Сестра му Джули също произнесе реч, службата завърши с молитва за единението на Гас с Господ и аз си спомних какво ми беше казал в „Орание“ — че не вярва в никакви имения и арфи, но вярва в съществуването на нещо с главно Н, така че докато се молехме, си представих, че в момента е някъде с главно Н, но въпреки това не можех да убедя сама себе си, че някога ще се съберем. Познавах твърде много починали хора. Знаех, че от сега нататък за мен времето ще тече много по-различно, отколкото за него — че подобно на всички хора в тази стая, аз ще продължа да трупам запаси от любов и загуби, но не и той. А за мен това беше най-голямата и истински непоносима трагедия: като всички неизброими починали хора той е претърпял необратимото превъплъщение от преследван от витаещи души във витаещ дух.

Тогава един от зетьовете на Гас донесе портативен касетофон и пусна едно парче, което Гас бе избрал сам — една тъжна и спокойна песен на The Hectic Glow, която се наричаше „Новият партньор“. А аз исках само да се прибера у дома. Не познавах почти никого от тези хора и в същото време усещах как малките очички на Питър ван Хутен се забиват в беззащитните ми плещи, ала след края на песента трябваше да изчакам, докато всички се отбият при мен, за да ми кажат, че съм говорила прекрасно и че службата е била чудесна, което беше лъжа: все пак се намирахме на погребение. Което приличаше на всяко друго.

Тогава се събраха хората, които щяха да носят ковчега му — братовчеди, баща му, един чичо, приятели, които никога не бях виждала — и го понесоха към катафалката.

Когато тримата с мама и татко влязохме в колата, аз им казах:

— Не искам да ходя там. Уморена съм.

— Хейзъл — възрази мама.

— Мамо, там няма да има къде да седна, службата ще продължи цяла вечност и освен това се чувствам изтощена.

— Хейзъл, налага се отидем заради господин и госпожа Уотърс — настоя мама.

— Просто… — не довърших аз. По някаква причина се чувствах толкова малка на задната седалка на колата. Всъщност дори исках да бъда малка. Искаше ми се да бъда шестгодишно хлапе. — Добре — съгласих се накрая.

Известно време се взирах безцелно през прозореца. Наистина не исках да ходя. Не исках да гледам как го спускат вътре в земята на парцела, който бе избрал заедно с баща си, не исках да гледам как родителите му рухват на колене върху влажната от росата трева и вият от болка, не исках да гледам как пиянският търбух на Питър ван Хутен изпъва лененото сако, не исках да плача пред тези хора, не исках да хвърлям пръст върху ковчега му и не исках родителите ми да стоят под това ясносиньо небе с падаща косо следобедна светлина, потънали в мисли за своя ден и своето дете, за моя парцел, за моя ковчег и за моята пръст.

Но аз сторих всичко това. Сторих всичко това и дори много повече, защото мама и татко чувстваха, че така трябва.



След като всичко свърши, Ван Хутен се приближи към мен и постави ръка на рамото ми.

— Може ли да ме закарате? — попита той. — Оставих колата под наем в подножието на хълма. — Аз свих рамене и в мига, в който татко отключи колата, той отвори задната врата.

Щом влезе вътре, се наведе напред и каза:

— Питър ван Хутен — писател в пенсия и полупрофесионален негодник.

Родителите ми също се представиха. Той се здрависа с тях. Бях искрено изненадана, че Питър ван Хутен бе прелетял половината земно кълбо само за да присъства на едно погребение.

— Но как изобщо… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Използвах вашия проклет интернет, за да следя информацията за починалите в Индианаполис — Той бръкна под сакото си и извади оттам бутилка уиски.

— И просто ей така си купихте билет и…

Но той ме прекъсна отново, докато развиваше капачката:

— Похарчих петнайсет хиляди за билет първа класа, но от финансова гледна точка съм достатъчно добре обезпечен, за да задоволявам прищевките си. Освен това питиетата по време на полета са безплатни. Ако си достатъчно амбициозен, можеш дори да излезеш на чисто.

