовни писма повече. Тя го беше предала. Да видим дали един изстрел щеше да й хареса повече от писмата.

Пушката му даваше сила. Пушката щеше да му позволи да излезе от всяка ситуация.

Той беше Силвестър Сталоун, Клинт Истууд, Чък Норис. Беше квинтесенцията на американския герой.

Спря с колата си пред къщичката на охраната.

— Да? — мъжът отвори прозорчето до половината и го погледна подозрително. — Какво мога да направя за вас?

Без да каже дума, Санто насочи пушката и стреля в прозореца.

Бум! Пазачът падна без звук и кръв опръска прозорчето.

Точно като на кино — помисли си жизнерадостно Санто.

Докато се смееше сам, подкара към къщата.

* * *

Винъс въздъхна продължително — явен знак на чисто удоволствие. Купър правеше любов като никой друг. От върховете на пръстите си до подвижния си език — той беше майстор, който я отвеждаше в страната на екстаза, докарваше я до оргазми, които никога преди не беше харесвала като сега.

Беше я довел до върха два пъти — и всеки път тя викаше силно, напълно опустошена.

— Обърни се — каза той.

— Не искам повече — отвърна тя.

— Обърни се.

— Не мога повече.

— Направи го!

Тя легна по корем. Той разтвори краката й и започна да облизва меката плът от вътрешната страна на бедрата й. Главата й беше заровена в чаршафите. Не можеше да го вижда, само чувстваше изгарящите му докосвания. Не беше възможно отново да я доведе до оргазъм толкова скоро.

Абсолютно невъзможно.

И все пак… Чувството започна да я поглъща. Невероятното главозамайване предвещаваше буря, очакваща да се разрази…

* * *

Санто паркира колата си пред къщата.

Мисията вървеше добре.

Тази мисия щеше да му осигури удара и признанието, към което се бе стремил цял живот.

Нямаше да е вече шестнадесетгодишното дебело хлапе. Той беше Санто Бонати. Беше голям мъж също като баща си. И НИКОЙ НЕ МОЖЕШЕ ДА ГО СПРЕ!

Излезе от колата, застана пред дома на развратницата, вдигна пушката и простреля шибаната ключалка на шибаната врата.

* * *

Винъс си помисли, че чува изстрел, но беше толкова близо до блаженството, че не й пукаше.

— Скъпи… — промърмори тя. После мисълта й се изгуби, когато стигна до кулминацията със земетръсната тръпка на чиста чувствена наслада.

Изкрещя от удоволствие — силно, пронизително, с пълно отдаване.

* * *

Когато Санто влизаше в къщата, не забеляза трите кучета, които се носеха към него.

Чак щом усети злите им зъби да се забиват в плътта му и да я откъсват от костите, тогава започна да пищи — силно, пронизително, отчаяно.

Пищя, докато всичко потъна в мъртва тъмнина. И тогава всичко свърши.

ГЛАВА 72

Алекс спа добре за първи път от месеци. Без приспивателни, без валиум — постави глава на възглавницата и потъна в дълбок, спокоен сън.

Сутринта се събуди освежен, претърколи се в леглото и, както си му беше навик, посегна към дистанционното на телевизора.

Включи на канала, на който го беше оставил снощи. Беше гледал някакъв слаб филм за провалила се сделка с наркотици. Старомоден боклук.

Имаше положителното усещане, че най-сетне ще успее да оправи живота си. Беше казал на майка си нещо, което трябваше да направи още преди години. Сега тя можеше да се разкара и да го остави на мира.

Превключи на друг канал. Друг филм. Друг боклук с безсмислено насилие.

Отново превключи. Попадна на фитнес-шоу, което гледа няколко безумни минути, докато се чудеше дали да не поръча екипировка, която ви гарантира невероятен задник. Може би не.

Следващият канал беше новинарски. Сериозен чернокож говорител беше в средата на убийствена история:

Рано тази сутрин са намерени телата на милионерката и притежателката на корпорации Дона Ландсман и на нейния финансов съветник и съпруг Джордж Ландсман, застреляни в имението им за шест милиона долара в Бел Еър. Ужасяващото откритие е било направено от една прислужница, която веднага се е обадила в полицията.

