— Трябва да го гледаш — каза той. — Имам предвид „В като вендета“.

— Добре — отвърнах аз. — Ще го потърся.

— Не. Заедно с мен. У дома — каза той. — Сега.

В този миг спрях.

— Но аз почти не те познавам, Огъстъс Уотърс. Може да си опасен убиец.

Той кимна.

— Имаш право, Хейзъл Грейс. — Той продължи напред с рамене, изпълващи зеленото плетено поло, с изправен гръб и ритмична походка с тежест, изнесена леко надясно, като стъпваше сигурно и уверено, както предположих тогава, на заместения с протеза крак.

Поех по стъпалата и се за изкачвах бавно нагоре, изоставайки от него, тъй като стълбите бяха непосилно изпитание за белите ми дробове.

Накрая напуснахме Сърцето на Исус и излязохме на паркинга, където пролетният въздух беше съвършено студен, а светлината на късния следобед — болезнено красива.

Мама още я нямаше — нещо необичайно за нея, тъй като имаше навика да подранява. Огледах се наоколо и забелязах една висока брюнетка с пищни форми, която бе приклещила Исак към каменната стена на църквата и го целуваше доста настойчиво. Тъй като се намираха достатъчно наблизо, долавях странните звуци, които издаваха притиснатите им устни, и чувах Исак да казва:

— Завинаги.

А после и отговора на момичето:

— Завинаги.

Неочаквано застаналият до мен Огъстъс подхвърли полушепнешком:

— Двамата са горещи привърженици на джобните компютри.

— Защо все повтарят „завинаги“?

Долитащото от тях мляскане се засили.

— „Завинаги“ е нещо като тяхна парола. Двамата завинаги ще се обичат и така нататък. По моя скромна преценка през миналата година са си разменили четири милиона есемеса с текст „завинаги“.

Пристигнаха още две коли, които отведоха Майкъл и Алиса. Накрая останахме само двамата с Огъстъс, вперили погледи в Исак и Моника, които продължаваха с разгорещеното си занимание, сякаш сградата, на която се облягаха, не беше никаква църква. Той посегна към едната й гърда през блузата и я стисна — движение, при което участваха само пръстите му, докато дланта му оставаше неподвижна. Запитах се дали усещането е приятно. Не изглеждаше да е така, но все пак реших да простя на Исак поради факта, че щеше да остане сляп. Докато все още има глад, сетивата трябва да пируват, или нещо такова.

— Представи си как шофираш за последно на път за болницата — обадих се тихо аз. — Последният път, когато караш кола.

Без да ме поглежда, Огъстъс отвърна:

— Хейзъл Грейс, разваляш ми удоволствието. Опитвам се да наблюдавам една млада любов в нейната невероятно прелестна непохватност.

— Мисля, че от това гърдата я боли — отбелязах аз.

— Да, трудно е да се прецени дали се опитва да я възбуди, или да извърши медицински преглед на гърдите й. — Тогава Огъстъс Уотърс бръкна с ръка в джоба си и извади оттам не какво да е, а пакет цигари. Повдигна капачето с палец и пъхна една цигара в устата си.

— Ама ти сериозно ли? — попитах аз. — Смяташ, че е много яко ли? Боже, наистина успя всичко да развалиш.

— Кое всичко? — попита той, обръщайки се към мен. Цигарата висеше незапалена от устата му.

— Всичко, което може да се случи, когато едно момче, на което не му липсва привлекателност, интелект или пък нещо друго, първо ме зяпа втренчено, а после отбелязва неправилната употреба на буквализма, сравнява ме с разни актриси и ме кани в дома си, за да гледаме заедно някакъв филм. Но, разбира се, всеки си има своята хамартия и, божичко, ето каква е твоята, ИМАЛ си такъв ужасен рак и въпреки това даваш пари на една компания в замяна на шанса да се сдобиеш с С ОЩЕ ЕДИН ВИД РАК. Боже. Знаеш ли какво е да не можеш да дишаш? ГАДОСТ. Пълна отврат. Наистина пълна.

— Хамартия ли? — попита той, все още с цигара в устата. Заради нея беше стиснал челюсти. За беда, формата на челюстта му беше страхотна.

