— Всичко е наред — отвърна той. — Дори е много приятно.

Седяхме така дълго време. Накрая той отмести ръка от рамото ми и я отпусна върху облегалката на пейката. Не правехме почти нищо друго, освен да съзерцаваме канала. Замислих се как е възможно това място да съществува, при положение, че би трябвало да се намира под водата.

И също, че за доктор Мария аз бях един вид Амстердам, застрашена от гибел аномалия, а това ме накара да се замисля за смъртта.

— Имаш ли нещо против да поговорим за Каролин Метърс?

— А ти твърдиш, че нямало живот след смъртта? — отвърна той, без да ме поглежда. — Но, разбира се. Какво искаш да знаеш?

Исках да знам, че ще се справи, ако умра. Защото не исках да бъда граната, не исках да причинявам зло на хората, които обичах.

— Ами, просто какво се случи.

Той въздъхна, издишайки толкова продължително, че от гледна точка на моите скапани бели дробове, това си беше чисто перчене. След това пъхна нова цигара в устата си.

— Нали знаеш, че няма друго място, където да се играе по-малко от детската площадка на болницата? — Аз кимнах. — По онова време трябваше да остана в „Мемориъл“ около две-три седмици заради операцията на крака. Стаята ми беше на петия етаж с изглед към детската площадка, която беше винаги празна. Бях напълно завладян от метафоричното значение на безлюдната детска площадка в двора на болницата. Но тогава едно момиче започна да идва всеки ден на площадката и да се люлее на люлките съвсем само, както ще видиш по филмите. Накрая помолих една от по-милите сестри да събере информация за момичето, но вместо това тя го доведе при мен, доведе Каролин, и аз използвах огромната си харизма, за да я спечеля.

Той замълча и затова реших да се обадя.

— Не си чак толкова харизматичен — отбелязах аз. Той изсумтя невярващо. — Просто си готин.

Огъстъс се засмя.

— Проблемът с починалите — започна той, но се спря по средата на изречението. — Лошото е, че звучиш като пълен негодник, ако не ги идеализираш, но истината е… малко по-сложна. Ти също познаваш добре образа на силния духом човек, жертва на рака, който се бори стоически с болестта, полагайки нечовешки усилия, и никога не се оплаква и не спира да се усмихва дори в самия край и така нататък.

— Да, така е — отвърнах аз. — Това са едни чистосърдечни и благородни хора и всеки миг от живота им е вдъхновение за всички нас. Те са толкова силни! И толкова им се възхищаваме!

— Именно, но в действителност, като изключим тук присъстващите, е твърде малко вероятно от статистическа гледна точка болните от рак деца да са по-изключителни, състрадателни и упорстващи от останалите. Каролин винаги беше унила и потисната, но на мен това ми харесваше. Харесваше ми да си мисля, че бях единственият човек на света, когото не мразеше, и двамата с нея постоянно тормозехме другите. Тормозехме сестрите, останалите деца в болницата, семействата си и изобщо всички. Но не съм сигурен дали за това беше виновна тя, или туморът. Веднъж една от сестрите й ми каза, че туморът, който Каролин имала, е известен в медицинските среди като Гадния тумор, защото превръща болния в чудовище. Така че представи си едно момиче, простило се с една пета от мозъка си и преживяло наскоро завръщане на Гадния тумор, нали разбираш, че няма как да бъде пример за човек, борещ се стоически с рака? Тя беше… ако трябва да бъда честен, тя беше истинска кучка. Но това е нещо, което не бива да казваш, защото все пак е имала тумор и защото е мъртва. Да не говорим, че имаше достатъчно основателна причина за неприятния си характер.

Така беше.

— Нали се сещаш за онзи момент от „Всевластна скръб“, когато Анна прекосява футболното игрище на път за физкултурния салон и пада по очи на тревата, и как в този миг осъзнава, че ракът се е завърнал и отново пъпли в нервната й система, как не може да се изправи и лежи с лице на няколко инча от тревата, не вижда нищо друго, освен тази трева и начина, по който светлината се отразява в нея… Не си спомням точните думи, но беше нещо от сорта, че Анна е споходена от Уитманово просветление и определението за човечност е способността да се удивляваш пред величието на сътворението. Помниш ли този момент?

