— По принцип не бива — отвърна тя, — но нали съм бунтарка. — Подаде ми още една лъжица натрошен лед. В отговор измърморих едно благодаря. Слава на бога за добрите сестри. — Уморена ли си? — Кимнах. — Опитай се да поспиш — каза тя. — А аз ще се постарая през следващите няколко часа никой да не те безпокои за проверка на жизнените показатели и други подобни. — Благодарих й още веднъж. В болниците често се налага да казваш благодаря. Опитах се да се настаня по-удобно в леглото. — Няма ли да попиташ за приятеля си?

— Нямам такъв — отвърнах аз.

— Да, но има един хлапак, който почти не е напускал чакалнята, откакто си тук — обясни тя.

— Нали не ме е виждал в това състояние?

— Не. Само родителите ти.

Аз кимнах, след което потънах в неспокоен сън.



Преди да се прибера у дома, изминаха цели шест дни — шест ужасни дни, прекарани в зяпане на облицования с плочки акустичен таван и гледане на телевизия, в редуващи се сън и болка и в копнежи времето да тече по-бързо. Виждах само родителите си, но не и Огъстъс, нито пък някой друг. Косата ми приличаше на птиче гнездо, а с онази тътреща се походка можех да мина за пациент с деменция. И все пак с всеки изминал ден се чувствах все по-добре: всеки сън ме доближаваше все повече до моето обичайно аз.

— Сънят е част от борбата с рака — каза ми не за първи път моят личен доктор Джим, докато една сутрин се суетеше около мен, заобиколен от свита студенти по медицина.

— В такъв случай не съм нищо друго, освен машина за борба с рака — отвърнах аз.

— Само така, Хейзъл. Продължавай да си почиваш и да се надяваме, че скоро ще можем да те изпратим у дома.



Във вторник ми казаха, че в сряда се прибирам у дома. В сряда двама студенти по медицина отстраниха под минимален надзор тръбата от гръдния ми кош, при което се почувствах, сякаш ме пронизват от вътре навън, така че процедурата не мина много добре и решиха да ме задържат до четвъртък. Накрая започнах да си мисля, че съм обект на някакъв екзистенциален експеримент за безкрайно отлагано удовлетворение, когато доктор Мария се появи в петък сутринта, повъртя се за кратко около мен и заключи, че мога да си вървя.

Тогава мама разтвори огромната си дамска чанта и стана ясно, че през цялото време е носила със себе си дрехите ми за изписване. После влезе една сестра, която отстрани интравенозната система от ръката ми. Почувствах се като отвързана, въпреки че отново щях да разнасям навсякъде кислородната бутилка. Влязох в банята, взех си душ за първи път през последната седмица, облякох се, а когато излязох, бях толкова изморена, че се наложи да легна, за да си поема въздух.

— Искаш ли да видиш Огъстъс? — попита мама.

— Мисля, че да — отвърнах след минута. Изправих се и се замъкнах до един от наредените край стената пластмасови столове, като мушнах кислородната бутилка отдолу. Всичко това ме изтощи.

След няколко минути татко се върна заедно с Огъстъс. Косата му, която падаше на лицето, беше пълна бъркотия. Щом ме видя, на лицето му разцъфна неподражаемата глуповата усмивка, запазена марка на Огъстъс Уотърс, при което не се сдържах и аз също се усмихнах. Той седна в синьото кресло от изкуствена кожа до стола ми. После се приведе към мен, явно неспособен да потисне усмивката си.

Мама и татко ни оставиха насаме, което беше някак неловко. Опитах се да срещна погледа му, въпреки че беше трудно да го гледаш в очите.

— Липсваше ми — каза Огъстъс.

Гласът ми прозвуча доста по-глухо, отколкото ми се искаше, когато казах:

— Благодаря ти, че не настояваше да ме видиш, когато изглеждах ужасно.

— Честно казано, и сега изглеждаш доста зле.

— Ти също ми липсваше — засмях се аз. — Просто не искам да ме виждаш… така. Искам само… Всъщност няма значение. Човек невинаги получава, каквото иска.

— Наистина ли? — възкликна той. — А пък аз си мислех, че животът е фабрика за желания.

