— Ани Беринджър. Да, тази история е поверена на нея.

— Мога ли да говоря с нея?

Джил се намръщи.

— Защо?

— Не знам — поклати той глава. — Предполагам, че просто се опитвам да разбера коя е всъщност тази Миранда Уд. Защо ще убива човек? — Той се облегна назад и прокара ръка през косата си. — Все още не мога да наредя парченцата на пъзела. Мислех си, че може би някой, който е в течение на случая, който я познава добре…

— Да, разбирам ви. — Думите звучаха състрадателно, но очите й бяха безразлични. — Ще повикам Ани да поговорите с нея.

Тя излезе. След миг се появи Ани Беринджър.

— Влезте — рече Чейс. — Седнете.

Ани затвори вратата и седна на стола срещу него. Имаше вид на репортер с къдравата си червена коса със сиви кичури, с проницателните си очи, и бръчките около тях. Освен това, вонеше на цигари. Това му напомни за баща му. Липсваше й само дъхът на уиски. Добрата стара миризма, типична за новинарите.

Тя го наблюдаваше с подчертана подозрителност.

— Шефката каза, че искате да говорим за Миранда.

— Достатъчно добре ли я познавахте?

— По-точно „познавам“ я. В сегашно време. Да, познавам я достатъчно добре.

— Какво мислите за нея?

Тя разтегна устни в усмивка.

— Правите свое собствено разследване, а?

— Наречете го търсене на истината. Миранда Уд отрича да е убила брат ми. Вие какво мислите?

Ани запали цигара.

— Знаете ли, едно време в Бостън пишех за полицейските сензации.

— Значи, знаете какво представлява убийството.

— На теория. — Тя се облегна назад и замислено изпусна облаче дим. — Миранда е имала мотив. О, ние всички знаехме за връзката й. В тази редакционна стая е трудно да се скрие нещо подобно. Опитвах се да й говоря да се откаже. Но нали знаете, тя следва сърцето си. И това й навлече неприятности. Но това не означава, че го е направила тя. Че го е убила. — Ани изтръска цигарата си. — Мисля, че не е тя.

— Тогава кой?

Ани сви рамене.

— Смятате ли, че има връзка с историята за Тони Графам?

Ани тутакси вдигна вежди.

— Бързо надушвате. Този репортерски нюх сигурно се предава по наследство в семейството.

— Миранда Уд твърди, че Ричард имал намерение да пусне някаква история. Вярно ли е?

— Той така каза. Знам, че я пишеше. Трябваше да провери още няколко подробности, преди да я пусне за печат.

— Какви подробности?

— Финансови данни за „Стоун Коуст Тръст“. Тъкмо беше намерил някаква счетоводна информация.

— Защо статията не е стигнала до печат?

— Честно ли? — изсумтя Ани. — Защото Джил Викъри не искаше да рискува да си навлече процес за клевета.

Чейс се намръщи.

— Но тя казва, че няма такава статия. Че Ричард никога не я е писал.

Ани изпусна едно последно облаче дим и смачка цигарата си в пепелника.

— Ето ви една сентенция, господине — рече тя и го погледна в очите. — Никога не се доверявайте на издателя си.



Съществуваше или не такава статия?

Следващият един час Чейс прекара в кабинета на Ричард като преглеждаше папките му. Не намери нищо на буквата „Г“ за Графам, нито на „С“ за „Стоун Коуст Тръст“. Изпробва още няколко заглавия, но нито едно от тях не даде резултат. Дали Ричард не държеше папката в дома си?

Късно следобед той се върна в къщата. За негово облекчение, Ивлин и близнаците бяха излезли. Цялата къща беше на негово разположение. Отиде направо в кабинета на Ричард и продължи да търси папката на Графам.

Не я намери. Но Миранда твърдеше, че тя съществува. Ани Беринджър казваше същото.

Ставаше нещо странно, нещо, което засилваше съмнението му във вината на Миранда. Той прехвърли наум всички пропуски в следствието. Липсата на отпечатъци върху оръжието на убийството. А и самата жена беше горда и неотстъпчива в протеста си, че е невинна. Отказа се от опитите си да разубеждава сам себе си, че не бива да прави следващия си ход. Нямаше друг начин. Не и ако искаше да узнае нещо повече. Не и ако искаше да разсее съмненията.

Трябваше да говори с Миранда. Облече якето си и излезе в мрака. След три блока зави по „Уилоу стрийт“.

Точно както си го спомняше, чист квартал на хора от средната класа с гостоприемни входни площадки и добре поддържани морави отпред. В сумрака той едва различаваше номерата на къщите. Още няколко къщи в далечината нагоре по улицата се затвори с трясък мрежата против комари. Видя как една жена започна да слиза по стъпалата на входната площадка и се насочи към него по тротоара. Разпозна силуета й, гъстия облак от коси, тънката й фигура в джинси. Направи само няколко крачки, когато го забеляза и тутакси замря на мястото си.

— Трябва да говоря с вас — каза той.

— Дадох ви обещание, спомняте ли си? — отвърна тя. — Да не доближавам вас или семейството ви. Е, аз държа на думата си. — Тя се обърна и понечи да се отдалечи.

— Не става дума за това. Трябва да ви задам някои въпроси относно Ричард.

Тя продължи да върви.

— Ще ме изслушате ли?

— Точно така се забърках в тази каша — отвърна тя рязко през рамо. — Като послушах един друг Тримейн.

Той безпомощно гледаше как тя бързо се отдалечава нагоре по улицата. Нямаше смисъл да я преследва. Беше се отдалечила на една сграда разстояние и по стойката на раменете й той разбра, че тя няма намерение да промени решението си. Всъщност тя тъкмо слезе от тротоара и сега пресичаше улицата, сякаш за да постави и пътя като преграда между тях.

„Забрави я“, помисли си той. „Като е толкова упорита и не желае да слуша, нека да отиде в затвора.“

Чейс се обърна и тръгна в противоположната посока. Тогава край него мина кола. Едва ли щеше да я забележи, ако светлините й не бяха изключени. Само няколко крачки трябваше да направи, за да установи този факт. Спря и се обърна. В далечината тънката фигура на Миранда пресичаше улицата.

Колата вече се беше придвижила до половината на сградата.

„Шофьорът ще я види навреме, помисли си той. Трябва да я види.“

Изведнъж двигателят на колата заръмжа застрашително. Гумите изскърцаха. Колата излетя напред като боботещ в тъмнината масивен облак от стомана и пушек.

Насочи се право към Миранда.

Пета глава

Фаровете блеснаха и като в капан уловиха дребната си жертва.

— Внимавайте! — извика Чейс.

Миранда се извърна и в същия момент силна светлина заслепи очите й. Въпреки че колата застрашително приближаваше и светлините заплашваха да я погълнат, тя стоеше като парализирана и никак не можеше да повярва, че това наистина се случва. Нямаше време да обмисля ситуацията. Миг преди стоманеното чудовище да я връхлети, тя възвърна рефлексите си. Хвърли се встрани от пътя на напиращите светлини. Изведнъж полетя и остана в лятната тъма цяла вечност, докато смъртта профуча край нея в кълбо от рев, вятър и светлина. В следващия миг лежеше на тревата.

Не знаеше колко дълго е лежала там. Усещаше само, че тревата е влажна, главата я болеше и някакви нежни ръце галеха лицето й. Някой повтаряше името й. Гласът й беше познат и в този миг на объркване й се струваше, че го е познавала цял живот. Самият тембър сякаш я обгръщаше в топла и безопасна прегръдка.

Той отново извика името й, този път тя улови паника в гласа му. „Той се страхува.“ Защо? Отвори очи и се опита да фокусира погледа си върху лицето му. Тогава осъзна кой е той. Цялата илюзия за безопасност се изпари.

— Недейте! — Тя бутна ръката му настрани. — Не ме докосвай!

— Не се движете.

— Нямам нужда от вас! — Тя се съпротивляваше и се опитваше да седне, но под силните му ръце не можеше да помръдне. Той я държеше като закована за земята.

— Вижте — каза той, тонът му беше влудяващо разумен. — Лошо паднахте. Може да сте си счупила нещо…

— Казах, не ме докосвай! — Тя предизвикателно го избута и седна. Единствено яростта й я вдигна на крака. Но в следващия миг нощта се завъртя пред погледа й и тя усети, че отново потъва в тревата. Седна и сграбчи главата си. — О, боже! — изстена тя. — Защо просто не се махнете и не ме оставите на мира?

— За нищо на света — отвърна той мрачно и твърдо.

За нейна изненада тя изведнъж като по чудо се намери във въздуха. Дори в яда си не можеше да отрече, че й беше хубаво да я носят, да я прегръщат, въпреки че мъжът, който я държеше, беше Чейс Тримейн. Той пореше тъмнината със скоростта на птица. „Накъде?“ помисли си тя и я обзе внезапен страх.

— Достатъчно — запротестира тя. — Пуснете ме.

— Още няколко крачки.

— Надявам се да получите херния.

— Ако не спрете да шавате, това наистина ще се случи.

Той я пренесе светкавично по стъпалата на площадката и влезе през входната врата. Следвайки безпогрешния си инстинкт, я отнесе направо в спалнята като мимоходом успя да включи осветлението. Пред погледа му се откри стаята… леглото. Леглото, където беше намерила Ричард. Въпреки че нямаше вече кръв, а килимът беше нов и непокътнат, тази стая винаги щеше да й напомня за смъртта. От онази нощ не беше спала тук и никога нямаше да спи отново.

Тя потрепери в обятията му.

— Моля ви — прошепна, обръщайки лице към гърдите му. — Не тук. Не в тази стая.

За миг той се спря, не разбирайки думите й. После тихо каза:

— Както кажете, Миранда.

Отнесе я обратно във всекидневната и я постави на кушетката. Тя усети как възглавниците потънаха, когато той седна до нея.

— Боли ли ви нещо? — попита Чейс. — Гърбът? Или шията?

— Рамото, малко. Мисля, че паднах на него.

Тя се сви при допира на ръцете му. Той внимателно раздвижи ръката й, изпробвайки обхвата на движението. Тя почти не усещаше спазмите на мускулите си, които той предизвикваше. Вниманието й беше изцяло насочено към лицето, което се взираше в нея. За сетен път я порази фактът колко различен е той от Ричард. Не само тъмните му коси и очи. А войнстващото му спокойствие, сякаш държеше под контрол всичките си емоции. Не беше от хората, които лесно биха разкрили себе си и своите тайни пред другите.

— Изглежда е наред — рече той и се изправи. — Все пак, по-добре да се обадя за лекар. Как се казва вашия лекар?

— Доктор Щайнер.

— Щайнер ли? Този стар козел още ли практикува?

— Вижте, добре съм. Няма нужда да ме преглежда.

— Нека да сме сигурни. — Той посегна към слушалката.

— Но доктор Щайнер не прави посещения по домовете — възпротиви се тя. — Никога не е правил.

— В такъв случай, ще го направи тази вечер — каза Чейс мрачно и набра телефона. — Предполагам, че ще останем в историята.



Лорн Тибетс си наля чаша кафе и се обърна към Чейс.

— Искам само да знам, какво по дяволите, правите тук?

Опрян на масата в къщата на Миранда, Чейс уморено потърка челото си.

— Да ви кажа право, Лорн — измърмори той, — не знам.

— О!

— Мислех си, че бих могъл да… се ориентирам в ситуацията. Да проумея какво се е случило.

— Това е наша работа, Чейс, не ваша.

— Да, знам. Но…

— Смятате, че не се справям добре?

— Просто имам усещането, че зад очевидното се крие още нещо. Сигурен съм.

— Искате да кажете онази кола? — Лорн вдигна рамене. — Не доказва нищо.

— Той се движеше право към нея. С очите си видях. Щом тя стъпи на улицата, той натисна газта.

— Той ли?

— Той или тя. Беше тъмно. Не видях шофьора. Само номера му. И задните фарове. Беше голяма кола, американска. Сигурен съм.

— Цвят?

— Тъмна. Черна или може би синя.

— Ставате за свидетел, Чейс — кимна Лорн.

— Какво искате да кажете?