— Да, помня го.

— Така че след това, докато разбиваха тялото ми с химиотерапия, по някаква причина реших, че не мога да живея без надежда. Не непременно надежда, че ще се излекувам, но изпитвах същото като Анна в книгата, едно чувство на въодушевление и благодарност за това, че съм способен да се удивлявам.

Междувременно Каролин се влошаваше с всеки изминал ден. След известно време тя се прибра у дома и понякога наистина си мислех, че бихме могли да имаме нормални отношения, но това беше невъзможно, защото при нея не съществуваше филтър между мислите и езика й, което беше много тъжно и неприятно, а много често дори болезнено. Не все пак не можеш да зарежеш едно момиче с мозъчен тумор. Освен това родителите й ме харесваха, а и братчето й беше наистина сладко хлапе. Искам да кажа, как бих могъл да я зарежа? Та тя умираше.

Това продължи цяла вечност. Цяла година излизах с това момиче, което изневиделица започваше да се смее, като сочеше протезата ми и ме наричаше Крачун.

— Не може да бъде — възкликнах аз.

— Да, но това беше туморът. Той просто изяждаше мозъка й. А може би не беше заради него. Но няма как да съм сигурен, защото тя и туморът бяха едно неделимо цяло. А когато се влоши още повече, тя не спираше да разказва все едни и същи истории, като се смееше на собствените си забележки, дори да ставаше дума за нещо, което е повторила стотина пъти през този ден. Например седмици наред каканижеше все една и съща шега: „Гас има страхотни крака. Тоест, крак“. А след това се кискаше като побъркана.

— О, Гас — обадих се аз. — Това е толкова… — Само че не знаех какво да кажа. Той не гледаше към мен и ми се струваше някак натрапливо аз да го гледам. Усетих, че се навежда напред. Тогава той извади цигарата от устата си и се втренчи в нея, като я въртеше между палеца и показалеца си, след което я захапа отново.

— Е — каза той, — честно казано, наистина имам страхотен крак.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Много съжалявам.

— Няма нищо, Хейзъл Грейс. Но трябва да ти призная, че когато видях призрака на Каролин Метърс в групата за взаимопомощ, не бях напълно щастлив. Зяпах, но не, без да ми текат лигите, ако разбираш какво имам предвид. — Той извади пакета от джоба си и прибра цигарата.

— Съжалявам — изрекох отново.

— Аз също — каза той.

— Не искам никога да ти причинявам такова нещо.

— Но аз нямам нищо против, Хейзъл Грейс. За мен би било привилегия точно ти да разбиеш сърцето ми.

Дванадесета глава

Събудих се в четири часа сутринта, готова за новия ден. Тъй като повече не успях да заспя, останах да лежа в леглото, докато АИБВ изпомпваше въздуха навътре-навън, а аз слушах с удоволствие драконските звуци, въпреки че предпочитах да можех сама да контролирам дишането си.

Почетох от „Всевластна скръб“ до шест часа, когато мама се събуди и се обърна към мен. Тогава тя сгуши глава в сгъвката на шията ми, което ми се стори неудобно и смътно ми напомни за Огъстъс.

От хотела донесоха закуската в стаята ни, която, за моя огромна радост, се състоеше от деликатесни меса, както и от много други изкушения, влизащи в разрез с принципите на американската закуска. Роклята, която първоначално смятах да облека за срещата с Питър ван Хутен, влезе в употреба за вечерята в „Орание“, затова, след като взех душ и успях да пригладя в значителна степен косата си, в продължение на трийсет минути обсъждах с мама различните преимущества и недостатъци на наличното облекло, когато в крайна сметка реших да се пременя като Анна от ВС: кецове „Чък Тейлър“ и тъмни джинси, каквито винаги носеше, плюс светлосиня тениска.

На тениската имаше ситопечат на една известна сюрреалистична творба на Рене Магрит17, представляваща рисунък на лула, под която бе изписано с курсив Ceci nestpas unepipe („Това не е лула“).

— Не разбирам смисъла на тази картина — каза мама.

