— Всичко наред ли е? — попита мама, докато се хранех.

— Аха — отвърнах аз и отхапах от бургера. Преглътнах. След това се опитах да измисля нещо, което би казал един нормален човек, чийто мозък не се дави в паника: — В бургерите има ли броколи?

— Малко — отвърна татко. — Сигурно се вълнуваш заради пътуването до Амстердам.

— Да. — Стараех се да не мисля за думата „ранени“, което обаче е един от начините да мислиш за нея.

— Хейзъл — обади се мама. — Имам чувството, че не си тук.

— Бях се замислила — отвърнах аз.

— Главозамаяна — рече татко с усмивка.

— Не съм зайче, нито съм влюбена в Гас Уотърс или в някой друг — отвърнах аз твърде отбранително. „Ранени“. Сякаш Каролин Метърс е била бомба и когато избухнала накрая, всички наоколо били засегнати от шрапнелите.

Татко ме попита дали не ме притеснява някое домашно.

— Имам ужасно трудно домашно по алгебра — отвърнах аз. — Толкова трудно, че няма как да го обясня на един лаик.

— А как е приятелят ти Исак?

— Сляп.

— Днес се държиш като типична тийнейджърка — каза мама с явно раздразнение.

— Не искаше ли точно това, мамо? Да бъда типична тийнейджърка.

— Е, не точно такава тийнейджърка, но с баща ти, разбира се, сме доволни, като виждаме, че се превръщаш в млада жена, че имаш нови приятели и излизаш на срещи.

— Не излизам на никакви срещи — отвърнах аз. — С никой не искам да се срещам. Всичко това беше ужасна идея, огромна загуба на време и…

— Скъпа — прекъсна ме мама. — Какво не е наред?

— Мамо, аз съм като… като… аз съм като граната. Аз съм гранатата, която в определен момент ще избухне, и затова искам да сведа жертвите до минимум, разбрахте ли?

Татко наклони глава на една страна, досущ като смъмрено пале.

— Аз съм граната — изрекох отново. — Единственото, което искам, е да стоя далече от другите, да чета книги, да мисля и да бъда около вас, тъй като вас няма как да не ви нараня; вие сте прекалено въвлечени, така че просто ме оставете да го направя, става ли? Не съм депресирана. Но вече нямам нужда да излизам навън. И не мога да бъда нормална тийнейджърка, защото съм граната.

— Хейзъл — обади се татко, но гласът му се задави. Той плачеше често, моят баща.

— Отивам си в стаята и смятам да почета, става ли? Добре съм. Наистина съм добре. Просто искам малко да почета.

Опитах се да чета един роман, който ми бяха дали, но тъй като живеем в къща с отчайващо тънки стени, чувах голяма част от водения шепнешком разговор, който последва.

— Това ме убива — каза татко.

— Точно това не трябва да го чува — отвърна мама.

— Съжалявам, но…

— Не се ли чувстваш благодарен? — попита мама.

— Боже, разбира се, че съм благодарен.

Полагах усилия да вникна в историята, но просто не можех да спра да ги чувам.

Реших да пусна компютъра, за да послушам музика, и на фона на любимата група на Огъстъс,_The Hectic Glow_, влязох отново в страницата, създадена в памет на Каролин Метърс, и започнах да чета за водената от нея героична борба, за огромната празнина, оставила след себе си, За това, че е отишла на по-хубаво място, че ще живее вечно в паметта им и че всички, които са я познавали — наистина всички, — са съкрушени от нейната смърт.

Може би се предполага, че би трябвало да мразя Каролин Метърс, понеже е била с Огъстъс, само че аз не я мразех. Образът й се размиваше сред всички тези постове в нейна памет, но въпреки това не намирах причина за омраза — изглежда, също като мен, е била професионално боледуваща, което ме караше да се тревожа, че когато умра, хората ще могат да кажат за мен само, че съм водила героична борба, като че ли единственото постижение в живота ми е да се разболея от рак.

