— Накарах Елис да провери този номер. Води се на кафяв линкълн 88-а година, на името на жител на острова.

— Кой е той?

— Господин Еди Ланцо. Съсед на госпожица Уд.

Чейс го изгледа с широко отворени очи.

— Неин съсед? Задържахте ли го вече?

— Колата е била открадната. Нали знаете, как е тук. Хората оставят ключовете вътре. Намерихме колата до кея.

Озадачен, Чейс се облегна.

— Значи, шофьорът не може да се открие — рече той. — Това увеличава вероятността, че се е опитвал да я убие.

— Означава, че някое лудо хлапе е излязло да покара за удоволствие. Набарало колата, цялата тази мощност му завъртяла главата и той прекалил с педала за газта.

— Лорн, той е излязъл, за да я убие.

Лорн седна и го погледна в очите.

— А вие защо излязохте?

— За да науча истината.

— Не вярвате, че тя го е направила?

— Чувам някои неща, Лорн. Други имена, други мотиви. Например Тони Графам.

— Поровихме се в тази работа. Графам е бил извън острова, когато са убили брат ви. Разполагам с половин дузина свидетели, които ще го потвърдят.

— Може да е наел някого.

— Графам си имаше големи неприятности с преустройването на северния бряг. Обвиняваха го, че подкупва комисията по планирането. Тази статия щеше да забие последния пирон в ковчега. Както и да е, каква е връзката между това и случилото се тази нощ? Защо ще преследва Миранда Уд?

Чейс замълча на този въпрос. И той не виждаше никакъв мотив. Някои хора в града може и да не харесваха Миранда, но кой би си навлякъл неприятности като я убие?

— Може би не гледаме на нещата от правилния ъгъл — рече Чейс. — Да зададем един по-основен въпрос. Кой плати гаранцията? Някой толкова много е искал тя да излезе, че се е изръсил сто хиляди долара.

— Таен обожател?

— В затвора тя е в безопасност. Навън е лесна плячка. Лорн, имате ли представа кой плати гаранцията?

— Не.

— Парите могат да се проследят.

— Някакъв адвокат извършил прехвърлянето. В брой. От сметка в Бостън. Единствено на банката е известно името на титуляря на сметката. А те го пазят в тайна.

— Призовете банката в съда. Намерете името на тази сметка.

— Ще отнеме време.

— Направете го, Лорн. Преди да се е случило нещо друго.

Полицаят отиде до мивката и изплакна чашата от кафето.

— Все още не разбирам защо се забърквате във всичко това — рече той.

Самият Чейс не знаеше отговора. Същата сутрин искаше да види Миранда Уд зад решетките. Ала сега не беше сигурен какво иска. Невинното й лице и начинът, по който така прочувствено отричаше вината си, напълно го объркаха.

Той се огледа из кухнята и си помисли, че нейната обитателка не може да е убийца. До прозореца висяха цветя, беше видно, че са добре гледани, с много обич. По тапетите на бял фон бяха разпръснати изящни полски цветя. На хладилника с магнитчета бяха закрепени снимки на две русоляви момчета, вероятно племенници, имаше и график на сбирките на местния градински клуб, също и списък с продукти за купуване. В края на списъка беше написано „чай от канела“. Това ли е питието на една убийца? Той не можеше да си представи как Миранда държи нож в едната си ръка и чаша билков чай в другата.

Чейс се оглеждаше, когато в кухнята се дотътри доктор Щайнер. Някои неща на острова бяха неизменни, този стар мърморко беше едно от тях. Изглеждаше точно по същия начин, както Чейс го помнеше от детството си, включително и намачкания кафяв костюм и медицинската чанта от алигаторска кожа.

— Всичко това — рече лекарят с неодобрение — е нищо работа. Само едно разтягане на мускул.

— Сигурен ли сте? — попита Чейс. — За миг сякаш беше зашеметена. Веднага след като се случи.

— Прегледах я изцяло. Добре е, ако говорим за нервната система. През нощта я наглеждайте, млади човече. Внимавайте да няма усложнения. Главоболие, двоен образ, смущения…

— Не мога.

— Какво не можете?

— Да остана и да я наблюдавам. Необичайно е. Като се има пред вид…

— Не си правете майтап — измърмори Лорн.

— Аз не нося отговорност за нея — рече Чейс. — Какво да правя?

Доктор Щайнер изсумтя и се обърна към вратата на кухнята.

— Вие решете. Между другото — добави той като се спря на вратата, — не правя посещения на повикване.

Вратата се затвори с трясък.

Чейс се обърна и видя, че Лорн го наблюдава.

— Какво?

— Нищо — отвърна Лорн. Той посегна към шапката си. — Отивам си у дома.

— А какво по дяволите трябва да направя аз?

— Това — рече Лорн с назидателен поглед, — си е ваш проблем.



Миранда лежеше на кушетката във всекидневната и не сваляше поглед от тавана. От кухнята долитаха гласове, вратата се отвори и се затвори. Чудеше се какво ли им е казал Чейс и дали Тибетс е повярвал. Самата тя не можеше да повярва какво се беше случило. Но затвореше ли очи, то се връщаше при нея: ревът на двигателя на колата, двете светлини, които я връхлитаха.

Кой ме мрази толкова много, че желае смъртта ми?

Не беше трудно да отговори. Семейство Тримейн. Ивлин, Филип и Каси…

Чейс. Не, не беше възможно. Предупредителният му вик спаси живота й. Ако не беше той, сега тя щеше да лежи в някой ковчег в погребалната агенция „Бен Лапорт“.

Мисълта я накара да потрепери. Тя се сви и още по-дълбоко се зарови във възглавниците на кушетката, сякаш търсеше безопасно местенце, където да се скрие. Чу, че кухненската врата отново се отвори и затвори. После във всекидневната изскърцаха нечии стъпки и приближиха кушетката. Тя вдигна поглед и видя Чейс.

В погледа му се четеше умора и несигурност, сякаш не беше съвсем наясно какво трябваше да се направи. Или да се каже. Беше съблякъл якето си. Уютно изтърканата му памучна риза очевидно беше любима и обичана дреха. Напомняше й за нейния баща, колко приятно беше да сгуши глава на рамото му, колко прекрасни бяха миризмите на сапун, тютюн и усещането за безопасност в детството й. Именно това видя тя в изтритата синя риза, своите копнежи.

И онова, което никога нямаше да открие в този мъж.

Чейс седна в креслото. На целомъдрено разстояние, както забеляза Миранда. „Държи ме на една ръка разстояние.“

— По-добре ли се чувствате? — попита той.

— Ще се оправя. — Нейният глас беше безпристрастен, неутрален, като неговия.

— Не, още не. Ще почакам тук за малко, ако може. Докато Ани дойде.

— Ани?

— Не знаех на кого другиго да се обадя. Тя отговори, че ще дойде и ще остане цялата нощ. Някой трябва да ви наглежда. Внимавайте да не изпаднете в кома или нещо подобно.

Тя уморено се изсмя.

— Точно сега една кома ще ми се отрази добре.

— Не е смешно.

— Прав сте. Не е смешно — отправи тя поглед отново към тавана.

Настъпи дълга тишина. Най-после той се обади:

— Това не беше случайност, Миранда. Онзи се опитваше да ви убие.

Тя не отговори. Лежеше и се опитваше да сподави надигналата се буца в гърлото си. „Защо на теб ще ти пука?“, помисли си тя. „Точно на теб, сред всички други.“

— Може би не чухте — повтори той. — Колата е собственост на съседа ви господин Ланцо.

Тя остро го погледна.

— Еди Ланцо никога не би ме наранил. Той е единственият човек, който ме подкрепи. Единственият ми приятел в този град.

— Не казвам, че е той. Според Лорн, шофьорът е откраднал колата на господин Ланцо. Намерили я изоставена до кея.

— Горкият Еди — измънка тя. — Предполагам, това е последният път, когато оставя ключовете си на таблото.

— Щом не е Еди, кой тогава иска да сте мъртва?

— Мога да предполагам напосоки. — Тя го погледна. — И вие също.

— За Ивлин ли намеквате?

— Тя ме мрази. В правото си е да ме мрази. Нейните деца също. — Тя замълча. — И вие също.

Той остана безмълвен.

— Вие все още смятате, че аз съм го убила, нали?

С въздишка той прокара пръсти през косата си.

— Вече не знам какво да мисля. За вас, за когото и да било. Единствено мога да вярвам на това, което видях тази вечер. Всичко е свързано в цялата тази проклета бъркотия. Трябва да е така.

„Изглежда толкова уморен, толкова объркан“, помисли си тя. „Едва ли не като мен.“

— Може би е добре да се махнете оттук за няколко дни — добави той. — Докато нещата се изяснят.

— И къде да отида?

— Сигурно имате приятели.

— Имах. — Тя извърна поглед. — Поне мислех, че имам. Но всичко се промени. Разминаваме се на улицата, а те дори не ме поздравяват. Или преминават на другия тротоар. Или се преструват, че не ме виждат. Това е най-лошото. Защото аз започвам да си мисля, че не съществувам. — Тя го погледна. — Градът е много малък, Чейс. Или се вписваш, или мястото ти не е тук. Една убийца няма как да се впише. — Тя се облегна на възглавниците и се втренчи в тавана. — Освен това, тук е моят дом. Моят дом. Като луда спестявах да го изплатя. Няма да го напусна. Не е много, но си е мое.

— Разбирам. Къщата е хубава.

Прозвуча искрено, но думите му й се сториха снизходителни. Господарят на имението превъзнасяше прелестите на овчарската колиба.

Тя изведнъж се почувства раздразнена и седна. При това внезапно движение стаята се завъртя. Сграбчи за миг главата си, очаквайки да премине кризата.

— Вижте, нека сме откровени един с друг — рече тя иззад ръцете си. — В къщата има само две спални. В сутерена има влага, тръбите за водата скърцат, а покривът тече. Това не е Честнът стрийт.

— Честно казано — тихо рече той, — никога не съм се чувствал като у дома си на Честнът стрийт.

— Защо? Там сте израснал.

— Но не беше истински дом. Не като този.

Тя изумено го погледна. Беше поразена от това колко недодялан изглеждаше, този мургав, смачкан непознат, разположил се тромаво в бледоморавото кресло. Не, този човек не се вписваше в Честнът стрийт. Мястото му беше на доковете или на ветровитата палуба на някоя шхуна, не в задушен викториански салон.

— Трябва ли да вярвам, че предпочитате къща на „Уилоу стрийт“ пред семейното имение?

— Предполагам да… Не знам. Звучи фалшиво, но е истина. Знаете ли къде прекарвах времето си като момче? В кулата, играех край цепениците и старите мебели. Само на това място в къщата се чувствах уютно. Единствената стая, в която никой не желаеше да влиза.

— Звучи така, сякаш сте бил аутсайдерът в семейството.

— В известна степен, така беше.

Тя се изсмя.

— Мислех, че по правило всички от фамилията Тримейн са в кюпа.

— Човек може да носи името на фамилията и въпреки това, да не е част от нея. Или вие никога не сте се чувствала така?

— Не, аз винаги съм била тясно свързана със семейството си. Каквото беше останало от него. — Погледът й се плъзна към клавесина, където имаше снимка на баща й в рамка. Беше стара, грапава снимка, една от малкото, които й бяха останали от него, снимана със стария й „Кодак Брауни“. Той й се усмихваше, плешиво малко човече в дочени работни дрехи. Тя се усмихна на този образ.

— Баща ви ли е? — попита Чейс.

— Да. Всъщност, вторият ми баща. Но във всяко отношение беше чудесен, като истински баща.

— Чух, че работел в мелницата.

Тя се намръщи. Притесни се, че Чейс очевидно беше запознат с тази подробност от живота й. Което никак не му влизаше в работата.

— Да — отвърна. — И двамата ми родители работеха там. Какво друго сте чул за мен?

— Не съм разпитвал за вас.

— Не ми се вярва. Вие и семейството ви сигурно сте потърсили името ми в някой компютър. Като криминална справка. Семейна история. Доклад за кредитите…