— Хм — смотолевих аз.

— Предполагам, че това отговаря на въпроса ти — заяви уверено той, след което отпи щедра глътка от чашата си.

— Всъщност не — отвърнах аз. — Искахме да знаем дали след края на книгата…

— Отричам се от всичко в този отвратителен роман — прекъсна ме Ван Хутен.

— Не — отсякох аз.

— Моля?

— Това не е отговор — казах аз. — Осъзнавам, че историята остава незавършена, защото Анна умира, или защото състоянието й се влошава и вече не може да пише, но вие обещахте, че ще ни разкажете какво се случва с останалите герои — нали затова сме тук, имаме, аз имам нужда да знам.

Ван Хутен въздъхна. След още една чашка най-сетне каза:

— Е, добре. За кого искаш да знаеш?

— За майката на Анна, за Мъжа от страната на лалетата, за хамстера Сизиф и за всички останали.

Ван Хутен затвори очи, след което изду бузи, издиша и вдигна поглед към откритите дървени греди, пресичащи тавана.

— Хамстерът — каза той след малко. — Хамстерът е осиновен от Кристин. — Тя беше една от приятелките на Анна от времето, преди да се разболее. В това имаше логика. Помня няколко сцени, в които Кристин и Анна играеха със Сизиф. — Осиновен е от Кристин, живее няколко години след края на романа и умира спокойно в хамстерския си сън.

Това вече беше нещо.

— Супер — отвърнах аз. — Супер. А сега за Мъжа от страната на лалетата. Той мошеник ли е? И накрая жени ли се за майката на Анна?

Ван Хутен продължаваше да се взира в гредите на тавана. Отпи от скоча. Чашата му отново беше почти празна.

— Лидевай, не мога да го направя. Не мога. Не мога. — Той закова погледа си върху мен. — Нищо не се случва с лъжа от страната на лалетата. Въпросът не е в това дали е мошеник; защото той е Бог. Няма никакво съмнение, че той е метафоричното превъплъщение на Бог, и въпросът какво се случва с него, по своята глупост е съизмерим с въпроса какво става с очите на доктор Т.? Дж. Екълбърг от „Великият Гетсби“. Дали се е оженил за майката на Анна? Та това е роман, скъпо дете, а не исторически документ.

— Да, но сигурно сте размишлявали как продължава животът им като обикновени хора, независимо от метафоричната двузначност на образа им.

— Но те не са истински — отвърна той и отново взе да почуква по чашата си. — Нищо не се случва с тях.

— Но вие обещахте да ми кажете — заинатих се аз, напомняйки си, че трябва да бъда настоятелна. Не биваше да позволявам размътеният му разсъдък да кривне встрани от въпросите.

— Сигурно е така, само че тогава бях под въздействието на заблудата, че няма да издържиш едно презокеанско пътуване. Предполагам, че съм искал да… да ти предложа някаква утеха, но по-добре да не бях опитвал. Но ако трябва да бъда честен, тази детинска идея, че авторът на книгата може да вникне в същността на персонажите, е просто нелепа. Този роман, скъпа, се роди от несвързаните драсканици на една страница. А живеещите в него герои не съществуват извън тези драсканици. Какво се е случило с тях ли? Просто спират да съществуват в мига, в който романът завършва.

— Не — отвърнах аз и станах от дивана. — Разбирам това, но не може да не си представяте някакво бъдеще за тях. И точно вие сте човекът, който притежава всички качества, за да предвиди това бъдеще. Майката на Анна все някак е продължила живота си. Може би се е омъжила. Може би е заминала за Холандия заедно с Мъжа от страната на лалетата. Може би с имала и други деца. Трябва да знам какво се е случило с нея.

Ван Хутен сви устни.

— Съжалявам, че не мога да задоволя детинските ти прищевки, но нямам намерение да ти засвидетелствам съжалението, на което си свикнала.

— Не искам да ме съжалявате — отвърнах.

— Подобно на всички болни деца — заяви бездушно той, — твърдиш, че не искаш да получаваш съжаление, въпреки че целият ти живот се гради на него.

— Питър — обади се Лидевай, но той не й обърна внимание и продължи да говори, като думите му звучаха все по-заваляно заради изпития алкохол.