Алекс се изправи рязко. „О, Боже, Лъки, какво си направила?“

Сграбчи телефона. Тя веднага отговори.

— Лъки — каза той с нисък и стреснат глас. — Току-що видях новините.

— Добро утро, Алекс — жизнерадостно отговори тя, сякаш нищо не се беше случило.

— Защо, Лъки? Защо го направи? — настояваше той.

— Не съм аз — спокойно отвърна тя. — Не бях аз.

— О, хайде.

— Давам ти думата си, Алекс. Нямам нищо общо с това.

— Значи, искаш да кажеш, че е удобно съвпадение? Че и някой друг е искал да я види мъртва?

— Не се занимавай с тази работа, Алекс — остро произнесе тя. — Щом не ми вярваш, това си е твой проблем, не мой.

— Идвам веднага.

Гласът й беше твърд.

— Не, моля те, недей.

— Напротив — настояваше той.

Не искаше да го вижда — той се опитваше да се приближи твърде много и твърде бързо. Беше време отново да направи стъпка назад.

— Виж — търпеливо каза тя. — По-късно ще ти се обадя.

— Със сигурност го направи — строго отговори той и я раздразни още повече. — Трябва да поговорим.

— Ще поговорим.

Алекс скочи от леглото и отиде в банята. Исусе! Какво беше направила? В главата му започна да звъни. Тя имаше нужда от помощ, най-добрите адвокати…

Каквото и да се беше случило, той щеше да бъде на нейно разположение.

* * *

Лъки слезе в кухнята на долния етаж и включи кафе-машината. В живота настъпваха странни обрати — понякога твърде странни, за да бъдат разбрани. Сантейнджело бяха ли се освободили най-сетне от Бонати?

О, Господи, тя се надяваше. Враждата им беше отнела достатъчно животи.

Миналата нощ, когато се беше прибрала в къщи, се бе обадила на Джино в Палм Спрингс, за да го попита дали той е отговорен по някакъв начин. Беше я уверил, че не е. Джино не би излъгал. Освен това тя беше видяла убиеца, Санто, сина на Дона, да бяга от местопрестъплението с колата си. Едва не се удари челно в нея. Чудеше се колко ли време щеше да отнеме на ченгетата да го открият.

Алекс не й повярва, че тя няма нищо общо с убийствата. Не можеше да го обвинява — в края на краищата, беше му казала, че смята да направи нещо. И след като сега то се бе случило, защо трябваше той да мисли, че тя е невинна?

Най-сетне можеше да върне децата си в къщи. Да знае, че те най-после са на сигурно място и че скоро всички отново ще бъдат заедно — това беше сладко и успокояващо усещане.

Кафето кипеше. Взе си чаша от полицата и я напълни.

— Хей…

Въображението й й правеше номера — помисли си, че чува гласа на Лени.

— Хей, ти.

Обърна се и се сепна. Лени стоеше зад нея и се усмихваше.

— Липсвах ли ти? — попита той. — Защото мога да те уверя, че ти дяволски много ми липсваше.

Тя се взираше в него безмълвна, напълно вцепенена.

— О… Боже… мили! Лени… — най-сетне проговори тя, като едва си поемаше въздух.

— Аз съм — лекомислено каза той.

Беше развълнувана, замаяна, объркана. Не можеше да е вярно. Но все пак беше. И Лени беше тук… Нейният Лени… Нейната любов…

— Ти си жив! — извика тя. — Откъде идваш? О… Боже… мили! ЛЕНИ!

Той я сграбчи и силно я притисна към себе си, сякаш никога нямаше да й позволи да си отиде.

— Лъки… Лъки… Мечтаех за този момент — това е единственото нещо, което ме пазеше да не полудея.

Тя се отпусна в ръцете му — нежно докосваше лицето му, не можеше да повярва, че той наистина е тук.

— Лени… — промърмори тя с очи, пълни със сълзи. — О, Боже, Лени… Какво се е случило с тебе?

— Това е дълга история, любима… Много дълга история. Всичко, което трябва да знаеш засега, е, че те обичам, че съм тук и ти обещавам — никога повече няма да се разделим.

