Настоявах пред мама, че заслужавам да заема малко повече от половината куфар, тъй като ако не бяхме аз и ракът ми, сега изобщо нямаше да заминаваме за Амстердам. Мама обаче възрази, че тъй като била два пъти по-едра от мен и следователно, в името на благоприличието, се нуждаела от повече плат, трябвало да получи две трети от куфара.

Накрая и двете загубихме. Такъв е животът.

Въпреки че самолетът излиташе чак на обяд, мама ме събуди в пет и трийсет, като включи осветлението и нададе вик: „Амстердам!“. След това цяла сутрин търча напред-назад, уверявайки се, че имаме електрически адаптери, проверявайки на четири пъти дали разполагаме с точния брой кислородни бутилки, необходими да стигна до там, дали всички те са пълни и така нататък, докато в това време аз само се изтърколих от леглото и облякох предвидените за полета до Амстердам дрехи (джинси, розов потник и черна жилетка, в случай че в самолета беше студено).

В шест и петнайсет колата беше натоварена и тогава мама настоя да закусим заедно с татко, въпреки че аз възразих да се храня преди зазоряване, тъй като не съм руски селянин от деветнайсети век, който има нужда да се подкрепи преди усилен трудов ден сред полята. При все това се опитах да хапна малко яйца, докато мама и татко се заситиха с удоволствие с домашно приготвения вариант на любимите им макмъфини с яйца.

— Кой казва кои храни стават за закуска? — обадих се аз. — Например защо да не ядем къри за закуска?

— Хейзъл, яж.

— Но защо? — настоях аз. — Говоря напълно сериозно: да няма някакво постановление, че бъркани яйца се ядат само за закуска? Спокойно можеш да сложиш бекон в сандвича си, без никой да каже „гък“. Но щом в сандвича ти има яйце, хоп, значи е сандвич за закуска.

Татко отговори с пълна уста:

— Когато се върнеш, ще си направим закуска за вечеря. Става ли?

— Не искам „закуска за вечеря“ — отвърнах аз, кръстосвайки вилицата и ножа си върху почти пълната чиния. — Искам просто да вечерям бъркани яйца без това смехотворно правило, че щом едно ястие съдържа бъркани яйца, значи, е закуска, дори да е поднесено на вечеря.

— Хейзъл, не е лошо да подбираш каузите, за които да се бориш — каза мама. — Но ако това е битката, която искаш да спечелиш, тогава заставаме зад теб.

— Ама доста зад теб — додаде татко и мама се засмя.

Давах си сметка, че е глупаво, но ми беше наистина кофти заради бърканите яйца.

Татко изми чиниите, след което ни изпрати до колата. В този момент, разбира се, се разплака и ме целуна по бузата с наболата си брада. Той притисна нос към лицето ми и прошепна:

— Обичам те. Толкова се гордея с теб.

(За какво, запитах се аз.)

— Благодаря, татко.

— Ще се видим след няколко дни, нали, скъпа? Много те обичам.

— И аз те обичам, татко. — Усмихнах се. — Все пак са само три дни.

Махах му през цялото време, докато излизахме на заден ход от алеята. Той също ми махаше и плачеше. Сигурно си мислеше, хрумна ми тогава, че може никога повече да не ме види — мисъл, с която най-вероятно всеки делничен ден тръгваше за работа, което си беше гадно.

Щом стигнахме до дома на Огъстъс, мама настоя да остана в колата да си почивам, но въпреки това аз я придружих до предната врата. Когато наближихме къщата, чух, че някой плаче вътре. Отначало реших, че не може да е Гас, защото нямаше нищо общо с ниското боботене на гласа му, но тогава чух нещо, което звучеше като негова изкривена версия:

— ЗАЩОТО ЖИВОТЪТ СИ Е МОЙ, МАМО. ЛИЧНО МОЙ.

Мама обгърна веднага раменете ми с ръка, завъртя ме към колата и двете бързо поехме обратно.

— Мамо, какво става?

— Не бива да подслушваме, Хейзъл — отвърна тя.

Щом се върнахме в колата, аз писах на Огъстъс, че сме отвън и го чакаме, когато е готов.

