— Имам вкус на желязо в устата. Като изключим това, летя със скоростното влакче, което отива само нагоре — отвърна Гас и Исак се засмя. — Как са очите ти?

— А, отлично — отвърна Исак. — Единственият проблем е, че не са на главата ми.

— Това беше яко — каза Гас. — Не че искам да се фукам, но цялото ми тяло е превзето от рака.

— И аз това чух — промълви Исак, полагайки усилия да се овладее. Тогава започна да търси опипом ръката на Гас, но намери само бедрото му.

— Съжалявам, но съм зает — отвърна Гас.



Майката на Исак донесе два кухненски стола и двамата с него седнахме до Гас. Аз взех ръката на Гас и започнах да описвам кръгове на мястото между палеца и показалеца му.

Възрастните се оттеглиха в мазето, за да изразят взаимното си съчувствие или нещо такова, оставяйки ни сами във всекидневната. Малко след това Огъстъс обърна глава към нас — действието на лекарството преминаваше бавно.

— Как е Моника? — попита той.

— Изобщо не съм я чувал — отвърна Исак. — Нито ми е изпращала картички или имейли. Имам една машина, която ми чете имейлите. Направо е супер. Мога да променя пола и акцента на гласа и още какво ли не.

— Значи, ако ти изпратя някой порно разказ, машината ще може да ти го прочете с гласа на стар германец?

— Точно така — отвърна Исак. — Въпреки че мама все още ми помага с настройките, така че задръж една-две седмици с немското порно.

— Не ти е писала дори да попита как си? — обадих се аз. Бях стъписана от тази чудовищна несправедливост.

— Пълно радиомълчание — отвърна Исак.

— Невероятно — казах аз.

— Вече не мисля за това. Сега и бездруго нямам време за приятелка. В момента се уча как да живея като слепец, а това е занимание на пълен работен ден.

Гас отново извърна глава от нас и втренчи поглед през прозореца, гледащ към задния двор. След това затвори очи.

Междувременно Исак ме попита как съм — отвърнах, че съм добре, — след което ми каза, че в групата за взаимопомощ имало ново момиче с невероятно секси глас, и затова трябвало да отида, за да му кажа дали тя също е секси. В този миг Огъстъс изтърси ни в клин, ни в ръкав:

— Не може просто ей така да прекъснеш всяка връзка с бившия си приятел, след като са извадили очите от проклетата му глава.

— Само едно от… — започна Исак.

— Хейзъл Грейс, имаш ли четири долара? — попита Гас.

— Ами, да — запънах се аз.

— Отлично. Кракът ми е под масичката за кафе — каза той, след което се изправи до седнало положение и се примъкна до ръба на дивана. Подадох му протезата; той я пристегна на мястото й с бавни движения.

Помогнах му да се изправи, след което подадох ръка на Исак и го поведох сред мебелите, оказали се изведнъж досадно препятствие, и тогава осъзнах, че от много години насам аз бях най-здравият човек в стаята.

Аз бях зад волана. Огъстъс се возеше до мен. А Исак седеше на задната седалка. Спряхме пред една бакалия, откъдето по настояване на Огъстъс купих една дузина яйца, докато двамата с Исак ме чакаха в колата. След това Исак ни упъти по памет до дома на Моника — една наглед ужасно стерилна двуетажна къща, намираща се недалеч от Еврейския общински център. Нейният яркозелен „Понтиак файърбърд“ от деветдесетте години на миналия век клечеше на алеята на широките си гуми.

— Там ли е? — попита Исак, щом усети, че спирам.

— И още как — отвърна Огъстъс. — И знаеш ли как изглежда, Исак? Като всичките ни глупави мечти, взети заедно.

— Тя вътре ли е?

Гас завъртя бавно глава и погледна към Исак.

— На кого му пука къде е тя? Не сме тук заради нея. А заради теб. — Тогава Гас взе кутията яйца в скута си, отвори вратата и прехвърли крака на улицата. След това отвори вратата на Исак и в огледалото видях как му помага да излезе от колата, като двамата се опираха един на друг в областта на раменете, а надолу телата им се разделяха подобно на сключени за молитва ръце, чиито длани не могат да се докоснат.