Ван Хутен отпи голяма глътка от уискито, след което се наведе напред и предложи бутилката на баща ми.

— Ъ, не благодаря — отвърна татко.

Тогава Ван Хутен побутна бутилката към мен. И аз я взех.

— Хейзъл — обади се мама, само че аз развих капачката и отпих. Сега стомахът и белите ми дробове се чувстваха по един и същи начин. После върнах бутилката на Ван Хутен, който отпи жадно и каза:

— Е, omnis cellula е cellula.

— Какво?

— С твоя Уотърс си кореспондирахме известно време и в последното си…

— Какво, нима вече четете пощата от феновете си?

— Не, той ги пращаше у дома, а не чрез издателя. А и той не отговаря на определението за фен. Той ме презираше. Но във всеки случай беше доста настоятелен, че ще получа опрощение за поведението си, ако дойда на погребението му, за да ти разкажа какво е станало с майката на Анна. И ето ме тук, а твоят отговор е: omnis cellula e cellula.

— Моля? — попитах отново.

— Omnis cellula e cellula — повтори той. — Всички клетки произлизат от клетки. Всяка клетка е родена от клетка, която също е родена от клетка. Животът произлиза от живот. Животът се ражда от живот, който ражда живот и така нататък.

Стигнахме до подножието на хълма.

— Е, добре — казах аз. Не бях в настроение за това. Нямаше да позволя на Питър ван Хутен да обсеби погребението на Гас. — Благодаря — казах аз. — Струва ми се, че това е подножието на хълма.

— Няма ли да поискаш обяснение? — попита той.

— Не — отвърнах аз. — Не ми е нужно. Мисля, че вие сте един жалък алкохолик, който ръси остроумия само за да привлече внимание, също като някое прекалено развито единайсетгодишно хлапе, и наистина ми е жал за вас. Но тъй като вече не сте човекът, написал навремето „Всевластна скръб“, няма как да измислите продължение, дори да искате. Все пак благодаря. Желая ви чудесен живот.

— Но…

— Благодаря за уискито — казах аз. — А сега излизайте от колата.

Изглеждаше унизен. Татко бе спрял колата и ние постояхме за минута под гроба на Гас, докато накрая Ван Хутен отвори вратата и мълчаливо си тръгна.

Докато се отдалечавахме, видях през задното стъкло на колата как той отпива от уискито и вдига бутилката към мен, сякаш отправя тост. Очите му бяха тъжни. Наистина ми дожаля за него.



Около шест часа най-сетне се прибрахме и аз се чувствах изтощена. Единственото, което исках, беше да си легна, само че мама настоя да хапна малко макарони със сирене, но поне ми позволи да се храня в леглото. Поспах няколко часа, включена за АИБВ. Събуждането беше ужасно, защото за един кратък момент на объркване имах чувството, че всичко е наред, и тогава настоящето ме връхлетя отново. Мама изключи АИБВ, а аз взех една кислородна бутилка и се помъкнах към банята, за да се измия.

Изучавайки се в огледалото, докато миех зъбите си, си мислех, че има два типа възрастни: едните бяха Питър ван Хутеновци — жалки същества, които живееха, за да нараняват. А другите бяха като родителите ми, които обикаляха наоколо като зомбита, като правеха каквото е необходимо, за да продължат да обикалят наоколо.

Нито едната от тези две опции за бъдещето не ми се виждаше особено привлекателна. Имах чувството, че вече съм изпитала всичко най-чисто и хубаво на този свят, и започвах да си мисля, че ако смъртта не се бе намесила, любовта, която споделяхме двамата с Огъстъс, не би продължила задълго. „Така зората в утро се топи — пишеше поетът. — И златно нищо не стои“20.

Някой почука на вратата на банята.

— Заето — отвърнах аз.

— Хейзъл — обади се татко. — Може ли да вляза? — Не отговорих, но малко след това отключих вратата. Седнах на спуснатия капак на тоалетната чиния. Защо трябваше дишането да е такова бреме? Татко застана на колене до мен. Той улови главата ми с ръце и я притегли в сгъвката на шията си.

