Е, ще го кажа направо: беше готин. Когато някое неготино момче се взира неумолимо в теб, в най-добрия случай е просто неловко, а в най-лошия — форма на обида. Но когато момчето е готино… хм.

Извадих телефона си и кликнах, за да се покаже часът: 4,59. Кръгът се изпълни със злощастните тийнейджъри и тогава Патрик откри сбирката с молитвата за смирение: „Боже, дай ми смирението да приема нещата, които не мога да променя, куража да променя нещата, които мога, и мъдростта да различавам едните от другите“2. Момчето продължаваше да ме зяпа. Усетих, че се изчервявам.

Накрая реших, че най-правилната стратегия ще бъде да отвърна на втренчения му поглед. Все пак момчетата нямат монопол върху зяпането. Така че аз се обърнах към него и докато Патрик разказваше за пореден път как се е простил с топките си, взирането премина в състезание по надзяпване. След известно време момчето се усмихна и отмести встрани сините си очи. А щом ме погледна отново, аз повдигнах вежди с изражението „Печеля!“.

Той сви рамене. Патрик продължаваше да говори, но накрая дойде време всички да се представим.

— Исак, може би днес искаш да започнем с теб. Знам, че се намираш в труден период.

— Да — отвърна Исак. — Казвам се Исак. На седемнайсет. И както изглежда, след няколко седмици ми предстои операция, след която ще остана напълно сляп. Не искам да се оплаквам, защото знам, че мнозина от нас са в много по-тежко положение, но все пак да останеш сляп, е доста гадничко. Въпреки че имам подкрепата на гаджето си. И на приятели като Огъстъс. — Той кимна към момчето, което вече имаше име. — Така че — продължи Исак, вперил поглед в ръцете си, които държеше свити една в друга, подобно на върха на индианска шатра. — Няма какво да се прави.

— Ние сме с теб, Исак — отвърна Патрик. — Хайде, нека го чуе от всички ни.

— Ние сме с теб, Исак — повторихме ние с монотонен глас.

После дойде ред на Майкъл. Той беше на дванайсет. Имаше левкемия. Винаги е имал левкемия. И се чувстваше добре. (Или поне на думи. Беше използвал асансьора.)

Лайда беше на шестнайсет и достатъчно хубава, за да привлече вниманието на готиното момче. Тя беше от редовните членове на групата и се намираше в дълъг период на ремисия от рак на апендикса, какъвто преди време дори не знаех, че съществува. Като всеки друг път, откакто посещавах групата за взаимопомощ, тя додаде, че се чувствала силна — което ми прозвуча като перчене, докато накрайниците, през които се процеждаше кислородът, гъделичкаха ноздрите ми.

Изслушахме още пет деца, преди да стигнем до него. Той се усмихна едва-едва, щом редът му дойде. Гласът му беше нисък, дрезгав и адски секси.

Казвам се Огъстъс Уотърс — каза той. — На седемнайсет. Преди година и половина прекарах остеосарком3 в лека форма, но сега съм тук по молба на Исак.

— И как се чувстваш? — попита Патрик.

— О, жестоко. — Огъстъс Уотърс се усмихна накриво. — Друже, возя се на скоростно влакче, което върви само нагоре.

Щом дойде моят ред, аз казах:

— Казвам се Хейзъл. На шестнайсет. Рак на щитовидната жлеза с метастази в белите дробове. Чувствам се добре.

Часът измина бързо: изброени бяха победите — спечелените битки в разгара на обречени на провал войни; надеждата беше сграбчена; семействата бяха възхвалявани и осъждани; постигнато беше всеобщо съгласие, че приятелите просто нищо не разбират; предложена беше утеха. Но ние двамата с Огъстъс Уотърс не обелихме нито дума, докато Патрик не каза:

— Огъстъс, сигурно искаш да споделиш страховете си с групата.

— Страхове ли?

— Да.

— Страх ме е да не бъда забравен — отвърна той без никакво колебание. — Както слепецът се страхува от тъмното.

— И това ще стане скоро — обади се Исак с нервна усмивка.

— Безчувствено ли прозвучах? — попита Огъстъс. — Понякога съм напълно сляп за чувствата на другите.