Накрая започнах да чета кратките бележки на Каролин Метърс, писани най-вече от родителите й, предполагам, защото мозъчният й тумор е бил от онзи вид, който първо отнема същността ти, а после и живота.

Гласеше нещо такова:

„Каролин все още има поведенчески проблеми. Бори се с гнева и объркването от това, че не може да говори (ние също се чувстваме разстроени, но за разлика от нея разполагаме с по-приемливи от социална гледна точка начини за справяне с гнева).

Гас започна да я нарича Мачкащия Хълк, което допадна на докторите. На никого от нас не му е лесно, но въпреки това се шегуваме винаги когато можем. Надяваме се в четвъртък да си бъдем у дома. Ще ви държим в течение…“

Няма нужда да споменавам, че в четвъртък не се е прибрала в къщи.

Ето защо се бях напрегнала, когато той ме докосна. Да бъда с него, означаваше неминуемо да го нараня. Тъкмо това бях изпитала, когато протегна ръка към мен — че извършвам акт на насилие срещу него, защото наистина беше така.

Реших да му пиша. Предпочитах да избегна разговора на тази тема.

„Здрасти. Не знам дали ще разбереш, но не мога да те целуна. Може и да нямаш желание да го правиш, но исках да знаеш, че аз не мога.

Когато те гледам по този начин, виждам само през какво ще трябва да минеш заради мен. Сигурно не ме разбираш.

Но все едно, съжалявам.“

Отговорът му дойде след няколко минути.

„Добре.“

Писах му отново.

„Добре.“

А той отговори:

„Боже мой, престани да флиртуваш с мен!“

А аз отвърнах само:

„Добре.“

След няколко секунди телефонът ми завибрира.

„Шегувам се, Хейзъл Грейс. Разбирам те. (Но и двамата знаем, че думата «добре» е много секси. Направо ПРАЩИ от чувственост.)“

Изкушавах се отново да напиша „добре“, но тогава си го представих на погребението ми и това ме накара да отговоря благоприлично:

„Съжалявам.“

Опитах се да заспя, както си бях със слушалките, но тогава родителите ми влязоха в стаята, след което мама взе Блуи от рафта и го притисна към гърдите си, а баща ми седна на стола пред бюрото ми и без изобщо да заплаче, се обърна към мен:

— Ти не си граната, не и за нас. Мисълта, че може да умреш, Хейзъл, ни натъжава, но това не значи, че си граната. Напротив, ти си невероятна. Няма как да знаеш това, скъпа, защото нямаш дете, превърнало се в прекрасна млада любителка на книгите с досадно влечение към ужасни телевизионни предавания, но радостта, която ни носиш, е много повече от тъгата, която изпитваме заради болестта ти.

— Добре — отвърнах аз.

— Вярно е — продължи татко. — Никога не бих те лъгал за това. Ако ни носеше повече неприятности, отколкото радости, тогава щяхме просто да те изхвърлим на улицата.

— Не се разнежваме лесно — додаде мама с безизразно лице. — Така че щяхме да те зарежем в някое сиропиталище със закачена на пижамата бележка.

Аз се засмях.

— Не си длъжна да посещаваш групата за взаимопомощ — добави мама. — Не си длъжна да правиш каквото и да е. Освен да ходиш на училище — заключи тя и ми подаде мечето.

— Мисля, че тази нощ Блуи може да спи на рафта. — Не забравяй, че вече съм на повече от трийсет и три полугодини.

— Нека тази нощ остане при теб — отвърна тя.

— Мамо — възразих аз.

— Но той е самотен.

— Ама и ти си една, мамо — отвърнах аз, но въпреки това взех глупавия Блуи и го гушнах, докато се унасях в сън.

А когато се събудих малко след четири сутринта с убийствена болка, която идваше от непристъпния център на главата ми, все още прегръщах Блуи с една ръка.