— Излиза, че не е така — отвърнах аз. Беше толкова красив. Тогава той посегна да вземе ръката ми, но аз поклатих глава. — Недей — изрекох тихо. — Ако ще продължаваме да се виждаме, не трябва да е по този начин.

— Добре — отстъпи той. — Имам една добра и една лоша новина от фабриката за желания.

— Добре?

— Лошата новина е, че както изглежда, не можем да заминем за Амстердам, преди да се оправиш. Но когато това стане, от фондацията са готови да сътворят своето добре известно чудо.

— Това добрата новина ли е?

— Не, добрата новина е, че докато ти спеше, Питър ван Хутен благоволи да сподели с нас още една малка част от блестящите си мисли.

Той посегна отново към ръката ми, ала този път само за да пъхне вътре плътно сгънат лист хартия, представляващ бланка за писма, на която с печатни букви беше написано: „Питър ван Хутен, писател в пенсия“.



Реших да го прочета едва когато се прибрах у дома, разположена в своето голямо празно легло, без опасност от прекъсване по медицински съображения. Отне ми цяла вечност да разшифровам силно наклонения небрежен почерк на Ван Хутен.

„Уважаеми господин Уотърс,

След като получих електронното Ви писмо от 14-и април, останах дълбоко впечатлен от Шекспировата заплетеност на Вашата трагедия. Всеки в тази история има своята непоклатима хамартия: нейната, че е толкова болна; а Вашата, че сте толкова здрав. Но само да беше тя по-добре или Вие по-зле, тогава звездите нямаше да са така ужасно неблагосклонни, но нали това е в природата на звездите, а колкото до Шекспир, той никога не е грешал повече от мига, в който е накарал Касий да отбележи: «Не е в нашите звезди вината, драги Бруте, а в нас самите». Лесно е да се каже, когато си римски благородник (или пък Шекспир!), ала сред нашите звезди грешките не са оскъдни.

И тъй като стана дума за недостатъците на стария Уил, Вашето описание на младата Хейзъл ме подсети за петдесет и петия сонет на Барда, който, разбира се, започва ето така:

«И този мрамор, Въплътил царе,/ и той преди сплавта на стиховете/ и твоя траен спомен ще умре/ потънал цял в сметта на вековете».

(Леко отклонение от темата: каква мръсница е времето. Може всекиго да изиграе.) хубава поезия, но с лъжливо съдържание: наистина помним шекспировия вечен стих, но какво си спомняме за лицето, което възпява? Нищо. Със сигурност става дума за мъж; ала всичко останало са догадки. Шекспир не споменава почти нищо за мъжа, когото погребва в своя лингвистичен саркофаг.

(Забележете също така, че за литературата говорим в сегашно време. Уви, по отношение на мъртвите не сме така вежливи.) Не можеш да обезсмъртиш погубените, като пишеш за тях.

Езикът погребва, но не възкресява. (Подсказка: не съм първият, достигнал до това заключение.

За сравнение, стихотворението на Маклийш «Ни мрамор, ни гробниците позлатени на царете», съдържащо следния заветен стих; «Щом смъртта те приюти, хората ще те забравят».)

Вярно че се отклонявам, но ето каква е истината: мъртвите са обозрими само за ужасното немигащо око на спомените. А живите, слава богу, притежават способността да учудват и разочароват. Уотърс, тази Ваша Хейзъл е жива, а Вие не бива да влияете върху нечие решение, особено ако това решение е взето след сериозен размисъл. Тя иска да Ви спести болката и Вие трябва да уважите това. Може би логиката на младата Хейзъл Ви се струва неубедителна, но тъй като съм газил през това море от сълзи доста по-дълго от Вас, и от позицията на страничен човек бих казал, че лунатикът не е тя.

Искрено Ваш, Питър Ван Хутен“

Наистина беше написано от него. Когато облизах пръста си и намокрих леко хартията, мастилото мъничко се размаза, което означаваше, че писмото е истинско.

— Мамо — повиках я аз. Казах го, без да повишавам глас, защото не беше необходимо. Мама винаги беше нащрек. В следващия миг тя подаде глава през вратата.