Исак се засмя, но Патрик вдигна предупредително показалец и каза:

— Огъстъс, моля те. Сега говорим за теб и за твоите битки. Спомена, че се боиш да не бъдеш забравен?

— Точно така — отвърна Огъстъс.

— Някой, ъъъ, някой иска ли да говори за това? — попита объркано Патрик.

От три години не съм била на училище в пълния смисъл на думата. Най-добрите ми приятели бяха родителите ми. Както и един писател, който не знаеше за моето съществуване. Така че бях доста срамежлива — и определено не бях от хората, които ще вдигнат ръка.

Въпреки това този път реших да говоря. Вдигнах неуверено ръка и Патрик ме подкани с нескрито задоволство:

— Хейзъл! — Сигурно смяташе, че излизам от черупката си. Че съм на път да стана част от групата.

Тогава се обърнах към Огъстъс Уотърс, който също отвърна на погледа ми. Очите му бяха толкова сини, че беше почти възможно да надникнеш през тях.

— Ще дойде момент — започнах аз, — когато всички ще бъдем мъртви. Всички ние. Ще дойде момент, когато на земята няма да има човешки същества, които да си спомнят за нечие съществуване и че видът ни изобщо е постигнал нещо. Няма да има кой да си спомня за Аристотел и Клеопатра, какво остава за теб. Всичко направено, построено, написано, измислено и открито ще бъде забравено, а всичко това — описах широк жест с ръка — ще отиде на вятъра. Този момент може да настъпи съвсем скоро или след милиони години, но дори да оцелеем след унищожаването на нашето слънце, човечеството пак няма да живее вечно. Както е имало време, преди организмите да развият разум, така ще има време и след това. И ако неизбежността на човешката забрава те тревожи, съветвам те да го преодолееш. Както правят всички останали.

Научила бях това от третия си най-добър приятел, Питър ван Хутен, отчуждения автор на „Всевластна скръб“ — книгата, която повече от всички други се бе превърнала в моя библия. Скромният ми опит показваше, че Питър ван Хутен е единственият човек, който очевидно: а) разбира какво значи да умираш; и б) не е мъртъв.

Когато приключих, настъпи дълга тишина и тогава забелязах, че на лицето на Огъстъс плъзва усмивка — но не кривата усмивка на момчето, което се стараеше да изглежда секси, докато ме зяпаше, а истинската му усмивка, прекалено голяма за лицето му.

— Дявол да го вземе — изрече тихо Огъстъс. — Май не си като другите.

През останалото време и двамата не обелихме нито дума повече. Накрая всички се хванахме за ръце и Патрик ни поведе в молитва.

— Исус Христос, събрали сме се тук, в Твоето сърце, буквално в Твоето сърце, защото се борим с рака. Само Ти и никой друг не ни познава така, както се познаваме самите ние. Посочи ни пътя в тези трудни времена на изпитание. Отправяме молитва за очите на Исак, за кръвта на Майкъл и Джейми, за костите на Огъстъс, за белите дробове на Хейзъл, за гърлото на Джеймс. Молим те за изцерение, да ни дариш с Твоята любов и Твоя мир, които никой ум не може да обозре. В сърцата ни завинаги ще останат запечатани онези, които познавахме и обичахме и които прибра обратно при себе си: Мария и Кейт, Джоузеф и Хейли, Абигейл и Анджелина, Тейлър и Габриел…

Списъкът беше дълъг. По света има много починали хора. Докато Патрик продължаваше да чете монотонно списъка от лист хартия, тъй като беше прекалено дълъг, за да се наизусти, а всички останали бяха престанали да слушат, аз стоях със затворени очи, като се опитвах да се настроя молитвено, но всъщност си представях деня, в който името ми ще влезе в този списък.

Щом Патрик приключи, всички изрекохме заедно онази глупава мантра — „ДА ЖИВЕЕМ ПЪЛНОЦЕННО ДНЕС“ — което беше краят на сбирката. Огъстъс Уотърс се надигна от стола си и се приближи към мен. Походката му беше крива, също като усмивката. Той се надвеси над мен, оставайки обаче на разстояние, така че не се наложи да извивам врат, за да мога да го погледна в очите.

— Как се казваш? — попита той.

— Хейзъл.

— Не, цялото ти име.

— Ами, Хейзъл Грейс Ланкастър.