— Питър ван Хутен ще разбере, повярвай ми. Във „Всевластна скръб“ има стотици препратки към творбите на Магрит.

— Но това е лула.

— Не, не е — възразих аз. — Това е рисунка на лула. Разбираш ли? Всички изображения на един предмет са абстрактни по своята същност. Много находчиво.

— Кога успя да пораснеш толкова, че да разбираш неща, от които старата ти майка няма никакво понятие? — попита мама. — Сякаш беше вчера, когато обяснявах на седемгодишната Хейзъл защо небето е синьо. Тогава ме смяташе за гений.

— И защо е синьо небето? — попитах аз.

— Ами… — запъна се тя. А аз се засмях.

Колкото по-малко време оставаше до десет, толкова по-нервна се чувствах: нервна от това, че ще видя Огъстъс; нервна заради срещата си с Питър ван Хутен; нервна, че облеклото ми не е подходящо; нервна, че няма да успеем да открием къщата, защото всички къщи в Амстердам си приличат; нервна, че ще се изгубим и няма да успеем да се върнем във „Философ“; нервна нервна нервна. Мама все още се опитваше да поддържа разговора, само че аз вече не я слушах. Тъкмо се канех да я помоля да се качи горе и да провери дали Огъстъс е станал, когато той почука на вратата.

Отворих му. Той погледна тениската ми и се усмихна.

— Смешно — каза той.

— Не наричай циците ми смешни — отвърнах аз.

— Още съм тук обади се мама зад нас. Но бях накарала Огъстъс да се изчерви и да се почувства несигурен, което ми даде сили най-сетне да го погледна.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? — попитах мама.

— Днес смятам да посетя „Райксмузеум“ и да се разходя из „Фонделпарк“ — отвърна тя. — Освен това изобщо не разбирам тази книга. Не се сърдете. Благодарете му на него и на Лидевай от мое име, става ли?

— Добре — отвърнах аз. След това прегърнах мама, а тя ме целуна малко над ухото.



Бялата еднотипна къща на Питър ван Хутен се намираше точно зад ъгъла, на „Фонделстраат“, и гледаше към парка. Номер 158. Огъстъс ме хвана с едната ръка, вдигна количката с кислорода с другата, и двамата изкачихме заедно трите стъпала, водещи към синьо-черната лакирана входна врата. Главата ми пулсираше. Само една затворена врата ме делеше от отговорите, които копнеех да науча още от първия път, когато прочетох онази последна незавършена страница.

Отвътре се чуваше басов ритъм, бумтящ толкова силно, че прозорците вибрираха. Зачудих се дали Питър ван Хутен няма дете, което си пада по рап музиката.

Хванах мандалото с форма на лъвска глава и почуках предпазливо. Ритъмът не спря.

— Вероятно не може да ни чуе заради музиката — предположи Огъстъс, след което хвана лъвската глава и почука по-силно.

Музиката спря и на нейно място се чуха приглушени стъпки. Резето изстърга. А след него и още едно. Вратата се открехна с проскърцване. Един мъж с шкембе, оредяла коса, провиснала кожа на лицето и едноседмична брада примижа на слънцето. Носеше бебешкосиня пижама като онези типове от старите филми. Лицето и шкембето му бяха толкова закръглени, а ръцете толкова кльощави, че приличаше на тестена топка с набучени в нея четири пръчици.

— Господин Ван Хутен? — попита Огъстъс с леко писклив глас.

Вратата се затръшна. От другата й страна доловихме пелтечещ и пронизителен вик:

— ЛИ-ДЕ-ВАЙ! — (До този момент бях произнасяла името на асистентката като Лид-видж.)

През вратата се чуваше всичко:

— Дойдоха ли, Питър? — попита женски глас.

— Отвън, Лидевай, отвън на вратата има две млади привидения.

— Привидения ли? — попита жената с приятен холандски акцент.

Ван Хутен отвърна припряно:

— Духове, призраци, фантоми, химери, караконджули, привидения, Лидевай. Как е възможно човек, който се опитва да получи магистърска степен по американска литература, да демонстрира такива ужасни познания по английски език?