Седма глава

Изкрещях, за да събудя родителите си, и те нахлуха на пожар в стаята ми, но не можеха да направят нищо, за да угасят супер болката, избухнала в мозъка ми като безкрайна поредица от вътрешночерепни експлозии, които ме накараха да повярвам, че този път наистина си отивам, и тогава си казах — както много пъти досега, — че тялото само се изключва, щом болката стане непоносима, че съзнанието е нещо временно и че всичко това ще премине. Но също като преди, усещането не премина. Бях изхвърлена на брега, а вълните продължаваха да ме заливат, без да могат да ме удавят.

Татко шофираше и говореше по телефона с болницата, докато аз лежах на задната седалка с глава в скута на мама. Не можех да направя нищо друго — викането само влошаваше още повече положението ми. Всъщност това важеше за всичко.

Единственото решение беше да се пренеса назад във времето преди сътворението на света, когато всичко е тънело в мрак и тишина, без ни една жива твар, да се върна чак в онзи миг преди Големия взрив, в началото, когато е съществувало само Словото, и да заживея в този безжизнен вакуум заедно със Словото.

Хората все говорят за куража на болните от рак пациенти и аз не отричам този кураж. Години наред съм търпяла да ме дупчат, бодат и тровят, но въпреки това продължавах напред. Но не си правете илюзии: в онзи момент от все сърце исках да умра.



Събудих се в Интензивното отделение. Познах, че съм в Интензивното по това, че нямах собствена стая, по цялото това бибипкане наоколо и по това, че бях сама — в Интензивното отделение на Детската болница не е разрешено на близките да стоят по цял ден при теб заради риска от инфекции. От коридора се носеше плач. Нечие дете бе умряло. Бях сама. Натиснах червения спешен бутон.

След няколко секунди се появи една сестра.

— Здравей — казах аз.

— Здравей, Хейзъл. Аз съм Алисън, твоята сестра — отвърна: тя.

— Здравей, Алисън Моята Сестра.

В този миг отново се почувствах страшно изморена. Успях да се поразсъня едва когато дойдоха родителите ми, които плачеха и обсипваха лицето ми с целувки, опитах се да хвана ръцете им, но от усилието болка прониза цялото ми тяло и тогава мама и татко ми казаха, че съм нямала мозъчен тумор и че главоболието се дължало на слаб приток на кислород, което пък се дължало на огромното количество течност в белите ми дробове, литър и половина (!!!!), която била успешно източена — факт, поради който вероятно съм изпитвала лек дискомфорт от едната страна, където — хей, какво е това — една тръбичка, излизаща от гръдния ми кош, водеше към найлонова кесия, до половината пълна с течност, която изглеждаше досущ като любимата кехлибареножълта бира на татко. Мама ме увери, че съм щяла да се прибера в къщи и това била самата истина и че трябвало само от време на време да ми правят дренажи и да се включа на АИБВ14, онази машина, която нощно време караше въздуха да влиза и да излиза от скапаните ми бели дробове. Разбрах също, че още първата нощ в болницата са ми направили ПЕТ — скенер на цялото тяло и новините били добри: не се наблюдавал растеж на туморите. Нито пък нови тумори. А болката в рамото се дължала на недостига на кислород. И на учестената сърдечна дейност.

— Сутринта доктор Мария каза, че продължава да бъде оптимист — заяви татко. Харесвах доктор Мария, която никога не те залъгва с глупости, така че бях обнадеждена.

— Хейзъл, това е нещо, с което бихме могли да живеем — каза мама.

Аз кимнах и тогава Алисън Моята Сестра ги накара учтиво да си тръгнат. След това ме попита дали не искам ледени стърготини и щом кимнах отново, тя седна на леглото до мен и ми даде с лъжица в устата.

— Значи, през последните два дни те нямаше — каза Алисън. — Да видим какво си пропуснала… Една известна личност, която се дрогира. Политически разногласия. Друга известна личност по бикини, разкриващи физически несъвършенства. Победа за един отбор и загуба за друг. — Аз се усмихнах. — Хейзъл, не бива да изчезваш просто ей така. Изпускаш прекалено много.

— Още? — попитах аз, кимайки с глава към бялата пластмасова чаша в ръката й.