— Няма нищо — повторих аз. Огъстъс понечи да каже нещо, ала аз го изпреварих. — Спокойно. Ще се справя.
Обиколката започна с документален филм за евреите в Холандия, нацистката инвазия и семейство Франк. После се качихме горе в къщата на канала, където Ото Франк е въртял своя бизнес. Стълбите бяха изпитание и за двама ни с Огъстъс, но аз се чувствах изпълнена със сили. После разглеждах дълго прословутата библиотека, превърнала се в скривалище за Анне Франк, семейството й и още четирима души. Библиотеката беше полуоткрехната и зад нея се виждаше още по-стръмно стълбище, достатъчно широко да побере само един човек. Наоколо беше пълно с посетители и аз не исках да задържам процесията от хора, но тогава Лидевай се обади:
— Ще ви помоля да проявите търпение — и аз започнах да се изкачвам, Лидевай носеше количката подире ми, а Гас беше най-отзад.
Имаше четиринайсет стъпала. Не можех да спра да мисля за хората зад мен — предимно възрастни, говорещи на всевъзможни езици, — изпитвах неудобство, чувствах се като привидение, което всява едновременно утеха и страх, но най-сетне се изкачих горе, озовавайки се в една призрачно празна стая, и се облегнах на стената, като мозъкът повтаряше на белите ми дробове: „Няма нищо, няма нищо, успокойте се, всичко е наред“, а белите ми дробове отвръщаха: „О, боже, ще си умрем тук“. Отначало не видях Огъстъс да се задава по стълбите, но накрая той се появи, избърса чело с опакото на ръката си, пфу, и каза:
— Ти си шампион.
След като няколко минути стоях облегната на стената накрая успях да стигна до съседното помещение, което Анне бе делила със зъболекаря Фриц Пфефър. То беше тясно и празно, без никакви мебели. Нищо не подсказваше, че някой е живял тук, като изключим снимките от списания и вестници, които Анне бе залепила на стената.
В помещението, където са живели Ванкелови, извеждаше друго стълбище — с осемнайсет стъпала и доста по-стръмно от предишното, по своята същност една поразкрасена най-обикновена стълба. Когато застанах в подножието й и погледнах нагоре, си помислих, че няма да се справя, само че знаех, че единственият изход беше нагоре.
— Да се връщаме — обади се Огъстъс зад гърба ми.
— Добре съм — отвърнах тихо. Знам, че беше глупаво, но чувствах, че й дължа поне това — че го дължа на Анне Франк, — защото, за разлика от мен, тя е умряла, стояла е кротко в тази къща със спуснати щори, постъпила е точно както трябва и въпреки това е умряла, така че бях длъжна да изкача тези стъпала и да видя остатъка от света, в който е живяла в годините преди идването на Гестапо.
Започнах да се катеря нагоре, като пълзях по стъпалата като малко дете — отначало бавно, за да мога да дишам, а после все по-бързо, защото знаех, че не мога да дишам, и защото исках да стигна до върха, преди дробовете ми да са отказали. Притъмня ми пред очите, когато най-сетне се довлякох догоре, след всички тези дяволски стръмни осемнайсет стъпала. Стоях на върха на стълбището полуослепяла и замаяна, а мускулите на ръцете и краката ми крещяха за кислород. Строполих се облегната на една страна, задъхвайки се от влажните хрипове в гърдите ми. На стената над мен беше закачена празна стъклена кутия и аз се втренчих през нея в тавана, полагайки усилия да не припадна. Лидевай клекна до мен с думите:
— Вече сме горе, няма повече.
Аз кимнах. Смътно си давах сметка за хората, които се бяха насъбрали и ме гледаха разтревожено; за Лидевай, която говореше тихичко на различни езици с групата посетители; за Огъстъс, който се бе надвесил над мен и ме галеше по главата, отмятайки косата ми на една страна.
След доста време Лидевай и Огъстъс ми помогнаха да се изправя на крака и тогава установих какво съхраняваше стъклената кутия: следи от молив по тапета, проследяващи израстването на децата през периода, в който са живели тук, сантиметър по сантиметър до момента, в който са спрели да растат.
След това напуснахме помещенията, в които са живели семейство Франк, но не и музея: намирахме се в дълъг тесен коридор със снимки на всички обитатели на тази къща и надписи към тях, които обясняваха кога, къде и как са намерили смъртта си.
