— Не мога да повярвам, че някой изобщо ги намира за неприятни — каза след малко Огъстъс.

— Хората привикват към красотата.

— Но аз още не съм свикнал с твоята — отвърна той с усмивка. Усетих, че се изчервявам. — Благодаря ти, че дойде в Амстердам.

— Аз ти благодаря, че ми позволи да открадна Желанието ти — отвърнах аз.

— Благодаря ти, че носиш тази рокля, която е просто… уау — каза той. Поклатих глава, полагайки усилия да не се усмихна. Не исках да се превръщам в граната. Но в края на краищата той знаеше какво прави, нали? Решението беше негово.

— Ей, как завършва онази поема? — попита той.

— Моля?

— Онази, която ми рецитира в самолета.

— А, „Пруфрок“ ли? Завършва така: „Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето,/ сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви,/ додето ни събудят човешки гласове и се удавим“.

Огъстъс извади цигара от пакета и потупа филтъра на масата.

— Тъпите човешки гласове все развалят хубавите неща.

Сервитьорът се появи с още две чаши шампанско и с нещо, което нарече: „Белгийски бели аспержи, попарени в лавандула“.

— Аз също не бях опитвал шампанско — каза Огъстъс, щом сервитьорът си тръгна. — В случай че това те интересува. Не съм опитвал и бели аспержи.

Дъвчех първата хапка.

— Страхотни са — уверих го аз.

Той си взе малко и преглътна.

— Боже. Ако това е обичайният вкус на аспержите, аз също ще стана вегетарианец. Към нас се приближиха някакви хора в лакирана дървена лодка, плаваща по канала отдолу. Един от пасажерите — жена с къдрава руса коса, може би трийсетинагодишна — отпи от бирата си, след което вдигна чаша към нас и извика нещо.

— Не говорим холандски — провикна се в отговор Гас.

Един от другите пасажери изкрещя превода:

— Каква красива двойка.



Храната беше толкова вкусна, че с всяко следващо ястие разговорът постепенно затихна до накъсани хвалебствия за превъзходния й вкус: „Иска ми се това ризото с лилави моркови да се превърне в човек, за да мога да го заведа в Лас Вегас и да се оженя за него“. „Този шербет от сладък грах е истински разкош. Щеше ми се да бях още по-гладна.“

След ньоките с пресен чесън и червени синапени листа сервитьорът обяви:

— Следва десерт. Още малко звезди преди това?

Аз поклатих глава. Две чаши ми стигаха. Шампанското не правеше изключение от високата поносимост, която имах към седативни вещества и болкоуспокояващи; усещах приятно затопляне, но не и замайване. Но все пак не исках да се напия. Не се случва често да преживееш такава вечер и затова исках да я запомня.

— Мммм — обадих се аз, след като сервитьорът си тръгна, а Огъстъс се усмихна накриво, зареял поглед нагоре по канала, докато аз гледах надолу. Тъй като имаше много неща за изучаване, настъпилата тишина не беше неловка, но аз исках вечерта да бъде съвършена. И тя беше съвършена, но в същото време имах чувството, че някой се бе потрудил да пресъздаде Амстердам, какъвто го виждах във въображението си, поради което не можех да забравя, че тази вечеря, както и самото пътуване, е само една болнична облага. Исках да си говорим и да се шегуваме най-непринудено, сякаш се намираме на дивана у дома, ала под повърхността се долавяше някакво напрежение.

— Това не е костюмът ми за погребения — обади се той след малко. — Когато научих, че съм болен, ми обясниха, че вероятността да се излекувам е равна на осемдесет и пет процента. Знам, че това са страхотни шансове, но въпреки това ми изглеждаше като игра на руска рулетка. Искам да кажа, че през следващите шест месеца или една година ми предстоеше да мина през самия ад и да изгубя крака си, като всичко можеше да се окаже напразно, нали разбираш?

— Да, разбирам — отвърнах аз, въпреки че не разбирах. Винаги съм била неизлечимо болна; и целта на лечението ми винаги е била да удължи живота ми, а не да премахне самия рак. Появата на „Фаланксифор“ внесе известна доза неяснота в историята на болестта ми, но въпреки това се различавах от Огъстъс: последната глава на живота ми беше написана заедно с диагнозата. Докато Гас, подобно на повечето хора в ремисия от рака, живееше в несигурност.