Спуснах надолу прозорците и останах да гледам от колата, тъй като вандалските прояви ме караха да се чувствам нервна. Двамата направиха няколко крачки към колата, след което Гас отвори кутията и подаде едно яйце на Исак. Исак го хвърли, пропускайки целта с цели двайсет метра.

— Малко наляво — посъветва го Гас.

— Да хвърлям или да се целя малко наляво — кое от двете?

— Цели се наляво. — Исак завъртя рамене. — Още наляво — каза Гас. Исак се засили отново. — Да. Отлично, хвърляй по-силно. — Гас му подаде още едно яйце, Исак метна и него, като яйцето описа висока дъга във въздуха и се разби върху леко полегатия покрив на къщата. — Право в десетката!

— Наистина ли? — попита Исак развълнувано.

— Не, метна го на около десет метра над колата. Постарай се да хвърляш силно, но ниско. И малко по-надясно в сравнение с последния път. — Исак се пресегна и сам си взе едно яйце от кутията в ръцете на Гас. Хвърли го и уцели единия от задните стопове на колата. — Да! — възкликна Гас — Да! ЗАДЕН СТОП!

Исак взе още едно яйце, но го хвърли твърде надясно, после още едно, този път твърде ниско, и още едно, улучвайки задното стъкло. После уцели с три поредни удара багажника на колата.

— Хейзъл Грейс — провикна се към мен Гас. — Направи снимка, за да може Исак да я види, когато изобретят роботизирани очи.

Набрах се нагоре и седнах на мястото на спуснатия прозорец, опряла лакти на покрива на колата, след което направих една снимка с мобилния си телефон: Огъстъс, захапал в устата си незапалена цигара, държи над главата си полупразната розова кутия за яйца с очарователна крива усмивка на лицето. Другата му ръка лежи преметната върху раменете на Исак, чиито слънчеви очила гледат малко встрани от камерата. А зад тях жълтъците на яйцата се стичат на вадички по стъклото и бронята на зеления „Файърбърд“. И на заден фон една врата, която се отваря.

— Какво, за бога… — подхвана една жена на средна възраст миг след като камерата щракна, но спря по средата на изречението.

— Госпожо — отвърна Огъстъс и кимна към нея, — колата на дъщеря ви току-що претърпя заслужен обстрел с яйца от един сляп джентълмен. Моля да се приберете и да затворите вратата, защото в противен случай ще бъдем принудени да повикаме полицията.

След кратко колебание майката на Моника затвори вратата и се скри вътре в къщата. После Исак метна последните три яйца едно след друго, след което Гас го поведе обратно към колата.

— Ето, видя ли, Исак, ако им отнемеш — пред нас има бордюр — чувството за невинност пред закона, ако ги накараш да си помислят, че извършват престъпление дори само с присъствието си — още няколко крачки — в крайна сметка колите им биват оплескани с яйца, а обърканите, изплашени и смутени собственици се връщат отново — дръжката на вратата е точно пред теб — към своето тихо и безрадостно ежедневие. — След това Гас заобиколи колата отпред и се паркира до мен. Вратите бяха затворени и аз дадох газ, но едва след няколкостотин метра осъзнах, че карам по задънена улица. Направих обратен завой и профучах отново покрай къщата на Моника.

Това беше последната снимка, която му направих.

Петнадесета глава

Няколко дни по-късно родителите на Гас и моите родители, както и ние двамата с Гас седяхме наредени около масата в трапезарията на семейство Уотърс и похапвахме пълнени чушки на покривка, която според бащата на Гас е била използвана за последен път през миналия век.

Татко: Емили, това ризото…

Мама: Е просто превъзходно.

Майката на Гас: О, благодаря. С удоволствие ще ти дам рецептата.

Гас, който опитва и преглъща: Основното качество на тази храна е, че не прилича на нищо от онова, което ядохме в „Орание“.

Аз: Напълно съм съгласна, Гас. Колкото и да е вкусна, тази храна няма нищо общо с „Орание“.

Мама: Хейзъл.

Гас: Има вкус на…

Аз: Храна.

