— Не е зле — отвърнах аз. — Само малко претенциозно. Предполагам, че Макс Мейхем би го определил като „сладникави дрънканици“.

— Да, и то през стиснати зъби. Мен ако питаш, Мейхем прекалява със стискането на зъби в тия книги. Определено ще си докара ДТС11, в случай че оцелее след всички тия битки. — След кратка пауза Гас попита: — Кога беше последната ти истинска целувка?

Замислих се. Всичките ми целувки — отпреди диагнозата, разбира се — бяха неловки и лигави, сякаш сме били хлапета, които си играят на възрастни. Но това беше отдавна.

— Преди години — отвърнах накрая. — Ами твоята?

— Имах няколко истински целувки с бившата ми приятелка Каролин Метърс.

— Преди години ли?

— Последната беше преди по-малко от година.

— Какво стана?

— По време на целувката ли?

— Не, между вас двамата с Каролин.

— Ами — започна той и след кратка пауза допълни: — Каролин вече не страда от житейска индивидуалност.

— О — възкликнах аз.

— Да.

— Съжалявам — казах аз. Разбира се, познавах много починали хора. Но не и сред гаджетата ми. Изобщо не можех да си представя какво е чувството.

— Нямаш вина за това, Хейзъл Грейс. Нали и бездруго всички сме странични ефекти.

— Ракообразни, полепнали по корпуса на съзнанието — отвърнах аз с цитат от ВС.

— Добре — каза той. — Трябва да си лягам. Наближава един.

— Добре — съгласих се аз.

— Добре — отвърна той.

Тогава се изкисках и казах:

— Добре.

Тогава линията замлъкна, но без да прекъсва. Имах чувството, че той е тук заедно с мен, а което беше още по-хубаво, чувствах се сякаш не съм в стаята си, нито пък той в своята, сякаш двамата с него се намирахме в някакво невидимо и недоловимо трето измерение, което можеше да бъде посетено само по телефона.

— Добре — отвърна той след цяла вечност. — Може би това ще е нашето „завинаги“.

— Добре — казах аз.

Огъстъс затвори пръв.



Питър ван Хутен бе отговорил на имейла на Огъстъс четири часа след като той му беше писал, но четири дни по-късно аз все още нямах нищо от писателя. Огъстъс започна да ме успокоява, че имейлът ми изисквал добре обмислен отговор, тъй като бил по-добър от неговия, че Ван Хутен бил зает да отговаря на въпросите ми и че блестящата проза искала време. И все пак бях обезпокоена.

В сряда в часа по Американска поезия за начинаещи получих съобщение от Огъстъс:

„Исак излезе от операция. Мина успешно. Вече официално е БСР.“

БСР означаваше „без следа от рак“. Няколко секунди по-късно получих второ съобщение:

„Тоест, сляп. За нещастие.“

Същия следобед мама се съгласи да ми заеме колата и аз отидох до „Мемориъл“, за да видя Исак.

Стигнах до стаята му на петия етаж и почуках на вратата, въпреки че беше отворена, а отвътре се обади женски глас:

— Влез. — Беше някаква сестра, която оправяше превръзката на очите на Исак.

— Здравей, Исак — казах аз.

— Мон? — попита той.

— О, не. Извинявай. Това съм аз, ъъъ, Хейзъл. Ъъъ, Хейзъл от групата за взаимопомощ. И от Нощта на изпотрошените трофеи.

— О — каза той. — Всички ми повтарят, че останалите ми сетива ще се изострят, за да компенсират загубата, но това ОЩЕ НЕ Е станало. Здравей, Хейзъл от групата за взаимопомощ. Приближи се насам, за да мога да проуча лицето ти с пръсти и да надникна по-надълбоко в душата, отколкото би могъл всеки един зрящ човек.

— Шегува се — обади се сестрата.

— Да — отвърнах аз. — Разбрах.

Пристъпих няколко крачки към леглото. Придърпах си един стол, седнах и поех ръката му.

— Здравей — казах му.

— Здравей — отвърна ми той, след което настъпи кратко мълчание.

— Как се чувстваш? — попитах го.

— Добре — отвърна той. — Всъщност не знам.

— Какво не знаеш? — попитах аз и сведох очи към ръката му, защото не исках да гледам лицето му с превръзката на очите. Беше си гризал ноктите и по кожичките на няколко от тях се виждаше засъхнала кръв.

— Дори не дойде да ме види — каза той. — Все пак бяхме заедно четиринайсет месеца. Четиринайсет месеца са много време. Боже, наистина боли. — Исак пусна ръката ми, за да потърси помпата, през която получаваше доза болкоуспокояващо при натискане на бутона.

Щом приключи със смяната на превръзката, сестрата отстъпи назад и каза с леко снизходителен тон:

— Исак, минал е само един ден. Нужно е време, за да почувстваш облекчение. И освен това четиринайсет месеца не са чак толкова много, не и от гледна точка на Божия замисъл. Скъпи, животът едва сега започва. Ще видиш.

След това сестрата излезе.

— Тръгна ли си?

Аз кимнах, но моментално осъзнах, че той не е в състояние да види жеста ми.

— Да — отвърнах му.

— Щял съм да видя. Нима? Наистина ли го каза?

— Качества, които трябва да притежава всяка добра сестра. Давай — казах аз.

— Едно: Не изтъква недъга ти — отвърна Исак.

— Две: Успява да ти вземе кръв от първия път — казах аз.

— Шегата настрана. Все пак това е ръката ми, а не някаква проклета мишена за стрелички. Три: Никакъв снизходителен тон.

— Как се чувстваш, миличък? — попитах го със сладникав глас. — Ей сега ще те боцна с една игличка. Може да има мъничко „ох“.

— Да не ми е боуно маукото ми зайче? — отвърна той. А после додаде: — Всъщност повечето са свестни. Просто искам да се махна от тук.

— От болницата ли имаш предвид?

— Да, от болницата също — отвърна той. Устата му се изопна. Виждах ясно болката му. — Честно казано, за Моника мисля много повече, отколкото за очите си. Звучи налудничаво, нали?

— Да, звучи малко налудничаво — съгласих се аз.

— Само че аз вярвам в истинската любов. Не вярвам, че всеки може да запази очите си или да не се разболее, или нещо такова, но вярвам, че всеки трябва да има истинска любов и че тя трябва да продължи най-малко до края на живота ти.

— Да — измърморих аз.

— Понякога ми се иска това да не се беше случвало. Това с рака. — Говорът му се забавяше. Лекарството започваше да действа.

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Гас беше тук малко по-рано. Беше тук, когато се събудих. Не отишъл на училище. Той… — извърна глава леко на една страна. — Така е по-добре.

— Болката ли? — попитах аз и той кимна. — Добре. — А след това, нали си бях кучка, додадох: — Искаше да кажеш нещо за Гас? — Но той беше заспал.

Слязох до малкия сувенирен магазин без прозорци и попитах грохналата доброволка, седнала зад касовия апарат, кои цветя излъчват най-силен аромат.

— Всичките миришат еднакво. Пръскат ги със „Супер Сент“ — обясни ми жената.

— Наистина ли?

— Да, просто ги напояват леко.

Отворих хладилния шкаф отляво и помирисах прибраните вътре дузина рози, след което се наведох над карамфилите. Един и същ аромат, при това доста силен. Тъй като карамфилите бяха по-евтини, грабнах една дузина от жълтите. Излязоха четиринайсет долара. След това се върнах в стаята на Исак. Там беше майка му и държеше ръката му. Изглеждаше млада и много красива.

— Негова приятелка ли си? — попита ме тя, при което ме свари неподготвена с този непреднамерено двусмислен и коварен въпрос.

— Ъъъ, да — отвърнах аз. — Познаваме се от групата за взаимопомощ. Цветята са за него.

Тя ги взе и ги постави в скута си.

— Познаваш ли Моника? — попита тя.

Поклатих отрицателно глава.

— Най-сетне заспа — каза тя.

— Да. Докато сменяха превръзката, успяхме да си поприказваме.

— Не исках да го оставям сам, но трябваше да взема Греъм от училище — каза тя.

— Мина добре — успокоих я аз и тя кимна. — Ще го оставя да поспи. — Тя кимна отново и аз си тръгнах.



На другата сутрин се събудих рано и побързах да проверя имейла си, lidewij.vliegentharc@gmail.com най-сетне бе отговорила.

„Уважаема госпожице Ланкастър,

Боя се, че доверието Ви не е оправдано — но това е често срещано явление. Не мога да отговоря на Въпросите Ви, във Всеки случай не и В писмена форма, формулирането на писмени отговори би било равносилно на продължение на «Всевластна скръб», което се опасявам, че може да публикувате или разпространите в мрежата, ограбваща интелекта на Вашето поколение.

Телефонът също е вариант, но тогава има опасност да запишете разговора. Не че не Ви вярвам, разбира се, и все пак не ви вярвам. Уви, драга Хейзъл, на тези въпроси бих отговорил само на четири очи, но ето че вие сте там, а аз съм тук.

При все това трябва да призная, че пристигането на тази неочаквана кореспонденция посредством госпожа Флихентхарт ми достави радост: чудесно е да знам, че съм сторил за Вас нещо полезно.

Въпреки че напоследък тази книга ми се струва толкова чужда, сякаш е била писана от съвсем различен човек. (Авторът на този роман беше толкова крехък, чувствителен и сравнително оптимистичен човек.)

И ако все пак един ден се окажете в Амстердам, ще се радвам да ме посетите. Обикновено си стоя у дома. Дори съм склонен да ви позволя да хвърлите един поглед на списъка с покупките ми.

Искрено Ваш,

Питър Ван Хутен

(чрез Лидевай Флихентхарт)“

— Какво?! — извиках на глас. — Що за късмет е това?

Мама влетя в стаята.

— Какво има?

— Нищо — настоях аз.

С нескрито безпокойство мама коленичи до Филип, за да се увери дали кондензира правилно кислорода. Представих си как седя в едно окъпано от слънцето кафене заедно с Питър ван Хутен, който е седнал приведен напред, облегнал лакти на масата, и говори с нисък глас, така че никой друг да не научи истината за героите, чиято съдба години наред не ми даваше мира. Беше написал, че може да ми каже само на четири очи, а после ме беше поканил в Амстердам. Разказах всичко това на мама и накрая заключих:

— Трябва да отида.

— Хейзъл, знаеш, че те обичам и че бих направила всичко за теб, но ние нямаме — наистина нямаме — пари за пътувания в чужбина, да не говорим за разходите за медицинско оборудване, скъпа, това е просто…

— Да, знам — прекъснах я аз, осъзнавайки колко глупаво е дори да си го мисля. — Не го взимай присърце. — Но въпреки това видът й беше разтревожен.

— Това май е наистина важно за теб? — попита тя и седна до мен, поставяйки ръка на крака ми.

— Би било направо невероятно — казах аз — да съм единственият човек, освен него, който знае какво се е случило.

— Наистина би било невероятно — отвърна тя. — Ще поговоря с баща ти.

— Не, недей — спрях я аз. — Не бива да харчиш пари за това. Все ще измисля нещо.

Знаех много добре, че аз съм причината родителите ми да нямат пари. Разходите за „Фаланксифор“ бяха пресушили семейните спестявания, а мама не можеше да работи, тъй като грижите й за мен бяха занятие на пълен работен ден. Не исках да ги въвличам в още по-големи дългове.

Накрая, за да я накарам да излезе от стаята, казах на мама, че трябва да се обадя на Огъстъс, тъй като не можех да понеса нещастната й физиономия от сорта „не мога да сбъдна мечтите на дъщеря си“.

Прочетох му писмото вместо поздрав в стил Огъстъс Уотърс.

— Брей — смая се той.

— Да, знам — отвърнах аз. — И сега как ще стигна до Амстердам?

— Имаш ли право на Желание? — Имаше предвид онази фондация „Джини“, която се занимава с това да изпълнява по едно желание на всяко болно дете.