— Фатален недостатък — обясних аз и му обърнах гръб. Пристъпих към тротоара, изоставяйки Огъстъс Уотърс сам, и тогава чух да се пали моторът на една кола надолу по улицата. Това беше мама. Чакала с настрани, за да мога да се сприятеля.

Тогава усетих вътре в мен да се надига онази странна смесица от разочарование и гняв. Дори не знам какво беше това чувство, а само, че беше силно и че ми идеше да зашлевя шамар на Огъстъс Уотърс и да подменя белите си дробове с други, на които не им е писнало да бъдат бели дробове. Бях застанала на ръба на бордюра с моите кецове „Чък Тейлър“ и кислородната бутилка, която ме държеше прикована към количката до мен, но точно когато мама спираше, усетих, че някой ме хваща за ръката.

Дръпнах ръката си, но въпреки това се обърнах към него.

— Не могат да те убият, освен ако не ги запалиш — каза той, щом мама отби до тротоара. — А аз никога не съм палил. Това е само метафора: поставяш нещо смъртоносно между зъбите си, но не му даваш властта да те убие.

— Метафора ли? — политах аз с недоверие. Мама седеше и чакаше.

— Да, метафора — отвърна той.

— Поведението ти се определя въз основа на метафоричен отглас на цигарите… — заключих аз.

— Ами, да. — Той се усмихна. С неговата широка и глуповата, искрена усмивка. — Метафорите са много важни за мен, Хейзъл Грейс.

Обърнах се към колата. Почуках на прозореца. Той се спусна надолу.

— Ще гледам филм заедно с Огъстъс Уотърс — казах аз. — Моля те, запиши следващите няколко епизода от маратона на СТМА.

Втора глава

Огъстъс Уотърс шофираше ужасяващо. Независимо от това дали спираше, или тръгваше, всяко действие беше съпроводено от страховито друсане. Всеки път щом натискаше спирачките, политах напред, опъвайки предпазния колан на неговия джип „Тойота“, а всеки път щом настъпваше газта, вратът ми се извиваше назад. Сигурно съм била нервна — все пак седях в колата на едно напълно непознато момче на път за дома му, давайки си ясна сметка, че скапаните ми бели дробове възпрепятстват усилията ми да отблъсквам всякакви нежелани аванси — ала шофирането му беше толкова невъобразимо зле, че не можех да мисля за нищо друго.

След като изминахме повече от километър в неловко мълчание, накрая Огъстъс каза:

— Три пъти ме късаха на шофьорския изпит.

— Без майтап?

Той се засмя и кимна утвърдително.

— Не усещам никакъв натиск със старата протеза и още не мога да свикна да шофирам с левия крак.

Лекарите ми казват, че повечето хора с ампутации шофират безпроблемно, обаче… не и аз. Но както и да е, когато се явих за четвърти път на изпит, всичко вървеше постарому, също като сега. — На половин километър пред нас светофарът светна в червено. Тогава Огъстъс скочи на спирачките, запращайки ме в триъгълната прегръдка на предпазния колан. — Съжалявам. Кълна се, че се старая да бъда внимателен. И така, към края на изпита, когато бях напълно убеден, че пак ще ме скъсат, инструкторът ми каза: „Шофирането ти не е никак приятно, но от техническа гледна точка е безопасно“.

— Не съм сигурна в това — отвърнах аз. — Подозирам, че става дума за болнични облаги.

Болничните облаги са дребните неща, които децата, болни от рак, получават, за разлика от обикновените деца: баскетболни топки с автограф от спортни знаменитости, отстъпки за закъснели домашни, незаслужени шофьорски книжки и много други.

— Сигурно — отвърна той. Светофарът светна в зелено. Хванах се здраво. Огъстъс натисна рязко педала за газта.

— Нали знаеш, че има ръчни лостове за хора, които не могат да използват краката си? — изтъкнах аз.

— Да — отвърна той. — Може би някой ден. — Начинът, по който въздъхна, ме накара да се замисля дали не се съмнява в съществуването на този някой ден. Знаех, че остеосаркомът до голяма степен е лечим, и все пак.

Има редица начини да разбереш в общи линии какви очаквания за оцеляването си храни един човек, без да се налага да го питаш. Реших да използвам класическия.