— Единственият член на семейството, преживял войната — каза Лидевай, говорейки за Ото, бащата на Анне. Гласът й беше приглушен, сякаш се намирахме в църква.
— Но всъщност това, което е преживял, не е никаква война — обади се Огъстъс. — А геноцид.
— Така е — съгласи се Лидевай. — Не знам как е възможно да продължиш напред без семейството си. Наистина не знам. — Докато четях за всеки от седмината починали, си мислех за Ото Франк, простил се с ролята на баща, с жена си и двете си дъщери — изгубил бе всичко, с изключение на един дневник. В края на коридора имаше огромна книга, по-дебела от речник, съдържаща имената на сто и три хиляди души от Холандия, загинали по време на Холокоста. (Едва пет хиляди от депортираните холандски евреи, гласеше един надпис, бяха оцелели. Пет хиляди Ото Франковци.) Книгата беше разтворена на страницата с името на Анне Франк, но това, което наистина ме впечатли, бяха вписаните отдолу четирима Ароновци с фамилията Франк.
Четирима. Четирима души с името Арон Франк, останали без свой музей, историческо признание и хора, които да скърбят за смъртта им. Тогава взех решението да помня и да се моля за четиримата Ароновци, докато съм тук. (За разлика от някои хора, аз не изпитвах нуждата да вярвам в съществуването на един справедлив и всемогъщ Бог, за да се моля.)
Щом стигнахме до края на помещението, Гас спря и ме попита:
— Добре ли си?
Аз кимнах.
После той махна с ръка към снимката на Анне и каза:
— Най-лошото е, че е била на косъм от това да оцелее. Загинала е само няколко седмици преди свободата.
Лидевай се отдалечи на няколко крачки от нас, за да погледа документалния видеоматериал, и когато двамата с Огъстъс влязохме в съседното помещение, аз улових ръката му. В тази стая с островръх таван бяха изложени някои писма, които Ото Франк бе написал до различни хора по време на продължилото месеци наред търсене на дъщерите му. На един екран на стената течеше видеозапис на Ото Франк. Той говореше на английски.
— Дали има останали живи нацисти, които да намеря и да предам на съда? — попита Огъстъс, докато, приведени над витрините, четяхме писмата на Ото и унилите отговори, че никой не бе виждал децата му след освобождението.
— Мисля, че всички са измрели. Но не мога да се съглася, че нацистите упражняват монопол върху злото.
— Имаш право — отвърна той. — Ето какво ще направим, Хейзъл Грейс: двамата с теб ще обединим сили, ще сформираме инвалидно дуо на доброволчески начала и ще кръстосваме света, отстранявайки неправдите и защитавайки слабите и застрашените.
Въпреки че това беше неговата, а не моята мечта, аз също я прегърнах. Все пак той беше прегърнал моята.
— Безстрашието ще бъде тайното ни оръжие — отвърнах аз.
— Историите за нашите подвизи ще се разказват, докато по света има хора — допълни той.
— Но дори след това роботите ще се сещат за нас, припомняйки си нелепата саможертва и състраданието на хората.
— И ще се присмиват с металическия си смях на безразсъдния ни кураж — продължи той. — Но нещо в железните им сърца ще ги кара да копнеят за живот и смърт като нашите: да живеят и умрат като герои.
— Огъстъс Уотърс — промълвих аз и го погледнах, като си мислех, че не можеш да целунеш някой в къщата музей на Анне Франк, но после ми хрумна, че самата Анне Франк сигурно бе целувала все някого тук, в тази къща, и че вероятно би била щастлива домът й да се превърне в място, където младите и неизлечимо болни хора могат да дадат израз на любовта си.
— Трябва да призная — долових гласа на Ото Франк, който говореше на развален английски от видеозаписа, — че бях много изненадан от дълбочината в размишленията на Анне.
Тогава се целунахме. Пуснах количката с кислорода и поставих ръка на тила му, а той ме прихвана за кръста и ме накара да се изправя на пръсти. Когато разтворените му устни срещнаха моите, усетих, че се задъхвам по един нов и пленителен начин. Заобикалящата ни реалност се изпари и за един странен миг почувствах, че харесвам тялото си; изведнъж осъзнах, че това съсипано от рака нещо, което години наред бях влачила със себе си, си струва усилията, струва си тръбичките в белите дробове и интравенозните системи, и постоянното физическо предателство на туморите.
