Пихме от хартиени чаши с картинки на Мечо Пух.

Шестнадесета глава

Един най-обикновен ден с Гас, който се намираше в последната фаза на болестта си.

Отидох у тях по пладне, след като вече бе изял и повърнал закуската си. Момчето, което ме посрещна на вратата в инвалидната си количката, вече не приличаше на онзи мускулест красив младеж, който се взираше втренчено в мен в групата за взаимопомощ, но при все това кривата усмивка, незапалената цигара и живите яркосини очи бяха още там.

Обядвахме заедно с родителите му на масата в трапезарията. Сандвичи с фъстъчено масло и желе и аспержи, останали от снощи. Гас не хапна нищо. Попитах го как се чувства.

— Превъзходно — отвърна той. — Ами ти?

— Добре. Какво прави снощи?

— Спах много. Искам да ти напиша продължение, Хейзъл Грейс, но през цялото време се чувствам толкова изморен.

— Можеш да ми го разкажеш — предложих аз.

— Ами, продължавам да държа на анализа си за Мъжа от страната на лалетата отпреди срещата с Ван Хутен. Той не е мошеник, но не е и толкова богат, за колкото се представя.

— Ами майката на Анна?

— За нея все още имам колебания. Търпение, бързачке. — Огъстъс се усмихна. Родителите му не обелваха нито дума и не откъсваха поглед от него, сякаш искаха да се насладят докрай на шоуто на Гас Уотърс, докато беше все още в града. — Понякога ми се иска да напиша мемоари. И тези мемоари ще ми помогнат да остана в сърцата и спомените на публиката ми, която ме боготвори.

— Защо ти е публика, която да те боготвори, когато имаш мен? — попитах аз.

— Хейзъл Грейс, за човек с моето обаяние и физическа привлекателност е лесно да покори хората, с които се среща. Но да накараш едни непознати да се влюбят в теб… ето в това е номерът.

Аз подбелих очи.



След обяда излязохме в задния двор. Все още се чувстваше достатъчно добре, за да бута сам количката си, като дърпаше миниатюрните колелца, прекарвайки по този начин предните колела над прага на вратата. И въпреки всичко си оставаше атлетичен, надарен от природата с такова чувство за равновесие и бързи рефлекси, които дори изобилните упойващи вещества не можеха да притъпят напълно.

Родителите му останаха вътре, но когато поглеждах към трапезарията, се убеждавах, че не откъсват очи от нас.

Известно време поседяхме мълчаливо, след което Гас каза:

— Понякога ми се иска да имах като онази люлка.

— Люлката от задния ми двор?

— Да. Чувството ми за носталгия достига такива размери, че съм в състояние да страдам за люлка, която задникът ми никога не е докосвал.

— Носталгията е страничен ефект от рака — отбелязах аз.

— Не, носталгията е страничен ефект на смъртта — поправи ме той. Над нас вятърът духаше и разперените сенки на клоните образуваха различни шарки по кожата ни. Гас стисна ръката ми. — Хейзъл Грейс, имаме хубав живот.



Влязохме вътре, щом стана време за лекарствата му, които приемаше в комбинация с течна хранителна добавка, вливана през стомашна сонда — малка пластмасова тръбичка, която изчезваше в корема му. За известно време той притихна, изпаднал в унес. Майка му настояваше да поспи, но той посрещна предложението й с упорито клатене на главата, и затова го оставихме да поседи малко на стола, потънал в полусън.

Родителите му гледаха старо домашно видео на Гас и сестрите му — те бяха приблизително на моята възраст, а той беше на около пет. Тримата играеха баскетбол на алеята пред една непозната за мен къща и въпреки че Гас беше толкова мъничък, той дриблираше така, сякаш е роден с топката, и тичаше в кръг около сестрите си, които се заливаха от смях. За първи път го виждах да играе баскетбол.

— Бил е добър — казах аз.

— Трябваше да го видиш в гимназията — отвърна баща му. — Приеха го в отбора още в първи курс.

— Може ли да сляза долу? — измърмори Гас.