— Ходиш ли на училище? — В повечето случи родителите спират детето от училище, когато положението е безнадеждно.

— Да — отвърна той. — Уча в „Норт Сентръл“. Въпреки че изоставам с една година — в девети клас съм. Ами ти?

Замислих се дали да не излъжа. Все пак никой няма да си падне по един жив труп. Но накрая му казах истината.

— Нашите ме спряха от училище преди три години.

— Три години ли? — възкликна тон учудено.

Разказах на Огъстъс в общи линии историята на моята драма: на тринайсет бях диагностицирана с рак на щитовидната жлеза в четвърти стадий. (Не му казах обаче, че научих диагнозата три месеца след първия си цикъл. Беше нещо такова: „Честито! Вече си жена. А сега умри“.) Обясниха ни, че болестта е нелечима.

Направиха ми операция, наречена радикална шийна дисекция, която е толкова приятна, колкото и звучи. После облъчване. След това опитаха с химиотерапия заради туморите в белите ми дробове. Туморите първо се свиха, а после нараснаха отново. Тогава бях на четиринайсет. Белите ми дробове започнаха да се пълнят с вода. Приличах на жив труп — ръцете и краката ми бяха силно отекли, кожата ми беше напукана, а устните ми бяха перманентно сини. Тогава измислиха онова лекарство, което ти помага да се чувстваш не чак толкова ужасен от факта, че не можеш да дишаш, и от което ми вляха в огромно количество през един ПВЦК4, както и повече от дузина други лекарства. И все пак има известна непривлекателност в чувството за давене, особено предвид факта, че се повтаря на всеки няколко месеца. Помня, че накрая се озовах в Интензивното отделение заедно с майка ми, която, коленичила до леглото, ме попита: „Добре ли си, скъпа?“, при което аз й отвърнах, че съм готова, а баща ми не спираше да повтаря, че ме обича, с глас, който беше не просто сподавен, а направо задавен, и аз също му казвах, че го обичам; всички се държахме за ръце, а аз просто не можех да си поема дъх, белите ми дробове се бореха отчаяно, задъхвах се, надигах се в леглото, опитвайки се да заема такова положение, при което да мога да си поема поне малко въздух, бях смутена от това отчаяно упорство, от отказа им да се предадат, и помня, че тогава мама ми каза, че всичко било наред, че всичко с мен било и щяло да бъде наред, а баща ми се стараеше с все сили да не изхлипа, но когато не успяваше да се овладее, което се случваше доста често, чувството беше, сякаш става земетресение. Помня също, че не исках да съм будна.

Всички смятаха, че с мен е свършено, но тогава онкологът ми, доктор Мария, успя да изтегли част от течността в белите ми дробове и скоро след това антибиотиците, които пиех за пневмонията, дадоха ефект.

Накрая дойдох в съзнание и скоро след това бях подложена на едно от онези експериментални лечения, известни в Републиката на раковоболните като неефикасни. Лекарството се нарича „Фаланксифор“ — молекула, създадена по такъв начин, че да се прикрепя към раковите клетки и да забавя растежа им. Не действаше при 70 процента от пациентите. Но при мен подейства. Туморите се свиха.

И запазиха размерите си. Ура, „Фаланксифор“! През последните осемнайсет месеца метастазите почти не бяха нараснали, в резултат на което разполагах с бели дробове, на които, вярно, беше им писнало да се държат като такива, но поне даваха най-доброто от себе си с помощта на вливания кислород и ежедневните дози „Фаланксифор“.

Но както може да се очаква, това Чудо успя да ми спечели само още малко време. (Все още не знаех колко точно беше това малко.) Когато разказвах на Огъстъс Уотърс за него, обрисувах нещата в най-розови краски, разкрасявайки допълнително чудодейните аспекти на моето чудо.

— Значи, тръгваш пак на училище — предположи той.

— Не, всъщност не мога — отвърнах аз, — защото вече имам диплома за основно образование. В момента посещавам лекции в МКК — това беше нашият държавен колеж.

— Колежанка, значи — подхвърли той, кимайки с глава. — Това обяснява аурата на най-висша изтънченост. — Той се ухили. А аз го цапнах закачливо по горната част на ръката. Усетих мускула под кожата, толкова стегнат и удивителен.