— В такива моменти изобщо не приличаше на Анне, която познавах като своя дъщеря. Почти никога не изваждаше на показ скритите си чувства — говореше Ото Франк.
Целувката продължаваше сякаш цяла вечност, докато Ото Франк не спираше да разказва зад гърба ми:
— Заради близките си отношения с Анне в заключение ще кажа, че повечето родители всъщност изобщо не познават децата си.
Осъзнах, че очите ми са затворени, и тогава ги отворих. Огъстъс се взираше в мен със сините си очи, които никога не бяха били толкова близо до лицето ми, а зад него хората стояха наредени в нещо като полукръг. Сигурно бяха ядосани, помислих си аз. Ужасени. Тези тийнейджъри с техните хормони се натискат на фона на видеозаписа, от който звучеше разстроеният глас на един бивш баща.
Отдръпнах се от Огъстъс, а той ме целуна лекичко по челото, след което забих поглед в кецовете си „Чък Тейлър“. Тогава всички започнаха да ръкопляскат. Всички тези възрастни хора започнаха просто ей така да ни аплодират, а един от тях дори нададе вик „Браво!“ с европейски акцент. Огъстъс се поклони с усмивка. А аз се засмях и направих лек реверанс, което бе посрещнато с нов изблик на овации.
После заслизахме надолу, като пропуснахме останалите хора да минат преди нас, и точно преди да стигнем до кафето (слава богу, един асансьор ни отведе на приземния етаж до магазина за сувенири), видяхме няколко страници от дневника на Анне Франк, както и непубликуваната й книга с цитати. Книгата беше разтворена на една страница с цитат от Шекспир: „Кой толкоз твърд е, че да е напълно устойчив на съблазни?“ — беше написала тя.
Лидевай ни закара обратно до хотел „Философ“. Навън ръмеше и водата бавно се просмукваше в нас, докато стояхме на тухления тротоар.
Огъстъс: Сигурно искаш да си починеш.
Аз: Добре съм.
Огъстъс: Добре. (Пауза.) За какво мислиш?
Аз: За теб.
Огъстъс: Какво за мен?
Аз: „Не знам кое да избера:/ красотата на казаните думи/ или красотата на премълчаните мисли,/ песента на коса/ или просто онова след нея“.
Огъстъс: Боже, звучиш толкова секси.
Аз: Може да отидем в твоята стая.
Огъстъс: Чувал съм и по-лоши идеи.
Напъхахме се заедно в тесния асансьор. Всяка повърхност, в това число и подът, беше покрита с огледала. Щом затворихме вратата, старата кабина заскрибуца бавно на път за втория етаж. Бях изморена, потна и нервна от това, че изглеждам и мириша ужасно, но въпреки това го целунах в този асансьор, след което той се отдръпна от мен, посочи към огледалото и каза:
— Виж, Хейзъл до безкрайност.
— Едни безкрайности са по-необятни от други — изрекох с провлачен глас, имитирайки Ван Хутен.
— Какъв кретен — каза Огъстъс, докато асансьорът се изкачваше, сякаш цяла вечност до втория етаж. Най-сетне кабината спря рязко и той избута огледалната врата. Ала преди да я отвори докрай, той потрепна от болка и за миг отпусна силата на захвата си.
— Добре ли си? — попитах аз.
След кратка пауза той каза:
— Да, да, просто вратата е малко тежка.
После я избута още малко, за да я отвори докрай. Пропусна ме да мина първа, разбира се, но тъй като не знаех в коя посока да поема, останах пред асансьора и той също остана там с изкривено от болка лице, така че попитах отново:
— Добре ли си?
— Просто съм поизгубил форма, Хейзъл Грейс. Всичко е наред.
Продължавахме да стърчим по средата на коридора, тъй като той не се решаваше да поеме към стаята си, а аз и бездруго не знаех къде се намира тя, но усещането за тази патова ситуация ме накара да осъзная, че той се опитва да намери извинение, за да не спи с мен, че не биваше изобщо да го предлагам, че бях постъпила просташки, с което бях отблъснала Огъстъс Уотърс, който стоеше там и ме гледаше с немигащ поглед, опитвайки се да измисли учтив повод, за да излезе от тази ситуация. И тогава, сякаш след цяла вечност, той каза:
"Вината в нашите звезди" отзывы
Отзывы читателей о книге "Вината в нашите звезди". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Вината в нашите звезди" друзьям в соцсетях.