Известно време седяхме, втренчили очи в къщата. Странното на повечето къщи беше, че почти винаги изглеждаха сякаш вътре нищо не се случва, въпреки че в тях протичаше по-голямата част от живота ни. Запитах се дали именно в това не беше смисълът на архитектурата.

— Предполагам, че сме подранили — обади се мама след малко.

— Да не искаш да кажеш, че е било излишно да ставам в пет и половина? — подхвърлих аз. Мама се пресегна към конзолата помежду ни, взе чашата с кафе и отпи една глътка. Телефонът ми забръмча. Съобщение от Огъстъс.

„Просто не мога да реша какво да облека. Как ме харесваш повече: с поло или с риза?“

Отговорих му:

„С риза.“

След трийсет секунди предната врата се отвори и отвътре се показа един усмихнат Огъстъс, повлякъл подире си пътническа чанта на колелца. Носеше грижливо изгладена небесносиня риза, затъкната в панталоните му. На устните му висеше цигара „Кемъл Лайт“. Мама излезе от колата, за да го посрещне. Той махна цигарата на мига и заговори с уверения глас, с който бях свикнала:

— Както винаги, за мен е истинско удоволствие, госпожо.

Наблюдавах ги в огледалото за обратно виждане, докато накрая мама не отвори багажника. След няколко секунди една от вратите зад мен се отвори и Огъстъс се впусна в нелеката задача да се качи на задната седалка на кола, въоръжен с един-единствен крак.

— Да ти потърся ли пушка? — попитах го аз.

— За нищо на света — отвърна той. — И здравей, Хейзъл Грейс.

— Здрасти — отвърнах аз. — Така добре ли е?

— Добре е.

— Добре.

Мама също се качи и затвори вратата.

— Следваща спирка — Амстердам — обяви тя.



Което не беше съвсем вярно. Следващата ни спирка беше на паркинга на летището, откъдето ни откараха до терминала с автобус, а после един открит електромобил ни остави в зоната за проверка на сигурността. Служителят от „Администрацията по безопасност на транспорта“ крещеше закани, че било в наш интерес багажът ни да не съдържа експлозиви, огнестрелно оръжие или течни вещества с тегло над половин литър, при което аз подхвърлих на Огъстъс:

— Едно наблюдение: принудителното чакане в редица е форма на потисничество.

— Сериозно?

Пред опцията да бъда претърсена с ръце, предпочетох да мина през детектора за метал без количката, без кислородната бутилка и дори без пластмасовите накрайници в носа ми. Преминаването ми през рентгеновия апарат ознаменуваше първата крачка, която предприемах без кислород от няколко месеца насам, сякаш преминавах Рубикон, а тишината на машината потвърди, че макар и за кратко, бях неметализирано същество. Изпитах невероятното чувство за необремененост.

Обзе ме усещането за физическа свобода, което не бих могла да опиша по-друг начин, освен с чувството на безтегловност, което ме връхлиташе като дете, щом свалях от раменете си тежката раница, след като цял ден я бях мъкнала навсякъде, натъпкана с всичките ми учебници.

След десетина секунди усещах дробовете си, сякаш се свиват навътре, като цветя, които по мръкнало затварят чашките си. Седнах на сивата пейка до машината, като се опитвах да си поема въздух с кашлица, сякаш барабанеше дъжд. И се чувствах наистина жалка, докато накрая не пъхнах накрайниците обратно в носа си.

Дори и тогава болеше. Болката беше винаги там, разкъсваше ме отвътре, настояваше да бъде изпитана. А когато нещо от външния свят изискваше моето внимание или коментар, чувството беше сякаш изплувам от болката. Мама ме гледаше с тревога в очите. Току-що бе казала нещо. Но какво беше то? Тогава си спомних — Беше попитала какво ми е.

— Нищо — отвърнах аз.

— Амстердам! — полуизкрещя тя.

— Амстердам — усмихнах се аз. Тогава тя ме хвана с две ръце и ми помогна да се изправя.



Бяхме на изхода един час преди обявеното време за качване на борда на самолета.

— Госпожо Ланкастър, вие сте впечатляващо точен човек — каза Огъстъс, щом седна до мен в почти празния салон за чакащи пътници.

— Това се дължи на факта, че не съм особено заета — отвърна мама.