— Животът на болните деца неминуемо стига до задънена улица: до самия край те остават детето, което са били в момента на поставяне на диагнозата, детето, което вярва, че има живот след края на романа. А ние, възрастните, изпитваме съжаление към тях, плащаме за лечението им, за кислородните апарати. Даваме им храна и вода, въпреки че дните им са преброени…

— Питър! — извика Лидевай.

— Ти си само страничен ефект — продължи Ван Хутен — на един еволюционен процес, който не дава пукната пара за живота на отделния индивид. Ти си несполучлив експеримент на естествената мутация.

— Напускам! — изкрещя Лидевай. В очите й имаше сълзи. За разлика от нея, аз не бях ядосана. Всъщност той търсеше най-болезнения начин, по който да каже истината, но аз вече я знаех. Тъй като години наред се бях взирала в тавана на стаята си, а също и на Интензивното отделение, отдавна бях открила най-болезнените начини, по които човек може да си представи болестта си. Накрая пристъпих към него.

— Слушай, негодник такъв — казах му аз, — не можеш да ми кажеш нищо ново за болестта. От теб искам едно-единствено нещо, преди да напусна живота ти завинаги: Какво се случва с майката на Анна?

Той повдигна към мен отпуснатата си брадичка и сви рамене.

— Не мога да ти кажа какво се случва с нея, така както не мога да ти кажа какво се случва с разказвача на Пруст, със сестрата на Холдън Колфийлд или с Хъкълбери Фин, след като отпрашва към териториите.

— Глупости! Това са пълни глупости. Просто ми кажи! Измисли нещо!

— Не, няма, и ще те помоля да не ругаеш в дома ми. Не подхожда на една дама.

Все още не бях ядосана, просто исках да получа онова, което ми бе обещано. Нещо вътре в мен се надигна и аз цапнах подпухналата ръка, която държеше чашата със скоча. Остатъкът от скоча се разплиска по-цялото му лице, а чашата отскочи от носа му, описа пирует във въздуха и се разби с трясък в старинния дървен под.

— Лидевай — каза спокойно Ван Хутен, — би ли ми донесла едно мартини? И само капчица вермут.

— Казах, че напускам — отвърна след миг Лидевай.

— Не говори глупости.

Не знаех какво да предприема. Опитах с добро — но не се получи. Опитах и с лошо — но пак не постигнах целта си. Нуждаех се от отговор. Стигнах чак дотук, заемайки Желанието на Огъстъс. Така че трябваше да получа отговор.

— Някога замисляла ли си се — каза той, заваляйки думите — защо държиш толкова много на глупавите си въпроси?

— Вие обещахте! — изкрещях аз, долавяйки безсилния вой на Исак, който отекваше в съзнанието ми от Нощта на изпотрошените трофеи. Но Ван Хутен не отговори.

Все още стоях надвесена над него, очаквайки някакъв отговор, когато усетих на рамото си ръката на Огъстъс. Той ме поведе към вратата, докато Ван Хутен говореше високопарно на Лидевай за неблагодарността на днешните тийнейджъри и за гибелта на добрите обноски, а Лидевай, обзета от истерия, му крещеше нещо на скорострелен холандски.

— Моля да извините бившата ми асистентка — каза той. — Холандският определено не е песен за ушите.

Огъстъс ме изведе от стаята, а после и навън, в превалящата пролетна утрин и сипещия се дъжд от брястови конфети.



При мен планът за светкавично отстъпление обикновено не сработваше, но този път успяхме да вземем на бърза ръка стъпалата, като Огъстъс държеше количката ми, след което поехме обратно към хотел „Философ“ по един неравен паваж от правоъгълни тухли. За първи път след онзи случай с люлките започнах да плача.