Гас: Именно. Има вкус на храна, която е отлично приготвена. Но вкусът й не е, как да се изразя по-деликатно…?

Аз: Сякаш Господ е превърнал рая в петстепенно меню, поднесено заедно с няколко искрящи топки ферментирала, пенлива плазма, а в това време около масата ти до самия канал навред се стеле пелена от съвсем истински цветни венчелистчета.

Гас: Добре казано.

Бащата на Гас: Имаме много странни деца.

Татко: Добре казано.



Около седмица след тази вечеря Гас се озова в Спешното отделение с болка в гърдите, приеха го през нощта, а на другата сутрин аз отидох с колата до „Мемориъл“ и го посетих в стаята му на четвъртия етаж. Не бях стъпвала в „Мемориъл“ от онзи път, когато бях дошла да видя Исак. Тук нямаше стени, боядисани в жизнерадостни и ярки основни тонове, нямаше поставени в рамка рисунки на кучета, каращи коли, каквито могат да се видят в Детската болница. Съвършената стерилност на това място ме изпълни с носталгия към наивните небивалици за щастливи деца, които можеш да чуеш в Детската болница. „Мемориъл“ беше толкова функционална. Тя беше нещо като хранилище. Прематориум.

Щом вратите на асансьора се отвориха на четвъртия етаж, зърнах майката на Гас, която крачеше насам-натам из чакалнята и говореше по мобилния си телефон. Тя затвори набързо, прегърна ме и предложи да вземе количката ми.

— Няма нужда — отвърнах аз. — Как е Гас?

— Изкара тежка нощ, Хейзъл — каза тя. — Сърцето му работи прекалено усилено. Трябва да намали физическото натоварване. От сега нататък ще бъде само в инвалидна количка. Започва и ново лекарство, което би трябвало да помогне за болката. Сестрите му пристигнаха току-що.

— Добре — отвърнах аз. — Може ли да го видя?

Тя ме прегърна с една ръка и стисна рамото ми. Почувствах се странно.

— Хейзъл, знаеш, че те обичаме, но в този момент искаме да останем само хората от семейството. Гас е на същото мнение. Нали разбираш?

— Да, разбирам — отвърнах аз.

— Ще му кажа, че си идвала.

— Добре — отвърнах. — Мисля да остана за малко да почета.



Тя пое обратно по коридора натам, където беше той. Наистина разбирах, но въпреки това ми липсваше и не можех да се отърва от мисълта, че може би това беше последният ми шанс да го видя, да се сбогувам с него. В чакалнята имаше само един кафяв килим и столове с кафява тапицерия. Поседнах за малко в едно широко кресло, затъкнала с крак количката с кислорода. Бях с кецовете „Чък Тейлър“ и тениската с надпис „Това не е лула“, които носех преди две седмици в онзи късен следобед, посветен на диаграмата на Вен, а той нямаше да ги види. Започнах да разглеждам снимките в телефона си — един обърнат наопаки калейдоскоп на последните няколко месеца, който започваше с онзи кадър пред къщата на Моника, където беше заедно с Исак, и завършваше с първата му снимка, която бях направила по време на онази разходка до „Странните кости“. Струваше ми се, че оттогава е изминала цяла вечност, сякаш двамата с него бяхме преживели своето кратко, но безкрайно завинаги. Едни безкрайности са по-необятни от други.



Две седмици по-късно бутах количката на Огъстъс в художествения парк на път за „Странните кости“ заедно с цяла бутилка извънредно скъпо шампанско и кислородния контейнер в скута му. Шампанското беше подарък от един от лекарите на Гас, който с лекота успяваше да внуши на докторите да се разделят с едни от най-хубавите бутилки шампанско от колекцията си и да ги отстъпят на две деца. Накрая седнахме, Гас в своя стол, а аз на влажната трева, толкова близо до „Странните кости“, колкото успях да избутам количката. Посочих му децата, които се подстрекаваха едно друго да прескочат от гръдния кош на раменната кост, а в отговор Гас каза нещо достатъчно силно, за да мога да го чуя въпреки глъчката:

— Последния път приличах на едно от онези деца. А сега приличам на скелета.