Майка му и баща му засмъкваха инвалидния стол надолу по стълбите заедно с Гас вътре в него — столът подскачаше толкова силно, че би било опасно, ако думата опасност не бе изгубила уместност — след което ни оставиха сами. Двамата легнахме под завивките, той по гръб, а аз на една страна, облегнала глава на костеливото му рамо, попиваща с кожата си топлината, която се излъчваше през полото му, преплела крака с неговия единствен истински крак и отпуснала ръка на бузата му.

Когато лицата ни се доближиха толкова, че носовете ни се докосваха и виждах само очите му, изобщо не личеше, че е болен. След като се целувахме известно време и легнали един до друг, слушахме едноименния албум на The Hectic Glow, накрая сме заспали просто ей така — една сложна плетеница от изкуствени тръби и тела.



Когато се събудихме, подредихме армадата от възглавници така, че да можем да се разположим удобно на ръба на леглото и да играем на „Каунтъринсърджънс 2: Цената на зората“. Бях страшно некадърна, разбира се, но тази моя некадърност му беше от полза: това му даде възможност да загине красиво, да изскочи на пътя на снайперския куршум и да пожертва живота си заради мен или да убие караула, който иначе щеше да ме застреля. Как само ликуваше, че ме е спасил.

— Няма да убиеш приятелката ми, Международен терорист със съмнителна националност, не и днес! — крещеше той.

После ми хрумна да инсценирам задавяне и така да му дам възможност да приложи върху мен техниката на Хаймлих. Това може би щеше да му помогне да се освободи от страха си, че не е успял да посвети нито живота, нито смъртта си на някое по-висше благо. Но после си представих как той не успява да приложи техниката на Хаймлих заради липсата на физическа сила и как ще трябва да му разкрия, че всичко е било само един фарс, да не говорим за чувството на взаимно унижение.

Дяволски трудно е да запазиш достойнството си, когато изгряващото слънце грее твърде ярко в гаснещите ти очи — ето какви мисли не ми даваха мира, докато двамата с него преследвахме лошите сред руините на един несъществуващ град.

Накрая се появи баща му, който завлече отново котката на горния стаж. До вратата, точно под един лозунг кураж, на който пишеше, че „приятелите остават завинаги“, аз коленичих на пода и го целунах за лека нощ. След това се прибрах у дома и вечерях с родителите си, оставяйки Гас да изяде (и повърне) собствената си вечеря.

А после погледах телевизия и си легнах.

Събудих се.

А по пладне отново отидох у тях.

Седемнадесета глава

Една сутрин, месец след завръщането ни от Амстердам, отидох с колата до дома му. От родителите му разбрах, че все още спи на долния етаж, след което почуках силно на вратата на мазето и влязох вътре.

— Гас? — повиках го аз.

Тогава чух, че бълнува нещо неразбираемо. Беше се напикал. Почувствах се ужасно. Нямах сили дори да го гледам. Успях само да извикам на родителите му, след което се качих горе, докато те почистят.

Когато се върнах долу, той се разбуждаше бавно от въздействието на приспивателните за поредния мъчителен ден. Наредих възглавниците, за да можем да играем на „Каунтъринсърджънс“, седнали на голия, незастлан матрак, но той беше толкова изморен и отнесен, че играеше не по-добре от самата мен и не минаваха дори пет минути, без да ни убият. Но в тази смърт нямаше нищо героично, а само безразличие.

Почти не разговарях с него. Искаше ми се едва ли не да забрави за присъствието ми и в същото време се надявах, че не си спомня как съм открила момчето, което обичам, да лежи в собствената си урина. Надявах се, че ще ме погледне и ще каже: „О, Хейзъл Грейс. Кой вятър те довя тук?“.

Но за жалост помнеше всичко.

— С всяка изминала минута осъзнавам все по-ясно значението на думата унижение — заяви той накрая.

— Повярвай ми, Гас, аз също съм се напикавала в леглото. Какво толкова.

— Преди — започна той и пое дълбоко въздух — ти ме наричаше Огъстъс.

— Знаеш ли — обади се той след малко, — може би е детинско, но винаги съм смятал, че некрологът ми ще се появи във всички вестници и че хората ще искат да чуят историята на живота ми. Винаги съм имал тайното усещане, че съм специален.

