— По-скоро бих умряла — уверих я аз.

Накрая си избрах чифт джапанки, колкото да купя нещо, и седнах на пейките срещу един от стелажите с обувки, наблюдавайки как Кейтлин криволичи по пътеките и пазарува с такава целенасоченост и концентрация, каквато обикновено се свързва с професионалния шах. Искаше ми се да извадя „Среднощна зора“ и да почета, но си дадох сметка, че ще изглежда твърде грубо, и затова просто продължих да наблюдавам Кейтлин. От време на време тя се връщаше обратно при мен, стискайки в ръце поредната затворена на пръстите плячка, и казваше: „Ами тези?“, при което аз се опитвах да измисля някой остроумен коментар за обувките, така че в крайна сметка тя купи три чифта, а аз само джапанките, след което тя предложи развълнувано:

— „Антрополоджи“?

— Всъщност трябва да се прибирам — отвърнах аз. — Изморих се.

— Добре, разбира се — каза тя. — Трябва да се виждаме по-често, скъпа. — Тя постави ръце на раменете ми, целуна ме по двете бузи и тръгна с отривиста походка, поклащайки тесните си бедра.

Аз обаче не се прибрах у дома. Казала бях на мама да ме прибере в шест и въпреки подозренията ми, че се намираше някъде в мола или на паркинга, все пак исках да разполагам със следващите два часа само за себе си.

Харесвах майка си, но нейната постоянна близост понякога ме изпълваше със странна нервност. Харесвах също и Кейтлин. Наистина я харесвах. Но тъй като вече три години съм била изолирана от нормалните ежедневни контакти с връстниците си в училище, усещах някаква непреодолима дистанция помежду ни. Струва ми се, че съучениците ми отначало искаха да ми помогнат да победя рака, но с течение на времето установиха, че не е по силите им. Едно нещо беше сигурно — победа не можеше да има.

Така че болката и преумората ми послужиха като повод за извинение, което се бе случвало често през последните няколко години, когато се виждах с Кейтлин и с някого от другите си приятели. В интерес на истината винаги беше болезнено. Винаги беше болезнено да не можеш да дишаш като нормален човек, да подканяш непрекъснато белите си дробове да се държат като такива, да се насилваш да приемаш неумолимата болка от липсата на кислород, която те сграбчва и разкъсва от вътре навън. С други думи, това не беше точно лъжа. А леко лавиране с истината.

Намерих една пейка, намираща се между ирландски сувенирен магазин, фонтана „Пен Емпориум“ и аутлет за бейзболни шапки — кътче от мола, където Кейтлин никога не би пазарувала — и започнах да чета „Среднощна зора“.

Съотношението между брой изречения и трупове в книгата беше почти 1:1 и аз поглъщах страниците една след друга, без да вдигам поглед от нея. Въпреки че не беше особено техничен, харесвах старши сержант Макс Мейхем най-вече заради това, че приключенията му не спираха да се случват. Винаги имаше купища лоши типове за убиване и добри хора за спасяване. Започваха нови войни, преди още старите да бъдат спечелени. От малка не бях чела истинска поредица, каквато беше тази, и за мен беше вълнуващо да заживея отново в безкрайната фикция.

Двайсет страници преди края на „Среднощна зора“ положението на Мейхем взе да придобива доста мрачен уклон, когато сержантът беше прострелян седемнайсет пъти, докато се опитваше да избави една (руса американска) заложница от врага. Но като читател аз не потънах в отчаяние. Войната щеше да продължи и без него. Вероятно щеше да има продължения с участието на хората от неговия отряд: специалист Мани Локо, редник Джаспър Джакс и всички останали.

Малко преди да стигна до края, пред мен се изправи едно малко момиченце с пристегнати с шноли плитки и каза:

— Какво имаш в носа?

— Ами, нарича се канюла. По тези тръбички получавам кислород и ми помагат да дишам.

Тогава майка й се спусна към нас и я скастри неодобрително:

— Джаки!

— Не, няма нищо — отвърнах аз, защото наистина беше така.