— Съжалявам, че Гас умря — каза той.

Задушавах се леко в тениската му, но въпреки това беше приятно да те прегръщат така силно и да усещаш уютната миризма на баща си. Имах чувството, че е ядосан за нещо, което ми харесваше, защото аз също бях ядосана.

— Всичко е пълна гадост — каза той. — Осемдесет процента шансове за живот, а той да се окаже в останалите двайсет? Пълна гадост. Той беше такова умно хлапе. Мамка му. Просто не е честно. Но затова пък беше привилегия да го обичаш, нали?

Кимнах, все така заровила глава в тениската му.

— Това трябва да ти подскаже какво изпитвам към теб — додаде той.

Моят мил старец. Винаги знаеше какво да каже.

Двадесет и трета

Няколко дни след това станах по обяд и отидох с колата до дома на Исак. Вратата ми отвори лично той.

— Майка ми заведе Греъм на кино — каза той.

— Трябва да измислим какво да правим — отвърнах аз.

— Какво ще кажеш за видеоигри за слепи?

— Да, за такова нещо си мислех и аз.

Няколко часа седяхме на дивана и говорехме на екрана, като си проправяхме път през невидимия лабиринт на пещерата, без да проблесне дори един лъч светлина. Най-забавната част от играта засега беше да се опитваме да въвлечем компютъра в хумористичен разговор:

Аз: Докосни стената на пещерата.

Компютърът: Докосваш стената на пещерата. Тя е влажна.

Исак: Оближи стената.

Компютърът: Не разбирам. Повтори.

Аз: Изчукай влажната стена на пещерата.

Компютърът: Опитваш се да скочиш. И си удряш главата.

Исак: Не скачай. А чукай.

Компютърът: Не разбирам.

Исак: Слушай, от седмици съм в тази пещера, сам в тъмното, имам нужда от някаква разтуха. ИЗЧУКАЙ СТЕНАТА НА ПЕЩЕРАТА.

Компютърът: Опитваш се да ско…

Аз: Забий чатал в стената на пещерата.

Компютърът: Не раз…

Исак: Прави любов със стената на пещерата.

Компютърът: Не раз…

Аз: Добре де. Поеми по-левия коридор.

Компютърът: Поемаш по-левия коридор. Проходът се стеснява.

Аз: Пълзи.

Компютърът: Пълзиш в продължение на почти сто метра. Проходът се стеснява.

Аз: Легни по корем и пълзи.

Компютърът: Пълзиш по корем трийсет ярда. По тялото ти се процежда вода. Стигаш до купчина камъни, които блокират прохода.

Аз: А сега може ли да изчукам пещерата?

Компютърът: Не можеш да скочиш, без да се изправиш.

Исак: Не искам да живея в свят, в който Огъстъс Уотърс го няма.

Компютърът: Не разбирам.

Исак: Аз също. Пауза.

Той пусна дистанционното на дивана между нас и попита:

— Знаеш ли дали го е боляло?

— Предполагам, че се е борел за всяка глътка въздух — отвърнах аз. — Накрая изпадна в безсъзнание, но общо взето, да, едва ли е било голям купон. Умирането е кофти работа.

— Да — отвърна Исак, а след дълга пауза добави: — Просто ми се струва толкова нереално.

— Такива неща се случват постоянно.

— Изглеждаш ядосана — каза той.

— Да, така е — отвърнах аз.

Дълго време седяхме потънали в мълчание, в което нямаше нищо лошо, докато аз се връщах мислено към самото начало в Буквалното сърце на Исус, когато Гас ни каза, че се страхува от забравата, а аз му отвърнах, че се бои от нещо напълно естествено и неизбежно и че проблемът не е в самото страдание или в забравата, а в съвършената безсмисленост на тези понятия и в жестокия нихилизъм на страданието. Тогава се сетих за думите на татко, че вселената искала да бъде забелязана. А това, което искаме ние, е да бъдем забелязани от вселената, да знаем, че й пука за нас, но не като събирателна идея за съзнателна форма на живот, а за всеки един от нас като индивиди.