— Нали — отвърна той. — Така че минах през фазата, когато изпитваш нуждата да бъдеш готов. Купихме парцел в „Краун Хил“ и един ден с баща ми се разходихме дотам, за да си избера място. Освен това планирах цялото погребение, а точно преди операцията помолих родителите си да ми купят костюм, някой наистина хубав костюм, в случай че се гътна. Но така и не се отвори случай да го облека. До тази вечер.

— Значи, това е костюмът за погребението ти.

— Точно така. Ти не си ли приготвила тоалета за своето?

— Да — отвърнах аз. — Една рокля, която купих за петнайсетия си рожден ден. Но не я нося на срещи.

Погледът му светна.

— Значи, това е среща? — попита той.

— Не ме притискай — отвърнах аз, свела очи притеснено.



И двамата бяхме преяли, но десертът — богат сочен крем, гарниран с маракуя — беше прекалено хубав, за да се пропусне, и затова се помотахме около него с надеждата да огладнеем отново. Слънцето беше като малчуган, който упорито отказва да отиде в леглото — минаваше осем и половина, а навън бе още светло.

— Вярваш ли в задгробния живот? — попита Огъстъс ни в клин, ни в ръкав.

— Мисля, че „завинаги“ е погрешно понятие — отвърнах аз.

— Ти си погрешно понятие — ухили ми се той.

— Да, знам. Точно затова излизам от обращение.

— Това не е смешно — отвърна той, извил очи към улицата. Оттам преминаха две момичета на колело, едното, от които се возеше странично на багажника.

— Хайде сега. Пошегувах се.

— На мен обаче мисълта за това да излезеш от обращение не ми се вижда смешна — отвърна той. — Сериозно, кажи: вярваш ли в задгробния живот?

— Не — отговорих аз, но после продължих: — Е, може би съвсем мъничко. Ами ти?

— Аз вярвам. — В гласа му звучеше увереност. — Без никакво съмнение. Но не точно в идеята за рай, където всички яздят еднорози, свирят на арфа и живеят в имения от облаци. Но иначе вярвам. Вярвам, че има нещо с главно Н.? Винаги съм вярвал.

— Наистина ли? — попитах аз. Бях изненадана. Честно казано, винаги съм свързвала вярата в съществуването на рая с някаква форма на интелектуална изостаналост. Само че Гас не беше тъп.

— Да — отвърна той тихо. — Вярвам в онази мисъл от „Всевластна скръб“: „Изгряващото слънце грееше твърде ярко в гаснещите й очи“. Мисля, че това е Бог — изгряващото слънце, ярката светлина, — а очите й са гаснещи, но не и угаснали. Не мисля, че после се завръщаме, за да преследваме или утешаваме живите, но мисля, че нещо се случва с нас.

— Но ти се боиш от забравата.

— Да, от земната забрава. Не искам да звуча като родителите си, но вярвам в съществуването на душата и в нейното безсмъртие. Страхът от забравата е нещо различно — това е страх, че няма да съм дал нищо в замяна на живота си. Ако човек не може да живее в служба на някое по-висше добро, тогава би могъл поне да умре за него. Това, от което ме е страх, е, че нито животът, нито смъртта ми ще имат някакво значение.

Аз поклатих глава.

— Какво? — попита той.

— Тази твоя мания да умреш за нещо или да живееш под знака на някакъв велик героизъм е малко странна.

— Всеки иска да води изключителен живот.

— Не всеки — отвърнах аз, неспособна да скрия раздразнението си.

— Да не си ми ядосана?

— Аз просто… — започнах, но не можах да довърша изречението. — Просто… — опитах отново. Между нас пламъчето на свещта премигна. — Беше много жестоко от твоя страна да кажеш, че смислен живот водят единствено хората, които живеят или умират в името на нещо. Наистина е жестоко да ми го кажеш точно на мен.