— А на мен ще ми помогнат ли да дишам?

— Не знам. Да проверим. — Извадих канюлата и накарах Джаки да я постави в носа и да вдиша.

— Гъделичка ме.

— Да, мен също.

— Мисля, че така дишам по-добре — каза тя.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Ами, ще ми се да можех да ти я дам, но наистина се нуждая от нея. — Вече усещах липсата й. Концентрирах се върху дишането си, докато Джаки ми подаваше обратно тръбичките. Избърсах ги набързо с тениската си, закрепих ги зад ушите си и поставих накрайниците в ноздрите си.

— Благодаря, че ми позволи да я пробвам — каза момиченцето.

— Няма защо.

— Джаки — повика я отново майка й и този път не се възпротивих.

Върнах се обратно към книгата и към старши сержант Мейхем, който съжаляваше, че има само един живот, който да пожертва за родината си, но въпреки това продължих да си мисля за малкото момиченце, което бях харесала толкова много.

Другият проблем с Кейтлин е, че с нея никога вече няма да можем да разговаряме напълно непринудено. Всички опити за симулиране на нормални социални отношения бяха толкова депресиращи, защото хората, с които предстои да разговарям до края на живота си, в мое присъствие ще се чувстват неловко и ще мерят всяка своя дума, с изключение може би на деца като Джаки, които все още бяха наивни.

Но поне обичах да бъда сама. Харесваше ми да бъда сама със старши сержант Макс Мейхем, който — хайде стига, нали няма да оцелее с тези седемнайсет огнестрелни рани? (Жокер: той оцелява.)

Четвърта глава

Тази вечер си легнах рано, обличайки боксерки и тениска, преди да се мушна под завивките на голямото, отрупано с възглавници легло, което беше едно от най-любимите ми места в целия свят. А след това за милион и първи път започнах да чета „Всевластна скръб“.

В романа става дума за едно момиче на име Анна (която разказва историята) и нейната едноока майка — обсебена от лалетата професионална градинарка, — които водят нормален живот на хора от ниската прослойка на средната класа в малко градче в Централна Калифорния, докато Анна не се разболява от рядко срещана форма на рак на кръвта.

Но това не е книга за рака, защото книгите за рака не струват. В повечето от тях болният от рак започва благотворителна кампания за набиране на средства за борба с рака, нали така? Този благотворителен ангажимент връща болния от рак към изначалния смисъл на понятието човещина и му помага да усети любовта и подкрепата на околните, защото след себе си ще остави завещание за борба с рака. Във ВС обаче Анна решава, че болните от рак, които започват благотворителни кампании за борба с рака, всъщност постъпват доста нарцистично, и затова тя се впуска в кампания на име „Фондацията на Анна за болните от рак, които търсят лекарство за холера“.

Освен това никой друг не си позволява да говори така откровено, както самата Анна: в целия роман тя се самоопределя като страничен ефект, което е самата истина. Болните от рак деца по същество представляват страничен ефект на безмилостната мутация, създала условия за многообразието на живота на земята. С разплитане на историята, състоянието на Анна се влошава, като методите на лечение и болестта се надпреварват да отнемат живота й, а майка й се влюбва в един търговец на лалета от Холандия, когото Анна нарича Мъжът от страната на лалетата. Мъжа от страната на лалетата разполага с купища пари и ексцентрични идеи за лечението на рака, но Анна подозира, че той е измамник и най-вероятно не е никакъв холандец, и тогава, тъкмо когато мнимият холандец и майката й се канят да се оженят, а на Анна й предстои да започне една налудничава нова лечебна програма, включваща троскот и малки количества арсеник, книгата завършва точно по средата на едно.

Осъзнавам, че най-вероятно става дума за литературен похват, а и може би това е една от причините да харесвам толкова много тази книга, но все пак е нормално една история да има завършек. Но дори да не може да бъде завършена, тогава трябва да се превърне в безкрайна поредица, също като приключенията на взвода на старши сержант Макс Мейхем.