— Добре ли си, скъпа?

— Ще се обадиш ли на доктор Мария да я питаш дали едно пътуване в чужбина може да ме убие?

Осма глава

След два дни се проведе важна среща на лекуващия екип. От време на време около голямата кръгла маса в една конферентна зала се събираше група лекари, социални работници, физиотерапевти и не знам още какви и обсъждаше ситуацията ми. (Но не ситуацията с Огъстъс Уотърс или пък тази с Амстердам. А ситуацията с рака.)

Срещата се ръководеше от доктор Мария. Когато се присъединих към тях, тя ме прегърна. Това й беше навик.

Предполагам, че се чувствах малко по-добре. Тъй като нощно време спях включена към АИБВ, усещах белите си дробове почти нормални, въпреки че едва ли помня какво е да имаш нормални бели дробове.

Още с влизането си всички присъстващи започнаха най-демонстративно да изключват пейджери и прочее, като даваха да се разбере, че са се събрали тук само заради мен, след което доктор Мария заяви:

— Добрата новина е, че с помощта на „Фаланксифор“ продължаваме да контролираме растежа на тумора, но както изглежда, имаме сериозен проблем със събирането на течност в белите дробове. Така че въпросът е какво да предприемем?

В този миг тя ме погледна, сякаш очакваше да получи отговора от мен.

— Ами — започнах аз, — боя се, че по този въпрос аз не съм най-квалифицираното лице в тази стая.

— Разбира се — усмихна се тя. — Въпросът ми беше към доктор Саймънс. Доктор Саймънс? — Той също беше някакъв вид онколог.

— Ами от опита ни с други пациенти знаем, че повечето тумори в крайна сметка намират начин да се развият, въпреки употребата на „Фаланксифор“, но ако имаше такъв проблем, той щеше да проличи на скенера. Следователно случаят не е такъв.

„Да“, зарадвах се аз.

Доктор Саймънс започна да почуква с показалец по масата и добави:

— Това ни навежда на мисълта, че е възможно „Фаланксифор“ да влошава белодробния оток, но ако преустановим употребата му, ще бъдем изправени пред далеч по-сериозни проблеми.

— Истината е, че все още не знаем нищо за дългосрочния ефект от лечението с „Фаланксифор“ — добави доктор Мария. — Много малко хора го приемат, откакто и ти самата.

— Значи, няма да предприемем нищо?

— Продължаваме както досега — заяви доктор Мария, — но трябва да вземем допълнителни мерки, за да предотвратим нарастване на отока. — По някаква причина ми стана лошо, сякаш всеки миг щях да повърна. По принцип ненавиждах срещите на лекуващия екип, а в частност ненавиждах тази. — Хейзъл, туморът ти не изчезва. Но сме виждали хора, живели дълго време с рак в същия стадий на развитие. — (Не попитах какво разбират под дълго време. Преди бях допускала тази грешка.) — Може да не ми повярваш, тъй като наскоро излезе от Интензивното отделение, но засега проблемът с отока е под контрол.

— Не може ли да получа белодробна трансплантация? — попитах аз.

Доктор Мария прехапа устни и каза:

— За съжаление, ще бъдеш оценена като неподходящ кандидат за трансплантация.

Разбирах какво има предвид: безсмислено е да се похабяват здрави бели дробове за такъв безнадежден случай. Кимнах, опитвайки се да скрия, че ме е заболяло. Татко заплака тихичко. Не погледнах към него, но тъй като дълго време никой не се обади, приглушеното му хълцане беше единственият звук, който се чуваше в стаята.

Не исках да страда. През повечето време не мислех за това, но ето коя беше жестоката истина: вероятно родителите ми се радваха да бъда около тях, но аз бях алфата и омегата на тяхното страдание.



Малко преди да се случи Чудото, докато бях още в Интензивното отделение и по всичко личеше, че ще умра, а мама ми казваше да се откажа и аз също исках да се откажа, само че дробовете ми продължаваха да се борят за въздух, чух мама да проплаква нещо, заровила глава в гърдите на татко — нещо, което ми се ще да не бях чувала и което, надявам се, тя никога няма да научи, че съм чула. Чух я да казва: