Когато излязохме от киното, бях получила четири съобщения от Огъстъс.

„Кажи ми, че на моя екземпляр му липсват последните двайсет страници.“

„Хейзъл Грейс, кажи ми, че това не е краят на книгата.“

„БОЖЕ, ОЖЕНИХА ЛИ СЕ, ИЛИ НЕ, ТРЯБВА ДА ЗНАМ.“

„Сигурно Анна е умряла и затова свършва така?“

„ЖЕСТОКО. Обади ми се, когато можеш. Надявам се, че си добре.“

Така че щом се прибрах у дома, отидох в задния двор, седнах на един ръждясал градински стол на дупки и му звъннах. Беше облачен, типичен за Индиана ден, който те кара да се чувстваш потиснат. По-голямата част от неголемия заден двор беше зает от детските люлки, които изглеждаха съвсем прогизнали и жалки.

Огъстъс вдигна на третото позвъняване.

— Хейзъл Грейс — каза той.

— Е, вече познаваш сладката агония на това да четеш „Всевластна скръб“… — замълчах, щом чух силните ридания в другия край на линията. — Добре ли си? — попитах аз.

— Великолепно — отвърна Огъстъс. — Само че съм с Исак, който всеки момент ще се разпадне. — Тогава се разнесе нова порция рев, който приличаше на предсмъртните крясъци на ранено животно. Гас насочи вниманието си към Исак. — Хей, приятел. Искаш ли да чуеш Хейзъл от групата за взаимопомощ? Исак. Погледни ме. — След минута Гас се обърна към мен: — Искаш ли да се срещнем у нас след, да речем, двайсет минути.

— Добре — съгласих се аз и затворих.



Ако караш по-права линия от нашата до къщата на Огъстъс, ще стигнеш само за пет минути, само че не можеш да караш по-права линия, защото точно по средата се простира Холидей Парк.

Въпреки че представляваше неудобство от географска гледна точка, всъщност харесвах Холидей Парк. Като малка обичах да нагазвам заедно с татко в бялата река и тогава идваше онзи страхотен момент, в който той ме хвърляше във въздуха, просто ме мяташе нагоре, при което аз протягах ръце към него, а той към мен, и тогава и двамата осъзнавахме, че ръцете ни няма как да се срещнат, че няма кой да ме хване, и в този миг и двамата изтръпнахме от ужас в най-добрия смисъл на думата, след което аз цопвах във водата, махайки с крака, и накрая изскачах невредима на повърхността да си поема въздух, течението ме отнасяше обратно при него и аз започвах да викам: „Отново, татко, отново!“.

Спрях на алеята до една стара черна тойота, която предположих, че е на Исак. Приближих към предната врата, влачейки бутилката подире си. Почуках. Отвори ми бащата на Гас.

— Просто Хейзъл — рече той. — Радвам се да те видя.

— Огъстъс каза, че мога да се отбия.

— Разбира се, двамата с Исак са в мазето. — В този миг отдолу проехтя нов рев. — Това сигурно е Исак — каза бащата на Гас, поклащайки бавно глава. — Синди излезе да се разходи с колата. Всички тези звуци… — не довърши той. — Но както и да е, предполагам, че им трябваш долу. Да взема ли аз бутилката? — предложи той.

— Не, няма нужда. Но все пак благодаря, господин Уотърс.

— Марк — поправи ме той.

Малко ме беше страх да сляза долу. Да слушам как някой вие окаяно, не е сред любимите ми занимания. Но все пак отидох.

— Хейзъл Грейс — обади се Огъстъс, щом чу стъпките ми. — Исак, това е Хейзъл от групата за взаимопомощ. Хейзъл, само да ти напомня, в момента Исак преживява нервна криза.

Огъстъс и Исак седяха на пода в два геймърски стола с мързеливата форма на буквата L, вдигнали очи към грамаден телевизор. Екранът беше разделен между гледната точка на Исак отляво и гледната точка на Огъстъс отдясно. Двамата бяха войници, сражаващи се в пострадал от бомбардировка модерен град. Разпознах мястото от „Цената на зората“. Когато се приближих, не забелязах нищо необичайно: просто две момчета, потопени в светлината на огромен телевизор и наужким убиващи хора.

Едва когато се изравних с тях, зърнах лицето на Исак. По-зачервените му страни се стичаше неспирен поток от сълзи, а лицето му беше сковано от болка. Взираше се в екрана, без дори да поглежда към мен, като виеше и не спираше да блъска по панела за управление.

— Как си Хейзъл? — попита Огъстъс.

— Добре — отвърнах аз. — Исак? — Никакъв отговор. Нито намек, че е наясно с присъствието ми. Само сълзите продължаваха да се стичат от лицето по-черната му тениска.

Огъстъс отклони за миг поглед от екрана и рече:

— Изглеждаш добре. — Носех рокля с дължина малко под коленете, която имах, откакто се помня. — Момичетата смятат, че е прието да се обличат рокли само по официални поводи, но аз лично предпочитам жените, които си казват: „Отивам да видя момче, което преживява нервен срив, момче, което е чувствително на тема зрение, и проклета да съм, но заради него ще облека рокля“.

— И все пак — отвърнах аз — Исак изобщо не би ме погледнал. Та той е лудо влюбен в Моника — но думите ми бяха последвани от сърцераздирателно хлипане.

— Това е малко деликатен въпрос — обясни Огъстъс. — Не знам за теб, Исак, но на мен ми се струва, че ни приклещиха по фланга. — След това се обърна към мен: — Исак и Моника вече не са печеливша комбинация, но сега не му се говори за това. В момента иска само да се нареве и да играе „Каунтъринсърджънс 2: Цената на зората“.

— Не мога да го виня — отвърнах аз.

— Исак, позицията ни започва да ме притеснява. Ако нямаш нищо против, поеми към онази електроцентрала, а аз ще те прикривам. — Исак хукна към една неопределена на вид сграда, докато Огъстъс търчеше подире му и стреляше наляво и надясно с автомата си в поредица от бързи откоси.

— И все пак — обърна се Огъстъс към мен — това не пречи да му говориш. Ако можеш да му дадеш някакъв мъдър женски съвет.

— Всъщност според мен реакцията му е правилна — отвърнах аз, когато внезапната стрелба, произведена от Исак, видя сметката на вражески войник, осмелил се да надигне глава над изгорелия капак на един пикап.

Огъстъс кимна към екрана и рече:

— Болката трябва да бъде изпитана докрай — което беше цитат от „Всевластна скръб“. — Сигурен ли си, че няма никой зад нас? — обърна се към Исак. Няколко мига по-късно над главите им започнаха да свистят трасиращи снаряди. — По дяволите, Исак — извика Огъстъс. — Не искам да те упреквам в този тежък за теб момент, но си допуснал да бъдем обкръжени по фланга и сега няма никого между терористите и училището. — Героят на Исак се спусна по посока на стрелбата, криволичейки на зигзаг по-тясната уличка.

— Може да преминете по моста и после да заобиколите отзад — предложих аз една тактика, която бях научила от „Цената на зората“.

— За жалост — въздъхна Огъстъс, — мостът вече се намира под контрола на метежниците поради съмнителната стратегия на жалкия ми съмишленик.

— Аз ли? — попита глухо Исак. — Аз?! Нали точно ти предложи да се скрием в проклетата електроцентрала.

Гас извърна лице за миг от екрана и се усмихна накриво на Исак.

— Знаех си, че можеш да говориш, приятел — каза той. — А сега, хайде да спасим група измислени деца.

Двамата се втурнаха заедно по тясната уличка, като стреляха и се криеха в най-подходящите за това моменти, докато накрая не се озоваха пред едноетажната и едностайна сграда на училището. Прикриха се зад една стена от другата страна на улицата и започнаха да отстраняват враговете един по един.

— Защо искат да проникнат в училището? — попитах аз.

— За да вземат децата за заложници — отвърна Огъстъс, превил рамене над контролния панел, като бъхтеше по копчетата с напрегнати предмишници и изпъкнали вени. Исак се приведе напред към екрана, докато контролният панел танцуваше под фините пръсти на ръцете му. — Дръж го, дръж го, дръж го — избълва Огъстъс. Двамата с Исак обезвреждаха непресекващите вълни от терористи със смайващо прецизна стрелба, която не биваше да засегне самото училище.

— Граната! Граната! — нададе вик Огъстъс, когато някакъв предмет прелетя в дъга през екрана, падна на входната алея и се търкулна към вратата на училището.

Исак захвърли разочаровано контролния панел.