Тъкмо се канеше да добави още нещо, но тогава към нас се приближи Исак.

— Един момент — каза Огъстъс, вдигайки показалец, и се обърна към Исак: — В интерес на истината, беше по-зле, отколкото го описа.

— Казах ти, че е кофти.

— Защо изобщо си губиш времето с това?

— Не знам. Може би все пак помага.

Огъстъс се наведе към него, като смяташе, че така не го чувам.

— Тя редовно ли идва?

Не успях да чуя коментара на Исак, а само отговора на Огъстъс:

— Съгласен. — Той стисна Исак за раменете и се отдръпна на половин крачка от него. — Разкажи на Хейзъл за клиниката.

Исак се опря с ръка на сервизната маса и фокусира върху мен огромното си око.

— Значи, отивам тази сутрин в клиниката и казвам на хирурга, че предпочитам да остана глух, отколкото сляп. Тогава той ми вика: „Не става по този начин“, а аз му отговарям: „Да, знам, че не става така. Казвам само, че бих предпочел да бъда глух, отколкото сляп, ако имах право на избор, но знам, че нямам“. И тогава той ми казва: „Добрата новина е, че няма да оглушееш“, а аз му отговарям: „Хубаво е да знам, че няма да оглушея от рака на очите. Чувствам се голям късметлия, след като ще имам честта да бъда опериран от такъв интелектуален колос като вас“.

— Истински щастливец — отвърнах аз. — Ще се постарая и аз да пипна рак на очите, за да мога да се запозная с този тип.

— Желая ти успех. Е, ще тръгвам. Моника ме чака. Има много да я гледам, докато все още мога.

— „Каунтъринсърджънс“ утре? — попита Огъстъс.

— Дадено. — Исак се обърна и хукна нагоре по стълбите, взимайки ги по две наведнъж.

Тогава Огъстъс се завъртя към мен.

— Буквално, а? — попита той.

— Моля? — не разбрах аз.

— Намираме се буквално в сърцето на Исус — каза той. — Мислех, че това е мазето на църквата, а то се оказа буквалното сърце на Исус.

— Някой трябва да му каже — отвърнах аз. — Все пак сигурно е опасно да държат в сърцето ти деца, болни от рак.

— Бих Му предал лично — каза Огъстъс, — но за жалост буквално съм заседнал в сърцето Му, така че едва ли ще може да ме чуе. — Аз се засмях. А той само поклати глава, вперил очи в мен.

— Какво? — попитах аз.

— Нищо — отвърна той.

— Защо ме гледаш така?

Огъстъс се усмихна едва доловимо.

— Защото си красива. Харесва ми да съзерцавам красиви хора и неотдавна реших да не се лишавам от простите удоволствия на живота. — Последва кратка неловка тишина. Накрая Огъстъс наруши мълчанието: — Особено след като изтъкна по такъв възхитителен начин, че всичко около нас ще свърши в забвение.

В отговор на това аз се засмях, въздъхнах или пък издишах малко дрезгаво, след което казах:

— Не съм кра…

— Приличаш на една малко футуристична Натали Портман. Каквато беше във „В като вендета“.

— Не съм го гледала — отвърнах аз.

— Наистина ли? — попита той. — Страхотно момиче с обръсната глава, което изпитва ненавист към властта и което накрая се влюбва в едно момче, за което знае, че ще й навлече само неприятности. Това е твоята автобиография, струва ми се.

Всяка негова сричка издаваше флирт. Честно казано, това ме изпълваше с вълнение. А дори не знаех, че момчетата могат да ме развълнуват — не и в истинския живот.

Край нас мина едно по-малко момиче.

— Как я караш, Алиса? — попита той.

Тя се усмихна и измърмори:

— Здравей, Огъстъс.

— Позната от „Мемориъл“ — обясни той. „Мемориъл“ беше голямата болница за медицински изследвания. — А ти къде ходиш на прегледи?

— В детската — отвърнах аз доста по-тихо, отколкото очаквах. Той кимна. Изглежда, това беше краят на разговора. — Е — кимнах неопределено към стъпалата, които извеждаха вън от Буквалното сърце на Исус. Тогава хванах количката и тръгнах. Той запристъпва до мен с накуцваща походка. — Ами, ще се видим следващия път, предполагам — изрекох аз.