Докато гледахме филма, седяхме на дивана на педя един от друг. Постъпих като типична ученичка, когато поставих ръката си помежду ни, с което му давах да разбере, че нямам нищо против да я вземе в своята, но той не направи дори опит. Около час след началото на филма влязоха родителите на Огъстъс и сервираха енчиладите, които изядохме на дивана. Оказаха се доста вкусни.

Във филма се разказваше за един героичен тип с маска, който умира героично заради Натали Портман, която е много бойна, страшно готина и няма нищо общо с моето подпухнало стероидно лице.

Когато тръгнаха финалните надписи, Огъстъс каза:

— Супер е, нали?

— Да, супер е — съгласих се аз, въпреки че не беше съвсем вярно. В известен смисъл това беше филм за момчета. Не ми е ясно защо момчетата очакват от нас да харесваме такива филми. Нали ние не очакваме от тях да харесват филми за момичета. — Трябва да се прибирам. Сутринта имам часове — казах аз.

Останах на дивана, докато Огъстъс търсеше ключовете си. Тогава майка му приседна до мен и каза:

— Чудесна е нали? — Сигурно съм гледала към лозунга над телевизора — рисунка на ангел със следния надпис „Как ще познаем радостта, ако няма болка?“.

(Това е отколешен аргумент в полето на размислите за страданието, а неговата глуповатост и липса на изтънченост е била изпитвана векове наред, макар че е достатъчно да се каже, че съществуването на броколите по никакъв начин не променя вкуса на шоколада.)

— Да — отвърнах аз. — Чудесна мисъл.

На път за вкъщи аз карах колата на Огъстъс, който беше принуден да се вози до мен. Пусна ми няколко песни на група на име The Hectic Glow и мисля, че не бяха никак лоши, но тъй като ги чувах за първи път, за мен те не бяха чак толкова добри, колкото за него. Не можех да откъсна очи от крака му или по-скоро от мястото, където би трябвало да се намира, като се мъчех да си представя как изглежда изкуственият му крайник. Не исках това да ме притеснява и все пак не можех да се овладея напълно. Вероятно той също се притесняваше от кислородната ми бутилка. Болестта отблъсква. Отдавна бях достигнала до този извод и предполагам, че същото важеше и за Огъстъс.

Щом спрях пред нашата къща, той изключи радиото. Вероятно обмисляше идеята дали да не ме целуне, която определено занимаваше и мен самата. Запитах се дали го искам. Целувала бях други момчета, но това беше отдавна. Преди моето Чудо.

Паркирах колата и погледнах към него. Наистина беше хубав. Знам, че обикновено момчетата не отговарят на това определение, но не и той.

— Хейзъл Грейс — каза той, като накара името ми да прозвучи по един нов и по-хубав начин. — За мен беше истинско удоволствие да се запознаем.

— За мен също, мистър Уотърс — отвърнах аз. Стеснявах се да го гледам. Не можех да издържа на силата на неговите морскосини очи.

— Може ли да те видя отново? — попита той. В гласа му се долавяше трогателно безпокойство.

— Разбира се — усмихнах се аз.

— Утре? — предложи той.

— Търпение, бързако — посъветвах го аз. — Нали не искаш да изглеждаш прекалено припрян.

— Правилно, точно затова предложих утре — отвърна той. — Искам да те видя още тази вечер. Само че съм готов да чакам цяла нощ, както и през голяма част от утрешния ден.

Аз подбелих очи.

— Сериозно ти говоря — добави той.

— Дори не ме познаваш — казах аз. След което взех книгата от предното табло. — Какво ще кажеш да ти звънна, когато я прочета?

— Но ти нямаш номера ми — изтъкна той.

— Подозирам, че си го написал в книгата.

На лицето му се изписа същата онази глуповата усмивка.

— А ти твърдиш, че не се познаваме.

Трета глава

И тази вечер останах будна до късно, погълната от „Цената на зората“. (Жокер: цената на зората с кръвта.) Не беше „Всевластна скръб“, но главният герой, старши сержант Макс Менхем, беше доста привлекателен, въпреки че убиваше, по мои сметки, не по-малко от 118 души за 284 страници.