— Хей — обади се той, докосвайки кръста ми. — Всичко е наред. — Аз кимнах и изтрих лице с опакото на ръката си. — Той е гадняр. — Кимнах отново. — Аз ще напиша епилога — каза Гас. Това ме накара да заплача още по-силно. — Наистина — додаде той. — Ще го направя. Дори много по-добре от онзи пиян кретен. Мозъкът му е станал на швейцарско сирене. Даже не помни, че е писал книгата. Мога да напиша десет такива истории. Ще има много кръв, кураж и саможертва. „Всевластна скръб“ се изправя срещу „Цената на зората“. Ще ти хареса. — Продължих да кимам с фалшива усмивка и тогава той ме прегърна със силните си ръце, като ме придърпа към своите мускулести гърди, а аз понамокрих полото му, след което се съвзех достатъчно, за да мога да говоря.

— Изхабих Желанието ти заради този негодник — казах аз заровила лице в гърдите му.

— Хейзъл Грейс. Признавам, че наистина изхаби единственото ми желание, но не го направи заради него. А заради нас.

Зад нас отекна чаткането на високи токчета. Обърнах се, беше Лидевай, която тичаше по тротоара в опит да ни догони със стичаща се по страните й очна линия и изписан ужас на лицето.

— Може да отидем до къщата музей на Анне Франк — предложи тя.

— Никъде не отивам с онова чудовище — отвърна Огъстъс.

— Той не е поканен — каза Лидевай.

Огъстъс продължаваше да ме държи в обятията си, отпуснал ръка на лицето ми.

— Не мисля, че… — подхвана той, но аз го прекъснах.

— Трябва да отидем. — Все още се надявах да получа някои отговори от Ван Хутен. Но това не беше всичко. Оставаха ми само още два дни в Амстердам в компанията на Огъстъс Уотърс. Нямаше да позволя на един вкиснат старец да ги съсипе.



Лидевай караше раздрънкан сив фиат, чийто мотор боботеше весело като четиригодишно момиченце. Докато се движехме по улиците на Амстердам, тя каканижеше безкрайни и многословни извинения.

— Наистина съжалявам. Това е непростимо. Той е много болен — нареждаше тя. — Смятах, че срещата с вас ще му се отрази добре, като види, че работата му оказва въздействие върху живота на хората, но… толкова съжалявам. Чувствам се страшно неудобно. — Двамата с Огъстъс не казахме нищо. Аз се возех на задната седалка зад него. Промуших ръка между седалката и вратата на колата, търсейки ръката му, но не можах да я намеря. В това време Лидевай продължаваше: — Останах толкова дълго на тази работа, защото вярвам, че той е гений, и защото заплащането е добро, но напоследък Питър се превърна в чудовище.

— Сигурно доста се е замогнал покрай книгата — подхвърлих аз след кратка пауза.

— О, не, не, той е от фамилията Ван Хутен — отвърна тя. — През седемнайсети век негов прадядо открил как да смесва какаото с вода. Някои потомци на фамилията се преселили много отдавна в Съединените щати и Питър е един от тях, но след написването на книгата се върна в Холандия. Той е позор за великите си предци.

Моторът нададе рев. Лидевай смени скоростите и се стрелна нагоре по един мост.

— Причината е в състоянието — продължи тя. — Състоянието го е направило толкова жесток. Иначе не е лош човек. Но днес — когато каза всички тези ужасни неща — просто не можах да повярвам на ушите си. Много съжалявам. Наистина.



Наложи се да паркираме на една пресечка от къщата музей на Анне Франк и докато Лидевай се редеше на опашката за билети, аз седнах облегната на едно малко дръвче и се загледах в къщите лодки, закотвени в канала „Принсен-храхт“. Огъстъс стоеше прав до мен и описваше кръгове с количката ми, като просто наблюдаваше въртящите се колела. Искаше ми се да седне до мен, но знаех колко трудно ще му бъде да седне и още по-трудно после да се изправи.

— Добре ли си? — погледна ме той.

Аз свих рамене и увих ръка около прасеца му. Въпреки че това беше изкуственият му крак, не отдръпнах ръката си. Той сведе поглед към мен.

— Исках да… — започнах аз.

— Да, знам — отвърна той. — Изглежда, животът не е фабрика за желания.

Това ме накара да се усмихна вяло.

Лидевай се върна с билетите, ала тънките й устни бяха свити от притеснение.

— Няма асансьор — каза тя. — Много съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах аз.

— Но стълбите са прекалено много — обясни тя. — При това стръмни.