ЕПИЛОГ

ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО

Екстравагантната премиера на „Гангстери“ на Алекс Уудс беше голямо събитие дори за Холивуд. Всеки, който беше някой, бе поканен, а пък ако не — напускаше града или се преструваше, че го напуска.

Събитието беше в Китайския театър на Ман на булевард „Холивуд“. Червен килим беше постлан чак до бордюра — луксозно удоволствие за всички очаквани гости, за да могат да дефилират по него. Стратегически разположени прожектори осветяваха небето на километри наоколо.

Въодушевени тълпи заобикаляха театъра, полицейски барикади ги задържаха да не се хвърлят върху звездите, когато те пристигнеха.

Дълга редица лимузини се беше проточила до най-малко десет преки от сградата. Имаше телевизионни екипи — жадни, готови и на линия, — както и папараци. Разпоредители маниаци хващаха звездите, докато те слизаха от колите си, и ги превеждаха през насъбралите се хора от медията.

Беше голямо събитие.

* * *

Ейб Пантър, удобно разположил се на задната седалка на колата, намигна на Инга Ървинг.

— За първи път от години излизам от дома си — каза той, докато издухваше дима от дебелата си пура.

— Ще направиш всичко за Лъки — безпощадно отбеляза Инга. — Тя се обажда и ти тичаш.

— Лъки е като внучката, която никога не съм имал — промърмори Ейб. — Много широко е скроена — от този тип, каквито имахме в Холивуд в добрите стари времена. Това ми харесва в жените.

Инга кимна — най-сетне беше пораснала достатъчно, за да приеме факта, че Ейб харесва Лъки.

Инга беше подходящо облечена за случая. Лъки й бе платила щедро за акциите й и тя беше инвестирала в няколко ценни бижута, за които каза на Ейб, че са фалшиви. Мъжът беше на деветдесет, а все още си пазеше парите като проститутка след лоша нощ.

Ейб се облегна напред и изхъхри.

— Имам нещо за тебе — каза дрезгаво и бръкна в джоба на смокинга си — моделът беше от 1945 година, но все още му стоеше отлично. — Откакто се оженихме преди година-две, започнах да си мисля, че от тебе няма отърване — и той отново изхъхри и й подаде кръгла кожена кутийка.

Тя я отвори и затаи дъх. В нея блестеше прекрасен осемкаратов диамантен пръстен.

— Не, Ейб — обичайното й безизразно лице се разля в широка усмивка. — Определено от мене няма отърване.

Ейб изкряка весело.

— Точно това си и помислих.

* * *

Абигейл и Мики Столи — заедно с Табита и нейния приятел Риск Мейс — дългокос, силно татуиран рокер — седяха в лимузината зад Ейб.

Неконтролируема пънкарка, Табита се беше превърнала в холивудска принцеса. Бе зарязала скъпия си швейцарски пансион, за да осведоми баща си, че иска да стане актриса. Мики й беше намерил агент, който преди време я бе ангажирал за проба на малка роля в телевизионен сериал. За всеобща изненада тя получи ролята, публиката си падна по нея и след шест месеца Табита стана голяма телевизионна звезда.

Мики беше горд. Кой би си помислил, че дъщеря му щеше да се превърне с ролята си в пример за подражание на тийнейджърките из цяла Америка?

Той пушеше пура и си мислеше: „Хмм… Не съм свършил толкова лоша работа с възпитанието на детето си. Поне сама може да си печели парите.“

Абигейл седеше отзад и също си мислеше. Защо Табита си губеше времето с този странно изглеждащ рокер? Защо не си намереше някой благоприличен студиен продуцент, който има шанса да се издигне до върха и да печели много пари?

Абигейл не бе запозната с факта, че Риск вече няколко пъти беше прехвърлял милиона. Ако знаеше, може би щеше да го разглежда в друга светлина.

На Табита й беше скучно. Не можеше да разбере защо се бе съгласила да дойде на тази премиера с родителите си. Беше толкова тъпо. Риск сигурно си мислеше, че е пълна глупачка. Баща й беше настоял — искаше да го видят как пристига на премиерата под ръка с известната си дъщеря. Мики трябваше да присъства поради това, че Джони Романо беше започнал в неговия първи независим филм. Да, Мики Столи — бивш студиен шеф — бавно пътуваше към страната на провалилите се изпълнителни продуценти.