Затова на следващата сутрин — четвъртък — станах късно. Политиката на мама беше никога да не ме буди, тъй като едно от изискванията в длъжностната характеристика на професионално боледуващите е да спят по-много, така че отначало бях доста объркана, когато тя ме събуди, разтърсвайки ме за раменете.

— Почти десет е — каза тя.

— Сънят е част от борбата с рака — отвърнах аз. — Снощи четох до късно.

— Някакъв роман ли? — попита тя, след което коленичи до леглото ми и ме откачи от големия правоъгълен кислороден концентратор, който наричах Филип по-простата причина, че приличаше на някого с това име.

След това мама ме свърза с една преносима бутилка и ми напомни, че имам часове.

— От онова момче ли го имаш? — попита тя ни в клин, ни в ръкав.

— Кой, за херпес ли говориш?

— Прекаляваш — отвърна мама. — Романът, Хейзъл. Говоря за романа.

— Да, от него.

— Личи си, че го харесваш — заяви тя, повдигайки вежди, сякаш това наблюдение изискваше да притежаваш някакъв изключителен майчински инстинкт. Аз свих рамене. — Казах ти, че групата за взаимопомощ не е губене на време.

— През цялото време ли си чакала отвън?

— Да. Бях си донесла малко работа. Но както и да е, време е за ставане, млада госпожице.

— Мамо. Сън. Рак. Борба.

— Знам, скъпа, но имаш часове. Освен това днес е… — Радостта в гласа на майка ми беше повече от явна.

— Четвъртък?

— Наистина ли си забравила?

— Може би.

— Днес е четвъртък, двайсет и девети март! — буквално изкрещя тя със залепнала на лицето й налудничава усмивка.

— Май много се вълнуваш, че знаеш коя е датата! — писнах и аз в отговор.

— Хейзъл! Днес е твоят трийсет и трети полурожден ден!

— Оххххххх — възкликнах аз. Мама наистина беше педант на тема празници. Днес е денят на залесяването! Хайде да прегръщаме дърветата и да ядем торта! А днес Колумб донесъл едрата шарка на местното население — ще отбележим случая с пикник! И така нататък. — Е, тогава нека ми е честит трийсет и третият полурожден ден — казах аз.

— Какво искаш да правим на този толкова специален ден?

— Да се прибера след училище и да счупя световния рекорд за най-много епизоди от „Топ Шеф“6, гледани наведнъж.

Мама се пресегна към полицата над леглото ми и взе Блуи, синьото мече, което имах от бебе — възраст, на която беше приемливо от социална гледна точка да кръстят така някой твой приятел заради цвета му.

— Не искаш ли да отидеш на кино с Кейтлин, Мат или някой друг? — това бяха мои приятели.

Това беше идея.

— Защо не — отвърнах аз. — Ще пиша на Кейтлин дали не иска да отидем до мола след училище.

Мама се усмихна, прегърнала плътно мечето.

— Все още ли е яко да ходиш в мола? — попита тя.

— Много се гордея с това, че нямам представа кое е яко и кое не — отвърнах аз.



Писах на Кейтлин, взех си душ, облякох се и накрая мама ме закара на училище. Имах час по американска литература, изнесоха ни лекция за Фредерик Дъглас7 в една почти празна аудитория и ми беше невероятно трудно да остана будна. На четирийсетата минута от деветдесетминутната лекция Кейтлин ми писа в отговор.

„Бомбастично. Честит полурожден ден. Касълтън В 3,32?“

Кейтлин води доста натоварен социален живот, който трябва да бъде разграфен до последната минута. Отговорът ми беше:

„Става. (Ще те чакам В района на закусвалните).“



След училище мама ме закара направо пред книжарницата до мола, откъдето си купих „Среднощна зора“ и „Реквием за Мейхем“ — първите две книги от поредицата, предшестващи „Цената на зората“, след което отидох в просторния район на закусвалните и си взех диетична кола. Беше 3,21.

Докато четях, от време на време наблюдавах хлапетата, които играеха на пиратския кораб в детския кът. Имаше един тунел, през който две от децата пълзяха отново и отново без дори следа от умора, което ме накара да се замисля за Огъстъс Уотърс и за неговата свободна стрелба, изпълнена с екзистенциален смисъл.