По някаква причина се почувствах като малко дете и тогава си взех малко от десерта, за да му покажа, че не съм чак толкова засегната.

— Съжалявам — каза той. — Нямах предвид това. Говорех само за себе си.

— Да, така е — отвърнах аз. Бях прекалено преяла, за да изям целия десерт. Страхувах се, че може да повърна, защото това ми се случваше често след хранене. (Но нямам булимия, а просто рак.) Бутнах чинията с десерта си към Гас, но той поклати глава.

— Съжалявам — изрече той отново и се пресегна през масата да хване ръката ми. Позволих му да го направи. — Мога да бъда и по-лош.

— И как по-точно? — подразних го аз.

— Искам да кажа, над огледалото ми има един калиграфски надпис, който гласи следното: „Всеки ден се къпи в утехата на божието слово“. Така че, Хейзъл, мога да бъда и по-лош.

— Звучи нехигиенично — отбелязах аз.

— Мога да бъда и по-лош.

— Да, можеш да бъдеш и по-лош. — Усмихнах се. Настина ме харесваше. Сигурно бях истински нарцис, но в мига, в който го осъзнах там, в „Орание“, започнах да го харесвам дори още повече.

Тогава се появи сервитьорът, за да отнесе десерта, и каза:

— Вечерята ви беше платена от господин Питър ван Хутен.

Огъстъс се усмихна.

— Този Питър ван Хутен не бил толкова лош.



Докато вървяхме край канала, започна да се смрачава. На една пресечка от „Орание“ спряхме на пейка в парка, заобиколена от всички страни от стари, ръждясали велосипеди, заключени за близката стойка или един за друг. Седнахме рамо до рамо с лице към канала и той ме прегърна.

Виждах отблясъците от светлините, идващи от Квартала на червените фенери. Но въпреки че се наричаше Квартала на червените фенери, идващото от там сияние изглеждаше призрачно зелено. Представях си стотици пияни туристи, които се олюляват и криволичат по-тесните улици.

— Не мога да повярвам, че утре ще ни каже — обадих се аз. — Питър ван Хутен ще сподели с нас прословутия ненаписан край на най-великата книга на всички времена.

— И то след като плати вечерята ни.

— Постоянно си представям как първо ще ни претърси за подслушвателни устройства. След това ще седне между нас на дивана в дневната си и ще ни каже шепнешком дали майката на Анна се е омъжила за Мъжа от страната на лалетата.

— Не забравяй хамстера Сизиф — додаде Огъстъс.

— Разбира се, ще ни разкаже и каква съдба е споходила хамстера Сизиф. — Наведох се напред, за да погледна канала. Там имаше толкова много бледи на цвят брястови венчелистчета, че изглеждаше чак нелепо. — Продължение измислено само за нас — заключих аз.

— Е, какво е твоето предположение? — попита ме той.

— Наистина не знам. Премисляла съм го стотици пъти. Но всеки път, когато препрочитам книгата, ми хрумва нещо различно. Нали разбираш? — Той кимна. — Ами ти, имаш ли теория?

— Да. Мисля, че Мъжа от страната на лалетата не е мошеник, но не е и богат, както ги кара да смятат. Мисля също, че след смъртта на Анна майка й заминава за Холандия заедно с него, убедена, че ще живеят там завинаги, само че между тях не се получава, защото тя иска да е близо до местата, където е живяла дъщеря й.

Изведнъж си дадох сметка колко много е мислил за книгата и че „Всевластна скръб“ беше важна за него, но не само заради мен.

Водата се плискаше глухо в каменните стени под нас; наблизо премина група приятели на велосипеди, които крещяха един през друг на скорострелен гърлен холандски; малките лодки на дължина не повече от самата мен, полупотънали в канала; мирисът на вода, останала неподвижна твърде дълго; ръката му, с която ме привличаше към себе си; истинският му крак, притиснат към моя по-цялата дължина от хълбока до стъпалото. Сгуших се още по-силно в него. Той потрепна.

— Извинявай, добре ли си?

Гас прошепна едно „да“, но очевидно изпитваше болка.

— Съжалявам — казах аз. — Имам ръбати рамене.