— Напротив — възразих аз, но тогава ми хрумна, че основната работа на мама се свеждаше до мен. Другата й работа беше да е омъжена за татко, но в това отношение той тънеше в пълно невежество, тъй като нямаше понятие от банки, наемане на водопроводчици, готвене и всичко останало, различно от това да работиш за „Морис Пропърти Инк“. И все пак основният й ангажимент бях аз. Смисълът на нейния живот и смисълът на моя живот бяха преплетени в едно неразривно цяло.

Когато местата край изхода започнаха постепенно да се запълват, Огъстъс каза:

— Отивам да си взема един хамбургер, преди да излетим. Да взема ли нещо и за вас?

— Не — отвърнах аз, — но наистина оценявам отказа ти да робуваш на общоприетите схващания за същността на закуската.

Тон наведе глава към мен и ме погледна объркано.

— Хейзъл е тръгнала на кръстоносен поход срещу догмите в консумацията на бърканите яйца — обясни мама.

— Не мога да се примиря с факта, че бърканите яйца се приемат сляпо като нещо, което ядеш на закуска.

— Държа да продължим този разговор — отвърна Огъстъс. — Само че умирам от глад. Ей сега се връщам.



Но когато след двайсет минути Огъстъс все още го нямаше, накрая попитах мама дали не смята, че нещо не е наред, а тя вдигна поглед от ужасното си списание само за да отбележи:

— Може да е отишъл до тоалетната.

Тогава се появи една служителка на летището, която подмени кислородната ми бутилка с друга, предоставена от авиокомпанията. Чувствах се неловко с тази дама, коленичила пред мен под погледите на всички няколко, и затова реших да напиша съобщение на Огъстъс.

Но той не отговори. Мама изглеждаше напълно равнодушна, но аз си представях всевъзможни сценарии за проваляне на пътуването до Амстердам (арест, злополука, нервен срив) и усещах едно неприятно чувство в гърдите, нямащо нищо общо с рака, докато минутите се нижеха една подир друга.

И в мига, в който жената зад гишето за билети обяви, че започват да качват на борда хората, които може да се нуждаят от повече време за настаняване, и всички погледи се обърнаха към мен, изведнъж забелязах Огъстъс, който накуцваше забързано към нас с книжна кесия от Макдоналдс в едната ръка и преметнал раницата си през рамо.

— Къде беше? — попитах го.

— Имаше опашка, съжалявам — отвърна той и ми подаде ръка. След като се хванах за него, двамата тръгнахме заедно към изхода.

Усещах, че всички ни зяпат. Сигурно се питаха какво ли има и дали не е смъртоносно и се чудеха на куража на мама. Понякога това беше най-гадната последица от рака: физическото доказателство за болестта, което те разграничава от всички останали. Бяхме неприемливо различни и това никога не беше проличавало по-ясно от момента, в които тримата прекосявахме празната пътека, докато стюардесата кимаше съчувствено към нас и ни насочваше към местата ни в задната част на самолета. Седнах по средата на нашия триместен ред, Огъстъс се настани до прозореца, а мама зае мястото до пътеката. Чувствах се леко притеснена от мама и затова се обърнах към Огъстъс. Намирахме се точно зад крилото на самолета. Той разгъна кесията и извади бургера.

— Според мен проблемът с яйцата — подхвана той — е превръщането им в атрибут на закуската, в което има нещо елкрилно, не мислиш ли? Например бекон и сирене чедар можеш да си сложиш във всичко и по всяко време, от тако до сандвичи за закуска и грил, но бърканите яйца — те са наистина важни.

— Глупости — отвърнах аз. Самолетът бе започнал да се изпълва с хора. Тъй като не исках да гледам към тях, извърнах очи встрани, а встрани означаваше към Огъстъс.

— Искам само да кажа, че бърканите яйца може наистина да са догматизирани, но в същото време те са много специални. Имат отредено място и време, също като църквата.

— Ужасно много грешиш — отвърнах аз. — Започваш да се поддаваш на сантименталностите, избродирани върху декоративните възглавнички на родителите ти. Твърдиш) че крехкото и рядкото е прекрасно само защото е крехко и рядко. Но много добре знаеш, че това е лъжа.