Давах си сметка, че историята завършва, защото Анна умира, или защото влошеното здраве не й позволява да пише, и това незавършено последно изречение отразява внезапния завършек на живота, но освен Анна в романа има и други персонажи и ми се струва някак нечестно, че никога няма да разбера какво се е случило с тях. Написала съм дузина писма до Питър ван Хутен с посредничеството на издателството, във всяко от които се интересувам какво се случва след края на историята: дали. Мъжът от страната на лалетата е измамник, дали майката на Анна се омъжва за него, какво става с глупавия хамстер на Анна (който майка й мрази), дали приятелите на Анна успяват да се дипломират и други подобни неща. Ала той не отговори на нито едно от тези писма.

ВС е единствената книга, написана от Питър ван Хутен, и както изглежда, за него не се знаеше нищо повече от това, че след излизането на романа писателят се е преместил от Съединените щати в Холандия и е станал доста саможив. Предполагам, че пише продължение на книгата с развиващо се в Холандия действие — може би майката на Анна и Мъжа от страната на лалетата се преместват там, опитвайки се да започнат нов живот. Но от излизането на „Всевластна скръб“ бяха изминали цели десет години, а оттогава Питър ван Хутен не бе публикувал дори съобщение в някой блог. Не можех да чакам вечно.

Докато препрочитах книгата тази вечер, постоянно се разсейвах, представяйки си как Огъстъс Уотърс чете същите тези думи. Питах се дали ще му хареса, или ще я квалифицира като претенциозна. Но тогава се сетих за обещанието си да му се обадя, след като прочета „Цената на зората“, така че намерих номера на титулната страница и му писах.

„Стената на зората — ревю: Твърде много трупове.

Недостатъчно прилагателни. Как е ВС?“

Отговори ми след една минута:

„Доколкото си спомням, обеща да звъннеш, щом прочетеш книгата, не да пишеш.“

Така че му звъннах.

— Хейзъл Грейс — каза той, щом вдигна слушалката.

— Е, прочете ли я?

— Не съм още. Има цели шестстотин петдесет и една страници, а аз разполагах само с двайсет и четири часа.

— Докъде си стигнал?

— Четиристотин петдесет и трета.

— И?

— Ще се въздържа от мнение, докато не стигна до края. Но да си призная, чувствам се малко неудобно, че ти дадох „Цената на зората“.

— Недей. В момента съм на „Реквием за Мейхем“.

— Блестящо продължение на поредицата. И все пак, холандецът мошеник ли се оказва? Имам лошо предчувствие за него.

— Нищо няма да издам — отвърнах аз.

— Ако не се окаже истински джентълмен, ще му избода и двете очи.

— Значи, ти харесва.

— Въздържам се от мнение! Кога ще се видим?

— Не и преди да прочетеш „Всевластна скръб“. — Доставяше ми удоволствие да бъда уклончива.

— Тогава по-добре да затварям и да продължавам да чета.

— Така е — отвърнах аз и линията замлъкна.

Флиртуването беше нещо ново за мен, но ми харесваше.



На другата сутрин имах „Американска поезия от XX в“ в колежа. Възрастната жена, която изнасяше лекцията, съумя да говори деветдесет минути за Силвия Плат, без нито веднъж да цитира поне една дума от нея.

Когато излязох от час, мама стоеше на тротоара пред сградата.

— През цялото време ли беше тук? — попитах я, щом се завтече към мен, за да ми помогне да натоваря количката и бутилката в колата.

— Не, отбих се да взема дрехите от химическото, а след това и до пощата.

— А после?

— Четох книга — отвърна тя.

— И твърдиш, че аз съм човекът без социален живот. — Усмихнах се, а тя се опита да ми отвърне със същото, ала в усмивката й се долавяше някакво колебание. След миг продължих: — Искаш ли да отидем на кино?

— Добре. Има ли нещо, което искаш да гледаш?

— Предлагам да отидем и да проверим кой е първият филм, който започва. — Тя затвори вратата ми и заобиколи от страната на шофьора. Отидохме в кино „Касълтън“ и гледахме 3D филм за говорещи джербили. Всъщност беше доста забавен.