Мама също беше в района на закусвалните — седеше сама в един ъгъл, където смяташе, че не мога да я видя, ядеше сандвич с телешко и разтопено сирене и четеше някакви книжа. Вероятно медицински бумаги. Работата й нямаше край.

Точно в 3,32 забелязах Кейтлин, която минаваше с уверена походка покрай „Уок Хаус“. Щом вдигнах ръка, тя ме видя, удостои ме с усмивка, разкриваща изключително белите й и наскоро изправени зъби, и се отправи към мен.

Носеше дълго до коленете пепелявосиво палто, което й стоеше безупречно, и слънчеви очила, заемащи по-голямата част от лицето й. Тя ги вдигна отгоре на главата си и се наведе да ме прегърне.

— Скъпа — подхвана с едва доловим британски акцент. — Как си? — Хората около нея не намираха този акцент за странен или неприятен. По-чиста случайност Кейтлин беше изключително изтънчена двайсет и пет годишна дама от британския хайлайф, впримчена в тялото на шестнайсет годишна тийнейджърка от Индианаполис. И всички приемаха този факт.

— Добре съм. Ами ти?

— Дори нямам представа. Диетична ли е? — Аз кимнах и й подадох колата. Тя отпи от сламката. — Ще ми се напоследък да беше на училище. Някои от момчетата са станали съвършено ядивни.

— Нима? И кой например? — попитах аз, при което тя изреди имената на пет момчета, с които бяхме учили заедно в началното училище, а после и в прогимназията, но не можах да си спомня как изглежда никое от тях.

— Отскоро излизам с Дерек Уелингтън — продължи тя, — но едва ли ще останем заедно още дълго. Той е такъв хлапак. Но стига толкова за мен. Какво ново в Хейзълленд?

— Абсолютно нищо — отвърнах аз.

— Здравето е добре?

— Все същото, струва ми се.

— „Фаланксифор“! — възкликна разпалено тя и се усмихна. — Значи, ще живееш вечно?

— Е, може би не чак толкова дълго — отвърнах аз.

— Но в общи линии — заключи тя. — И все пак какво ново?

Замислих се дали да не й кажа, че аз също се срещам с едно момче или поне, че сме гледали филм заедно, просто защото знаех, че ще бъде учудена и смаяна, че такова чорлаво, стеснително и недоразвито същество като мен би могло да спечели, макар и за кратко, симпатиите на едно момче. Но тъй като нямаше с какво толкова да се похваля, просто свих рамене.

— Това пък какво е? — попита Кейтлин, сочейки към книгата.

— О, сай-фай. Просто ми стана интересно. Поредица е.

— Вече съм разтревожена. Ще пазаруваме ли?

Влязохме в един магазин за обувки. Докато пазарувахме, Кейтлин постоянно избираше за мен най-различни равни обувки, отворени на пръстите, и казваше:

— На теб ще ти стоят много сладко — което ми напомни, че Кейтлин никога не носеше отворени на пръстите обувки, тъй като мразеше краката си, защото смяташе, че вторите им пръсти са прекалено дълги, сякаш представляват прозорец към душата на човека или кой знае какво. Затова, когато й показах чифт сандали, които щяха да паснат на тена на кожата й, реакцията й беше:

— Да, но… — като въпросното „но“ означаваше: „Но така ще бъдат изложени на показ пред обществото ужасните ми втори пръсти“.

— Кейтлин, ти си единственият човек, когото познавам, страдащ от дисморфия на пръстите на краката — отвърнах й аз.

— Това пък какво е? — попита тя.

— Ами, когато се погледнеш в огледалото и онова, което виждаш, не се припокрива с реалността.

— Я, виж — каза тя. — Тези харесват ли ти? — Тя вдигна чифт сладки, но с нищо незабележими обувки тип Мери Джейн, при което аз кимнах, а тя намери своя размер и щом ги обу, закрачи напред-назад по пътеката, изучавайки краката си в поставените под ъгъл огледала с височина до коляното. После грабна чифт ексцентрични обувки с каишки и каза: — Възможно ли е изобщо да се ходи с подобни обувки? Направо ще умра, ако… — но спря по средата на изречението и ме погледна виновно, сякаш беше престъпление да споменаваш смъртта пред умиращите. — Трябва да ги пробваш — додаде Кейтлин, опитвайки се да замаже положението.