— Ако не успеят да вземат заложници, копелетата просто ги убиват, а после накисват нас.

— Прикривай ме! — извика Огъстъс, след което изскочи от прикритието на стената и се втурна към училището. Исак откри пипнешком контролния панел, след което започна да стреля, докато дъжд от куршуми заливаше Огъстъс, който беше прострелян първо веднъж, а после и втори път, но въпреки това продължи да тича, крещейки: „Не можете да убиете Макс Мейхем!“ И с една последна трескава комбинация от бутони той се хвърли върху гранатата, която избухна под него. Разчлененото му тяло експлодира като гейзер и екранът целият почервеня. Един басов глас обяви: „Мисията провалена“, ала Огъстъс, който се усмихна на останките си на екрана, явно беше на друго мнение. Той бръкна в джоба си, извади оттам една цигара и я пъхна между зъбите си. — Децата са спасени — заключи той.

— Временно — отбелязах аз.

— Всяко спасение е временно — възрази Огъстъс. — Спечелих им минута време. Може би тази минута ще им спечели един час, а този час — една година. Никой не е в състояние да им спечели цяла вечност, Хейзъл Грейс, но аз им спечелих тази минута. И това е нещо.

— Добре де, добре — отвърнах аз. — Все пак става дума за пиксели.

Но той сви рамене, сякаш вярваше, че играта може да е наистина. Исак хълцаше отново. Огъстъс се обърна рязко към него:

— Да опитаме още веднъж, ефрейтор?

Исак поклати отрицателно глава. Той се наведе над Огъстъс, погледна ме и с опънати гласни струни каза:

— Каза, че не искала да го прави после.

— Не е искала да зареже слепец — отвърнах аз. А сълзите му продължиха да се стичат упорито и безкрайно като метроном.

— Нямало да се справи — каза ми той. — Аз съм човекът, който ще изгуби зрението си, а тя нямало да може да се справи.

Замислих се за значението на думата „справям се“ и за всички невъобразими неща, с които все пак успяваме да се справим.

— Съжалявам — отвърнах аз.

Той избърса мокрото си лице с ръкав. Зад стъклата на очилата очите на Исак изглеждаха толкова големи, че всички останали черти на лицето му се размиваха и накрая оставаха само тези безплътни очи, вперени в мен — едното истинско, а другото стъклено.

— Не мога да го приема — каза ми той. — Просто не мога да го приема.

— Е, честно казано — започнах аз, — може пък наистина да не знае как да се справи с това. Същото важи и за теб, само че тя изобщо не е длъжна да се справя с това. За разлика от теб.

— Цял ден й повтарях „завинаги“ — „завинаги, завинаги, завинаги“, а тя не спираше да бръщолеви разни неща, но без да го каже нито веднъж. Сякаш вече ме нямаше. Това „завинаги“ беше като клетва! Как можеш просто ей така да нарушиш дадената клетва?

— Понякога хората не си дават сметка точно в какво се заклеват — отвърнах аз.

Исак ме стрелна с поглед.

— Така е, разбира се. Но въпреки това държиш на думата си. Точно това е любовта. Любовта е да държиш на дадената дума въпреки всичко. Не вярваш ли в истинската любов?

Не отговорих. Не знаех какъв е отговорът на този въпрос. Но си помислих, че ако истинска любов съществува, това би трябвало да е дефиницията за нея.

— Аз обаче вярвам в истинската любов — каза Исак. — Обичам я. А тя ми обеща. Обеща ми да е завинаги. — Той се изправи и пристъпи към мен. Аз също направих крачка напред, като смятах, че иска да го прегърна, но тогава той се завъртя, сякаш не можеше да си спомни какво го е накарало да се изправи, и в този миг двамата с Огъстъс забелязахме как лицето му се изопва от ярост.

— Исак — обади се Гас.

— Какво?

— Изглеждаш малко… Извини ме за подтекста, приятелю, но в погледа ти има нещо тревожно.

Изведнъж Исак започна да рита като обезумял геймърския стол, който се прекатури назад към леглото на Гас.

— Започва се — обади се Огъстъс, а Исак се втурна след стола и го изрита отново. — Ха така — възкликна Огъстъс. — Хайде! Дай му да разбере на проклетия стол! — Исак изрита още веднъж стола, който се блъсна в леглото, след което докопа една възглавница и взе да налага с нея стената между леглото и полицата с трофеите над него.