— И това наистина е така — отвърнах аз.

— Знаеш какво имам предвид — каза той.

Не, не знаех. Просто не разсъждавах по същия начин.

— Пет пари не давам дали „Ню Йорк Таймс“ ще напише некролог за мен. Искам ти да го направиш — заявих аз. — Обиждаш ме, като твърдиш, че не си специален, защото останалият свят не знае кой си. Нали аз знам.

— Не мисля, че бих могъл да напиша некролога ти — отвърна той вместо извинение.

Почувствах се страшно наранена.

— Искам само да ти бъда достатъчна, но това не е възможно. Аз никога няма да ти бъда достатъчна. Но това е всичко, което имаш. Имаш мен, семейството си и този живот. Това е твоят свят. Съжалявам, ако не ти харесва. Но проумей най-сетне, че ти няма да си първият човек, стъпил на Марс, няма да станеш звезда в Ен Би Ей, нито пък ще преследваш нацисти. Гас, погледни се само. — Той не отговори. — Не исках да кажа това… — запънах се аз.

— Напротив, искаше — прекъсна ме той. Понечих да се извиня, но той додаде: — Не, аз съжалявам. Ти беше права.

Нека просто да поиграем.

Така че просто започнахме да играем.

Осемнадесета глава

Събуди ме мелодията на телефона, който свиреше една песен на The Hectic Glow. Любимото парче на Гас. Значи, ме търсеше той — или някой, който използваше телефона му. Погледнах будилника: 2,35 сутринта. „Отишъл си е“, мина ми през ума и всичко в мен се срина.

От гърлото ми се отрони само едно дрезгаво „Ало?“.

Очаквах да чуя гласа на съсипан от мъка родител.

— Хейзъл Грейс — изрече Огъстъс неуверено.

— О, слава богу, че си ти. Здравей, здравей. Обичам те.

— Хейзъл Грейс, намирам се на една бензиностанция. Нещо не е наред. Трябва да ми помогнеш.

— Какво? Къде си?

— Близо до пистата на Осемдесет и шеста и „Дич“. Нещо стана със стомашната сонда и сега не знам как да я оправя…

— Ще се обадя на 91131 — отвърнах аз.

— Не, не, не, не, не, те ще ме закарат в някоя болница — Хейзъл, трябва да ме послушаш. Не се обаждай на 911, нито на родителите ми, иначе никога няма да ти простя, моля те, недей, просто ела, моля те, просто ела тук да оправиш проклетата сонда. Това е, боже, направих такава глупост. Не искам родителите ми да разбират, че съм избягал. Моля те. Лекарството е у мен; просто не мога да го инжектирам сам. Моля те. — Той плачеше. Никога не бях го чувала да хлипа така, освен онзи един-единствен път пред дома му, преди да заминем за Амстердам.

— Добре — отвърнах аз. — Тръгвам веднага.

Изключих АИБВ и сложих накрайниците на една кислородна бутилка в носа си, след което повдигнах бутилката и я поставих в количката, обух си маратонки в тон с розовото памучно долнище на пижамата ми и облякох една баскетболна тениска на „Бътлър“, която по-рано беше на Гас. Взех ключовете от чекмеджето в кухнята, където ги държеше мама, и оставих бележка, в случай че се събудят, докато ме няма.

„Отивам да видя Гас. Важно е. Не се сърдете.

Обичам ви, X.“

Докато изминавах няколкото километра до бензиностанцията, се събудих достатъчно, за да се запитам защо Гас е излязъл от къщи посред нощ. Може би е имал халюцинации или пък е бил обсебен от мъченическите си фантазии.

Надух газта по Дич Роуд, като пресичах кръстовищата на жълто и карах прекалено бързо, отчасти, защото исках да стигна час по-скоро, и отчасти, защото се надявах полицията да ме спре, предоставяйки ми по този начин идеалното извинение да кажа на някой за умиращия си приятел, закъсал на някаква бензиностанция, с нефункционираща стомашна сонда. Но наоколо не се появи никакъв полицай, който да вземе решението вместо мен.